Георги Б. Караджов
Скритото изображение (80) (Записки на фотографа)

80.

31 март, сряда

Събудих се преди пет и половина, за да тръгна към изгрева. В понеделник и вторник си въобразявах, че съм станал равнодушен, Людмила беше толкова мила с мен, нали предстои да се разделим за ваканцията. Всъщност тя забеляза някаква промяна.

— Нещо си се замислил — каза ми, — не ме чуваш като ти говоря, гледаш в една точка, какво ти става?

— Пролетна умора — казах, — нищо особено. Сега, когато няма да сме заедно, няма да се разделяме, нали? Ще бъдем заедно в мислите си.

— Ами аз често си говоря с теб, когато не си с мен — каза. — Разсъждавам, споделям, разказвам ти разни работи… После, като се видим, понякога се учудвам, че не ги знаеш. А аз съм ти ги разказвала в мислите си, където ти си винаги.

— Ако всеки ден точно в една и съща минута мислим един за друг, може би ще успеем да бъдем заедно. Например всяка вечер точно в девет.

— Да, нека да е в девет. Там в планината няма да имаш телефон, нито пък писма ще мога да ти пращам, обаче ще ти ги пиша — всеки ден по едно. И после ще си ги получиш всичките наведнъж.

— Ех, ако имахме едно пощенско гълъбче.

— Ех да имахме!

Засмяхме се и двамата и се целунахме. И бяхме отново само двамата, нямаше никой друг, никой между нас, нито човек, нито събитие, нищо не се беше случило.

А ето че сега бързах за морето и онова нещо не само се беше случило, то беше отново много важно нещо. Колко слаб е човекът, как го разиграват страстите му и чувствата му както мечкарят разиграва мечката си, вързана с халка за носа, казва й: играй — и тя играе, казва й — легни — и тя ляга. Забравила, че е страшен звяр, много по-силен от него.

Стигнах до мястото. Виктория я нямаше. В първия момент почувствах болка, но и облекчение — може би беше шанс. Съдбата ли ми даваше знак? Слязох до плажа, през нощта беше валяло, пясъкът беше мокър и по него се вървеше леко, спасителната кула, останала от лятото, стърчеше самотна, отидох до нея и седнах на една извадена от морето шамандура. Ето значи така свършват нещата. Морето потвърждаваше с вълните си. Изгрев нямаше да има, прекалено облачно беше. Ама и аз какви ги говоря, изгрев винаги има, дори когато е зад облаците и не можем да го видим, дори когато вали, дори когато мъглата скрива самото море, изгрев винаги има, всеки божи ден, всяка сутрин слънцето изгрява и животът започва отново с него и в него. Днес изгревът ще бъде невидим, можем да го видим единствено със сърцето си. Гларусите се сборичкаха за нещо, намерено на пясъка — парче кифла, един, най-силният, успя да я захапе в жълтия си крив клюн и да полети с нея, последван от другите, които с възмутени крясъци го призоваваха да я сподели с тях. След това глъчката утихна, една по-голяма вълна се разби на брега, остави пръски и пяна около себе си и с шепот се оттегли навътре. И всичко се смълча, сякаш и природата реши да се отпусне на някаква невидима своя си шамандура, под невидима спасителна кула, която в този сезон няма нито кого да спасява, нито от какво да го спасява. Плажът беше пуст като никога, нямаше нито разхождащи се, нито бягащи за здраве, нито фотографи, нито спортни момичета, е, едно притича пред мен към моста, но то беше единствено. В затишието чух шум зад себе си и се обърнах. Виктория. Стоеше на няколко метра от мене държеше в ръката си Киева и ми правеше снимка. Като се обърнах, се стресна, ръцете й бавно свалиха фотоапарата. Гледаше ме нежно и тъжно. Трябваше ли да стана, да се затичам към нея, да я целуна, да й кажа… Не, аз останах на стълбата и само тъжно се усмихнах. Не знаех, че сме станали толкова близки — да разбираме всичко без думи, без обяснения, просто да научаваме нещата ей така, като се погледнем. Но осъзнавах и че в същото време вече сме далечни, безкрайно далечни.

— Извинявай — каза ми тя глухо, — бях се скрила… Исках да те снимам, за да… за да имам снимката ти и, когато я гледам, да си спомням за теб.

— Той се върна, нали? — казах, без да я гледам в очите.

Тя не ми отговори, доближи се и ме хвана за ръката. Не се гледахме, гледахме морето, вълнението се беше усилило, облаците се бяха сгъстили, вятър беше излязъл — студен режещ вятър — какъв подходящ фон за една раздяла, помислих си, като на кино. Беше ме завладяла една особена трезвост, тъпата болка се укротяваше от все повече нарастващото чувство на освободеност, ето че всичко беше свършило, едно странично приключение — нищо повече, един вълшебен миг, който не бях заслужил, но въпреки това бях получил, за да мога да го търся по-нататък там, където трябва — при жената на живота ми.

— Ще останем приятели, разбира се, много неща мога да науча от теб…

Поне да ги беше спестила тези изтъркани приказки, какви приятели можехме да бъдем, та ние изобщо не сме били приятели, не бяхме успели да станем приятели, страстта или онова, което и двамата не знаехме как да наречем, дойде при нас преди приятелството. Но така се казва, нали, при всяка раздяла, хайде да си го кажем и сега. Приятели!

Изведнъж тя се приближи до мен и устните й се впиха в моите, имаше нещо отчаяно, нещо хищническо в тази целувка, която спря дъха ми.

— Искам да знаеш — прошепна тя, след като се откъсна от мен, — онова там, между нас, каквото и да беше, никога няма да го забравя. И теб.

Какво можеше да бъде, освен любов — внезапна, страстна, всеизгаряща, мигновена, не беше странично приключение, не. Беше една голяма и силна истинска любов, която лумна и изгоря само за броени минути. Като бенгалски огън. Но ни остави вкуса си и спомена.

След това тя ми подаде плика със снимките, обърна се и си тръгна. Гледах след нея и видях, че раменете й потреперват.

Като голяма вълна тъгата заля облекчението, а после се отдръпна и то остана, както остава пяната по мокрия пясък. И аз няма да те забравя — мислех, докато гледах как тя се смалява по алеята и се скрива зад завоя, никога няма да те забравя!

За училище беше още рано, така че безцелно поскитах по улиците, където вятърът беше по-слаб, докато първите капки поръсиха лицето ми и побързах да се скрия под една козирка на кооперацията срещу училището, за да изчакам времето, когато ще започнат да ни пускат. Докато това стана, вече валеше не на шега.

И дъждът зад прозорците отприщи в мен една неподозирана нежност, с която обгърнах моята любима, безкрайна обич и топлота, нали вече бях съвсем истински. Някой ден щях да й разкажа всичко, но не сега, сега отново бяхме само двамата, само-само двамата на огромната земя. И нашата любов!