Георги Б. Караджов
Скритото изображение (60) (Записки на фотографа)

60.

22 февруари, неделя

Днес станах много рано — от вчера времето започна да се затопля и си казах: ако няма облаци, ще отида до морето да снимам изгрева. Новото е диапозитивният филм — цветен диапозитив, за първи път ще снимам цветно. На магазините могат да се намерят и цветни негативни филми — за хартия, ама няма кой да ти ги прояви сетне и да ти откопира снимките, фотолабораториите не го правят, ще трябва сам да се оправям, ама е много сложно, скъпо, вредно. Най-бързо се получава с диапозитив — тях ги проявяват, а може и сам да си купя химикалите и да си ги проявявам, комплектите се продават и в Безистена, и в спортния до гарата, а и в новия универсален магазин, дето го откриха на пазара, „Краснодар“, има фотощанд. Та майка ми, работата й е наблизо, като ходила вчера да търси нещо в този магазин, видяла щанда и решила да купи филмче за мен, а то се оказа диапозитив — добре, че е взела UT19, те са за дневна светлина, тя нали не разбира от тези неща, трябва да й разясня. Тъй или иначе, вече имам цветен филм и реших да започна с изгрева. През лятото ми се случва честичко да ходя да го гледам — усещането е страхотно и винаги различно, през зимата не съм ходил, а ето че тази сутрин реших да го направя и да снимам слънцето, началото, раждането на деня.

Когато си там, минути преди изгрева, виждаш цялата тази тържествена подготовка, природата очаква събитието с подобаваща тържественост, цветове нахлуват в небето зад хоризонта, едно такова пурпурно — царско, вълните също се обагрят и движението им става все по-нетърпеливо, гларусите и чайките кръжат в очакване, отгоре те вече виждат първите признаци, а скоро и аз ги виждам — от хоризонта — светло сияние, което попива като петно светлина във водата, после първият слънчев лъч — в съзнанието ми прокънтява това: „И рече Бог: да бъде виделина!“ — който е писал тези думи трябва да е стоял на морския бряг, трябва да е гледал изгрева, това е точното описание на събитието. Огненото кълбо, все още мораво-червено, се издига бавно над хоризонта и сиянието му дава форма и смисъл на целия свят, денят се ражда. Все по-високо и по-високо, когато цялото изплува над хоризонта, в подножието му се образува огнен пиедестал, който го задържа още няколко секунди свързано с морето и после то се откъсва, както се откъсват устните след целувка и увисва в небето, а пиедестала под него се разлива в златна пътека, спусната от светлината по вълните чак до брега — по гладката вода, по върховете и черните извивки на вълните, по пяната на върховете им и даже по мокрия пясък — всичко е златно, тържествено и празнично, какво разточителство на красота!

Направих няколко снимки — в различните фази, в началото бях поставил фотоапарата на една стара спасителна кула, от онези, които не се демонтират през зимата, защото беше доста тъмно — напосоки сложих на бленда 4 и скорост 15. Дано нещо да излезе, после, като стана по-светло, преместих скоростта на 60 и вече снимах от ръка. Бях сам на брега, по едно време между двете будки, в които лятото седяха продавачките на билетчета за плажа, видях по стълбичките да слизат момиче и момче, хванати за ръка, гледаха слънцето и сякаш не виждаха нищо друго наоколо си, не че им завидях, но не мога да кажа, че не ми стана криво. Постояха така, загледани в слънцето, а после тръгнаха по брега към моста и нищо не си говореха, не се целуваха, просто се държаха за ръце и аз знаех, че ръцете им говорят и думите на ръцете им са по-истински от тези, които биха произнесли с уста, че целувката на ръцете им е по-силна от онази, на която са способни устните им. В такива мигове осъзнаваш, какво означава „заедно“. Е, криво ми стана, но почти веднага ми мина. Та аз бях при изгрева, бях при морето, бях при раждането на деня. И аз бях „заедно“. Заедно с целия свят.

След това излязох от плажа и тръгнах през морската градина към казиното, животните в зоологическия кът бяха омърлушени, мечката се беше скрила под навеса си, в тази клетка зимният сън й беше отказан и тя си го вземаше на части, щъркелите с отрязани криле и те се бяха прибрали в колибата, само маймуната Пешо като ме видя, скочи на оградата и започна да прави редовните си номера, на които зевзеците я бяха научили, за да изпроси бонбон или семки от мен. Нямах какво да му дам. Чешмичката беше зазимена и не течеше, а бях жаден. Така стигнах до казиното и завих надолу към булеварда. Тук през топлите сезони в почивните дни вечер се събира целият град, можеш да срещнеш когото си искаш, да влезете в едно от кафенетата — „Роза“ или „Космос“ — да пиете кафе, да се поразходите, да срещнете други познати, да се разделите с първите срещнати и така нататък — една кротка и приятна верижна реакция, която обикновено завършва на парапета, където се чува музиката от казиното и даже смеха и по някоя, казана по-силно, дума от пируващите там. Тогава е много цветна, много пъстра и шумна тази улица, съвсем подходяща за цветни диапозитиви, а сега е някак си унила, празна под редицата лампи, които висят над оста й, особено в ранното утро, впрочем утрото не е толкова ранно, през февруари слънцето изгрява късно. Докато вървях надолу към главната, го усещах зад гърба си, все още сянката ми беше съвсем дълга, а контрастите — режещи, въпреки това направих още две снимки — на редицата лампи и общината в дъното, сигурен съм, че ще станат черно-бели, макар че лентата е цветна, и толкова контрастни, че всеки детайл ще им бяга, но нищо. Панос казва, че шареното всеки може да снима, интересно е при цветната фотография и онова монотонното, с едва доловима игра на нюанси, където цветът е по-скоро загатнат, това е висша фотография. Докато си мислех това един гларус на два метра от мен се издигна във въздуха и аз успях (дали съм успял ще видя като се прояви филма) да заснема момента, в който той се откъсна от дългата си сянка — за щастие беше в страни и не попадаше в сянката, която хвърлях аз, но и тя като че влезе в кадъра, ще видим по-късно. Направих още една снимка, когато той се гмурна в дима, който се стелеше над къщите, още бях на 5,6, но скоростта беше вече 120 — не е достатъчна за да замрази бързото движение, ама те, гларусите, не са толкова бързи, особено през зимата. Всъщност целта на този дневник беше да записвам условията на снимките, за да мога после да си правя изводите и да се уча, Ето че сега го правя, но толкова рядко го правя!

За диапозитивните филми Панос ми е говорил, че при тях в повечето случаи в снимането е съсредоточен целият по-нататъшен процес. Вярно, можеш да кадрираш с черни ленти, можеш да сложиш и специален прозрачен филтър, с който донякъде да коригираш цветовите неточности, но това, както той казва, не са мъжки работи, той не обича такива трикове, освен ако не става дума за някакъв особен ефект. Истинският диапозитив е това, което е върху целия кадър и такова, каквото е. Затова е много важно филмът да е за дневно осветление, при него слоевете са така сенсибилизирани, че да предават спектъра на дневната светлина вярно. Сутрин рано, на изгрев-слънце, или на залез, обикновено спектърът е различен, но нищо не може да се направи, за това пък снимките стават по-интересни. Всъщност и на това му се намира колая, има филтри, през които се снима, за да се напасне баланса, те пък, от своя страна правят филма по-слабо чувствителен, ама то си е така, всяко хубаво нещо си има и лошото, залепено като сянка за гърба му, както казва Панос, и ние, фотографите, трябва да се научим да не мразим тази сянка, а да я използваме като допълнителен художествен похват. Той ми показа фотографии на морето, на които водата беше като прозрачна, почти като мъгла с определена форма, а камъните — на фокус. За такива фотографии се изисква слабочувствителен филм, затворена бленда или неутрален сив филтър, тайната им е в дългата експонация — две до пет секунди, така движещите се обекти, в случая вълните, се размазват и изгубват очертанията си или, както Панос казва, обектът изчезва, остава единствено неговото движение и тенденцията към това движение, докато неподвижните предмети, като камъните, остават резки и създават необходимия контраст.

Вечерта най-сетне затъмних прозореца на банята и отворих куфарчето, напомнящо калъф на акордеон. Вече имах две щипки, намерих си и една дървена пръчка вместо лопатка, за лопатка трябва да видя на пазара, циганите дялкат такива и ги продават за варене на лютеница.

С разтуптяно сърце започнах. Първо стъпаловидна проба, след това — първата, след това — втората, третата. Химикалите си ги бях разтворил още следобед, за да могат да престоят известно време. Нямам рамка, но поставям картончетата под негатива на червен филтър, така даже е по-добре, цялата повърхност на хартията се използва, без бяла рамка, температурата на разтворите е малко под 19 градуса, за съжаление не е двайсет, но нищо, и така става — малко по-дълго и малко по-контрастно, но нищо. Важното е скритото изображение да започне да се появява върху бялото картонче, светлината да нарисува любимия образ, устните, които съм целувал в такова упоение, усмивката, която ме е разтърсвала, косите, които са ме гъделичкали галещо, очите, в които се гмурках без страх. Нещо ми подсказва, че сега аз ще мога да си я върна, тази магия, с която възстановявам образа й от мечтата, наречена „скрито изображение“, давам му живот, създавам я отново и тя е моя, задължително моя.

Сетне дойдоха негативите с Мано и позите, които бях направил в ресторант Рибарска среща. Една от тях имаше фокус. И всичко си беше там — дима над масите, атмосферата на тайнственост, проститутката, седнала небрежно на стола. Беше съвсем истинска снимка, като онези — на френските майстори. Ех, бях направил истински шедьовър. Е чак шедьовър не беше, но беше истинско, до болка истинско. Как ли щеше да ме похвали Панос, когато я види?

И тук изведнъж студена пот ме обля — за какво страдах невинен? За онази снимка, която бях направил неволно, без никакъв умисъл, снимка, показваща нашата действителност нелицеприятно. Тази бях направил съвсем съзнателно, а и тя показваше не дотам лицеприятно нашата социалистическа действителност — кръчми, проститутки… Дали можех изобщо да я покажа на някого тази снимка, или ще трябва сам да си я гледам и да си я харесвам, защото приличаше на произведенията на онези френски фотографи, дето дават тон на това изкуство в целия свят. А и ако… Спомних си обиска у Панос. Ако решат и при мен да правят обиск и я намерят в шкафа? Какво да го правя този „шедьовър“? Нима трябва да го унищожа? Заедно с негатива? Не, само това не. Обективът трябва да показва действителността такава, каквато е. Обективно. Затова се и нарича обектив.

С тези мисли прегорих една-две снимки, та трябваше да ги повторя — с по-малка експонация, веднъж натопих здраво щипката за проявителя във фиксажа и трябваше основно да я измия на чешмата, преди да я използвам отново, но в общи линии отлично се справих, сега снимките, вече окончателно измити, съхнат подредени една до друга на едно старо одеяло в стаята ми и мога да ги погледна, когато си искам. Вярно, че като свърших, разбрах, че съм направил поредния гаф — бях забравил за фуниите. Е, отидох в кухнята и взех кухненската фуния на майка ми, от днес тя щеше да бъде фотографска, ще й купя друга, без друго и на мен ми трябва още една — червена — за фиксажа. Нямаше как да я питам, докато работех, беше станало един и те отдавна спяха. Първо върнах проявителя в шишето му, после изплакнах добре фунията и върнах и фиксажа в неговото шише с нея. Измих всичко добре, прибрах увеличителя и фенера, изобщо банята си стана пак баня, само затъмнението оставих за утре сутринта. Сега е един и половина, а утре съм на училище, впрочем — днес. Трябва да спирам с писането и да си лягам.