Георги Б. Караджов
Скритото изображение (81) (Записки на фотографа)

81.

1 април, четвъртък

И задухаха топлите ветрове, остана още една седмица до ваканцията, аз за срока би трябвало да съм добре, надничам в дневника, когато ми падне, но в бележника всичко е наред — е, една случайна тройка има, отдавна поправена, останалото се движи между четири и пет и, най-неочаквано, една шестица в повече и то от Трифка. Представете си — за голяма активност в часовете. Повечето от съучениците ми също са наред, само дебелият Пешо гледа тъжно, май оставането няма да му се размине, а като му стане възрастта за казарма какво ще го правят не знам, сигурно ще го оставят да завърши и тогава ще го вземат, как ги оставят тези от езиковите гимназии, дето учат една година повече.

Погледнах машинално под чина, като дойдох на училище. Нямаше нищо, разбира се. И нямаше да има. Свършилото — свършило. Вчера след училище разгледах снимките, не бяха перфектни, но си бяха доста наред, така ми се иска да ги покажа на Панос, дано по-скоро се оправи. Беше сложила сред моите и няколко нейни, от нейния филм, затова е искала да правим по два екземпляра — и онази, на която е гола, и нея ми беше мушнала — сладката умора след екстаза, усещането за пълно щастие и блаженство. Да, тя ме излъга тогава, не е било за първи път, тя често го е преживявала — с него, личеше си, фотографията казваше повече, отколкото изобразяваше. Изпитах жестока ревност, този път, защото той, който може би за пръв път е хванал фотоапарат в оня миг е успял да запечата най-съкровеното, най-същественото, да направи голямата фотография. Той, а не аз. Тя затова беше сложила тази снимка, за да си спомням за нея така, нали я видях точно такава тогава.

В един момент в класната стая с гръм и трясък влезе Паназа:

— Новината на деня! Сензацията!

Всички го погледнаха, разговорите затихнаха.

— Мано. Избягал е от кораба в Истамбул. Получена е секретна радиограма — все още ви моля за пълна поверителност, още се надяват да го намерят и да го върнат. Обаче нямат шансове — за последен път е бил забелязан зад оградата на Американското посолство. Казвам ви предварително, да не се учудите, ако утре започнат да ви привикват на разпити.

Изтръпнах. Бях най-добрият му приятел, до последно бях с него, много откровени разговори съм имал, той се отпускаше и много неща споделяше с мен, такова не се споделя, разбира се. С никого. Но че щяха да ме разпитват, това беше сигурно и то онези, моите хора, дето ме имат за честен информант. Защо не съм му попречил, защо не съм ги информирал, иди се оправдавай. Какво щях да ги лъжа не знам. Пък ако някой от класа разбереше, че съм свързан със службите — загубен съм, веднага ще решат, че аз съм виновен и за Евчо. А Людмила как ще го преживее не ми се мисли. Ама че работа.

— Не може да бъде — изхълца Росито. Людмила ме гледаше объркано и безпомощно. Какво можех да й кажа, бях потресен. Всички други, само не Мано — той си е патриот посвоему, виж да беше Паназа, който само за запада приказва… Обаче Мано… И аз не намерих какво друго да кажа, освен да повторя:

— Не може да бъде истина.

— Не може я — каза Паназа. — И не е. Ха честит Първи април! Мано си плава през Средиземно море. Получих картичка за класа — от Истамбул, Света София.

Извади картичката и я размаха. Голяма въздишка на облекчение заля класа, някои се смееха, други се ядосваха, че са се вързали. Картичката минаваше от ръка в ръка.

— Тъпак такъв, акъла ни изкара! — крещеше Ивайло, без никаква обида в тона, а Владимира беше отишла до него и на шега го биеше с юмруци. Изобщо настъпи страшна веселба чак докато дежурната Яна извика:

— Клас стани, клас мирно!

Април, април! Месец на надежди, на цъфтеж, на копнежи, на любов, месец на обещание за щастие! Прекрасен април!