Георги Б. Караджов
Скритото изображение (19) (Записки на фотографа)

19.

17 ноември, понеделник

Всичко е химия, така казва баща ми, всичко е химия. За него е ясно — той е химик. Не само учител, тези формули са му в кръвта, усещам го, по повод и без повод цитира някакви химични реакции, дори когато коментира новините или когато разговарят с майка ми за някого.

— Ето Янишев, какво му липсваше? — Янишев беше заместник-директор на Електрото, но май напуска. — След една година се пенсионира Пенков, щяха да го направят директор, всичко си му е наред, досието му е блестящо — партиен член от петнайсет години, блестящ електроинженер, работил където трябва, правил каквото трябва, приказвал каквото трябва, всички вече го смятаха за шеф и се съобразяваха с него, вече си имаше реактивите, искам да кажа — беше обраснал с ласкатели. И гледай ти каква реакция… Жена му — уважавана жена, знаеш, в Математическата една от най-ценените педагожки и въобще като жена, знаеш, хваща окото, въпреки годините, поддържа се, децата му уредени — големият е в Английската, малката влезе в Немската, изобщо „образцов дом“, като за табелка. Обаче химията е голяма работа, биохимията в случая. Хвана се с тая чистачка, двайсет години по-млада от него, без образование, без бъдеще. Това са си чисти химични реакции, възрастни хора стават на маймуни. Любов било, каква любов, какво е любов? Химична реакция, хормоните се качват в мозъка и забравяш всичко, плюеш на всичко. Когато ги хванаха в съблекалнята на физкултурния салон… Такъв скандал! Всичкото уважение, авторитет, кариера, бъдеще — всичко отива на кино, заради една проста химична реакция, един първичен инстинкт. После, на другарския съд можеше някак си да се оправдае, да се извини, поне като учител можеше да остане, ама не — химията го ударила в главата, не се чува какво приказва. „Ще се разведа, — казва, — най-нормален развод и ще се оженя за Таня, къде виждате тук морално разложение? Хората се развеждат и пак се женят, това си е най-нормално.“ Папазов не издържа: „Как не те е срам, бе Янишев, напънало те е и веднага да се развеждаш. Виж жена ти — сериозна, интелигентна жена — признат от всички интелект!“ А той, наглецът, се смее: „Интелект казваш? Абе аз да не спя с интелекта й!“ Представяш ли си? Единствено секса, единствено това! И такива хора възпитават младежта, педагог, заместник-директор, да не спял с интелекта й. Е, отнесе го преди всичко чистачката, то си е ясно — морално разложение, дисциплинарно уволнение без предупреждение. Макар че тя изобщо не е била никога женена. На Янишев се опитаха с последно предупреждение, ама той е като невменяем. „Какво последно предупреждение, казва, няма последно, няма предпоследно, така и така сте решили да ни изпиете кръвта, режете направо. Да съм обещаел… Нищо не обещавам, на вас да ви обещавам, че кои сте вие? Същите сте като мен, само че се криете, аз няма защо да се крия, това засяга само мен.“ Нягулов, партийният, му казва: „Засрами се, бе Симеоне, какви ги плещиш, смееш и да обиждаш на всичкото отгоре. Ние сме Партията.“ „Ха, Партията! — вика Симеон, — само не ме карай да си отварям устата, че ако почна да разказвам…“ А те, знаеш, че не се обичат двамата, а навремето заедно са следвали, знаят си един на друг бакиите, сигурно затова не се и обичат. Както и да е, уволниха го, с един месец предизвестие, докато намерят заместник. И конкурс е обявен — по документи. Ама те си имат човек, директорът и партийният са съгласни, една физичка от Перник. Тя май на времето с директора нещо… Абе, нали ти разправям, химия, прасне ли те в главата, не прощава!

Баща ми нямаше да ги приказва тези работи, ако знаеше, че вратата не е добре затворена и от стаята си чувам всичко. И не само чувам, ами разсъждавам. Възможно ли е най-чистото, най-святото чувство, любовта, тази, която издига, извисява, която ни прави хора да бъде само проста химическа реакция в главите ни? Две хаш плюс о равно на хаш две о! Съединението на душите?! Разбира се, съединението на телата е много важно, не знам дали да го пиша, но… е, добре, когато се целунахме, усетих реакцията на плътта, даже ме хвана срам, помислих си, че опошлявам всичко, казват, че мъжете само за това мислели, само това им било в главите. Не, не искам да си помисли така за мен, разбира се всичко ще дойде, всичко трябва да дойде, но като връх, като красив завършек на всичко, когато трябва и нито миг по-рано. Иначе с какво ще е по-различно от това, между Иво и Ира, там всичко е ясно, е какво, ще си омръзнат бързо и тогава?

— Химия казваш, а? За тебе всичко е химия! — усещам тревожни нотки в гласа на майка ми, пак ли ще се скарат?

— Ами химия си е и нищо друго. Самонавивки. Природата иска да се възпроизвежда, там тя е най-разточителна, явно й е много важно.

— Е, той сигурно не иска повече деца, има си вече две.

— Аз ти говоря по принцип, иска — не иска, това е, шеметът идва и тогава всичко му е все едно. Знаеш ли какви ги приказваше — и то на другарския съд. „Всички — казва, — сте лицемери, всички го правите, само че никой не ще да си го признае. Тайно го правите, скрито, е аз поне съм честен и не го крия, няма какво да крия, едва сега животът ми намери смисъл“… ей такива разни ги плещи, да те е срам да го слушаш. Намерил му смисъл животът, че и обижда, на партийното събрание в петък и от партията ще го изключат, да го видя после с такава характеристика къде ще го вземат на работа, че той и като чистач няма да може да се уреди, провали си кариерата заради една никаквица.

— И ти ли? — тонът й става заплашителен. Пак се почва.

— Какво и аз?

— И ти ли го правиш скрито?

— Пак ли почваш? Да не ти каже нещо човек.

— Да не ми каже? Ами не ми казвай, недей, прави си го и не ми казвай, щом така е прието при вас.

— Моля ти се…

— Няма какво да ми се молиш, не те ли видях на рождения ден на Савов как я гледаше оная, Димитрова, да имаше едно лесно да я глътнеш с очи!

Започна се. Това ревността е… Аз никога, никога, ама никога няма да я ревнувам, тя ме обича и аз я обичам, а това е най-важното, когато сме двамата.

— Измисляш си. Знаеш, че си измисляш, за да ме дразниш.

— Не си измислям. Нали я видях и нея, като котарачка те гледаше, а мене веднъж ме стрелна с поглед — като усойница, все едно че съм й изяла десерта. Ами да, точно това съм направила, ти си нейният десерт, нали?

— Престани, ще ме ядосаш наистина.

Не, това не се издържа. Излизам рязко от стаята си. И двамата ме гледат стреснато, забравили са се, забравили са, че съм в стаята си и може да съм чул.

— Отивам при Панос — казвам и тръгвам към изхода. Баща ми все пак бързо се окопитва и успява да извика след мен:

— Научи ли си уроците?

Но аз не отговарям. Сега мога и да не отговарям. Излизам и тръгвам към морето. Ето че пак се скараха. И пак за няма нищо. Утре ще се мусят и няма да си говорят и аз между двамата — като скиор на гигантски слалом. Ужас. Това ли е семейният живот?

Морето ме очаква, морето поема всяка моя грижа, всяко объркване, всяко отчаяние, всяка болка. Аз съм брегът и то дълго и старателно ме мие, вълна подир вълна, остава само споменът за нейните устни, там, до Тризъбеца. Нежността ме изпълва, сякаш съм чаша, стъклена чаша, която прелива от нежност, да, ето така:

Любов е, когато тя стане на чаша

от бистър планински кристал,

крехка нежност изпълва я цялата

как без нея до днес съм живял?

Ако само за миг я докосна,

ще я счупя, не бива, аз цял

светлината й нежно ще нося

и ще пия сияние жадно

от вълшебен неземен кристал!

Какво беше това? Стихотворение? Аз започвам да… Вярно ли е? Мога да го напиша и да й го подаря? Мое ли е? Откъде е дошло? От онази вселена, наречена Любов? Хубаво е, харесва ми? Вълните ли ми го донесоха? Ще го забравя, трябва да го напиша някъде, ще го напиша на брега, вълните ще го измият, ще го поемат отново в себе си, ще го разтворят в пулса си, защото от тях дойде.

Машинално отворих апарата. Имам още четири пози. Пренавих ли последната? Не си спомням, Панос ме учи да пренавивам веднага след снимката, защото после мога да забравя и пак да залепя две пози една върху друга. И невинаги ще се получи нещо интересно. По-добре е да изгубя един кадър, отколкото да разваля два, макар че имам само дванайсет. А сега са само три.

Така. На едната ще бъде пейката. Една празна пейка до тризъбеца. За всеки, който не знае, това е една празна пейка до тризъбеца. А за мен и за нея това е свято място. Това е Пейката На Която Тя Ме Целуна. Храм на Докосването. Само че никой няма да го знае, нали така, тази фотография има значение само за нас двамата, но това е напълно достатъчно. Докато нагласях фокуса един гларус кацна на пейката. Аз знам какво е този гларус, тя също го знае. За другите ще бъде просто гларус, кацнал на пейка. Нека. Така е по-добре.