Георги Б. Караджов
Скритото изображение (49) (Записки на фотографа)

49.

4 февруари, сряда

Сега той най-неочаквано заговори за това. Точно когато не искам да слушам, защото… ясно защо. Когато нищо не знаеш, нормално е нищо да не докладваш. Ако знаеш и не докладваш, си имаш проблеми със съвестта, а и с онези там горе ще си имаш проблеми, така е. Или ще премълчиш и ще влезеш във вина пред тях, или ще напишеш и ще влезеш във вина пред него, при всички случаи съвестта ти ще те тормози, ох, и няма да е само тя. Но така или иначе нямаше как да му кажа: спри, не искам да слушам, няма такъв филм.

То започна от чая всичкото това, от зеления чай, дето ме научи и мене да го пия. Вън беше минус седем, истински февруарски студ, за щастие нямаше вятър, сняг също няма, само от време на време из въздуха прехвръкват ледени кристалчета сякаш невидими феи прелитат и само блясъкът на белите им рокли може да бъде забелязан, от това въздухът става още по-студен, по-чист и някак по-празничен, зловещо празничен, но без ужас, а по-скоро с някакво успокоение. Вътре работеше електрическата печка, но тя зле се справяше със студа.

— Ето виж — каза ми Панос, като че се извиняваше, — напоследък работя по-малко, нямам много поръчки. Те и парите са по-малко, но и аз няма да мога да смогна. Оттатък, в лабораторията, трябва да се поддържа постоянна температура, двадесет градуса, иначе проявителят бързо изстива и процесът излиза от контрол, усилва се контраста, увеличава се времето за проявяване, изобщо става тъй както той, процесът, си иска, не както ти го искаш, а това не е работа.

Постави стъклена чашка и ми наля от зеления чай.

— На свършване е — каза, — а сега имам нужда от него, гърлото започна силно да ме боли.

Истина беше, гласът му напоследък стана хрипкав и тънък, някак си чуплив, а и все по-често кашля.

— Може би скоро ще получа колет и тогава ще има вътре чай, тука няма откъде да купя, синът ми праща, ти нали знаеш, че имам син в Германия?

Знаех, разбира се, как да не знаех, но колко хубаво щеше да бъде ако не знаех.

— Преди време избяга. Но не по политически причини. Тя е една любовна история.

Замълча, извади от джоба си кутията с цигарите, дълго я мачка в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с нея, след това измъкна една цигара, чукна я на ръба на масата, изчака да отмине един пристъп на кашлица, пъхна я в устата си и я запали.

— Беше студент втора година радио инженерство. И през лятото тук се запознава с нея, на плажа — банална история. Той в гимназията и в института беше понаучил немски, залягаше на този език: татко, казваше, техниката е немска дисциплина, там терминологията повече на немски се среща, трябва да съм наясно с работите. Прилежен беше, владееха го мераци да изобретява, да подобрява радиоапаратите, имаше още във втори курс някакви идеи, беше ги споделил с един от инженерите на Респром във Велико Търново, дето правят радиоапаратите, оня му казал: абе не става така, обаче хубаво е, че се замисляш, продължавай в този дух, има бъдеще в теб, страната ни има нужда от инженери. Та през ваканцията тук на морето я среща — холандка някаква, двайсет и две годишна, запознали се. Влюбили се един в друг, знаеш как стават тези работи, млади хора, той тогава беше на двайсет, по-млад от нея, сериозна приятелка не знам да е имал. Тя заминала и му пратила покана, нали с покани стават тези работи да ти дадат виза за чужбина, да иде да я посети като турист. Видях я аз, да кажеш, че някоя красавица — не, ама пък имаше нещо в нея, доведе я два-три пъти, като се засмее и така някак, всички увлича — и един звънък смях, големи очи, дълги коси, имаше някакви източни черти, е, както и да е, любовта, казват, е сляпа, в смисъл че лицето на любимата те заслепява с любовното си излъчване, та в тази светлина не можеш да му видиш кусурите и игнорираш онова, потенциалното, което в зародиш се крие в него, и излиза на повърхността, когато излъчването престане.

Идеята беше да иде там, да се оженят, той да добие правото легално да живее там, а да си идват за лятото, има такива случаи. Така го бяха измислили — не стана, уж му извадиха паспорт и му дадоха виза — туристическа, нали има покана, в последния момент му взеха паспорта и казаха — няма да пътува. Някой го беше наклеветил, че искал да остане там, да стане беглец. Изменник на родината. Много услужливи хора се намират в това отношение, за благото ти мислят, гледат да те предпазят от грешки.

Мълчах изтръпнал и навел глава. Нали и аз бях станал един от „услужливите“.

Предложих му да я покани отново, можеха да се оженят тук, у нас и после статутът му щеше да се промени, можеха да заминат, да се връщат. Не бях уверен доколко това е така, но се опитах да направя всичко възможно за да го разубедя. Защото той на мене нищо не ми казваше, но усещах какво е намислил, тези работи се усещат. Беше се променил напълно, даже външния му вид, лицето му се изопна, придоби някаква сурова решителност. Казвах му — не върши глупости, не се затривай, имаш бъдеще. Не помогна.

Някакъв му обещал да му покаже пътека през Родопската граница, сума ти пари го е изръсил за тази пътека, не знам колко, подозирам, че са били доста, той си имаше спестявания, от пенсията на майка му, бог да я прости. Пък си и поработваше през ваканциите, събираше си — за бъдещето. Да ги даде на този мошеник. Водил го той, що го водил и по едно време се покрил, изчезнал яко дим и го оставил сам. След като цял ден се лутал из горите, по едно време излязъл право на границата, докато се промъквал под бодливата тел, бил забелязан, граничарите го обстрелвали отдалече, ранили го в ръката… Можели са да го убият — лявата ръка, до сърцето. Обаче минал. Виж сега, тези работи са ми ги разказвали други хора, той ми пише по един-два пъти месечно, но такива работи в писмо не се пишат, писмата се четат и той внимава какво да пише, за да нямам аз неприятности.

Как се беше разприказвал за неща, за които никога не беше отварял и дума дотогава, подозираше ли нещо, беше ли разбрал, как така?

— Виж сега — каза прегракнало, като му свърши пристъпът на кашлицата и отново можеше да приказва с пресипналия си глас, — ти виждаш, че не съм много добре, даже съвсем не съм добре, честно да ти кажа, докторите май по̀ песимисти и от мен ще излязат, тези работи аз на никого не съм ги разказвал, сега е дошло времето да ги кажа, нека бъдат казани, да не ги нося със себе си да ми тежат оттатък…

За какво оттатък говореше, за къде се стягаше, нима… Слушах го, затаил дъх.

— Та така, там го прибрали гръцките граничари, превързали го криво-ляво и го закарали до Драма, там попаднал на хирург българин, много българи има там, едно време е било България, добре, че го е срещнал, че както не знае нито дума гръцки, та този хирург го оперирал — без пари, по някакъв закон за бежанците, спасил ръката да не я режат, че раната не била от леките.

В началото бяха щастливи, бяха си измислили дата да се оженят, някакви фантазии там хранеха, че и мене могат да поканят, имало конвенция някаква за роднини, длъжни били да ми дадат виза, той като че не знае нашите закони, ако имаш роднина на запад, не е възможно да вземеш виза — че ти си жив избягал. Във формуляра за издаване на визи това е най-съдбовния въпрос: имате ли роднини на запад. А можеш ли да пишеш „нямам“, като го знаят много добре, нали те канят, как така да нямаш.

После спря да пише, или просто му се губеха писмата. Когато отново получих писмо, бяха вече разделени, нейните там, баща й бил някакъв богаташ, редакция ли имал, издателство ли, вестник ли, така и не можах да разбера, ама нещо не харесали зетя, дали защото е българин, дали защото е арменец, а най-много, защото е беден, че той тръгна да бяга с триста долара в джоба, закъде по-напред, там, в Гърция, когато се добрал до холандското посолство, тя му е помагала нататък. Та разделили се. И останал в безтегловност, без средства, без възможности, без близки, без родина. Можеш само да си представиш какво ми е било на мене, тук съм, знам, че детето ми се мъчи, и не мога да му помогна. Нито мога да отида при него, нито то да се върне при мен, най-страшното нещо е безсилието…

Пак замълча и се закашля, после смачка недопушената цигара ядно в пепелника, затътри се до умивалника в лабораторията и дълго храчи, плю и се дави. Накрая се успокои и се върна обратно.

— Заминал за Германия, със статута на бежанец, нали е станал невъзвращенец, в България го очаква затвор, по международните правила за бежанците му отпуснали някаква парична помощ, която за никъде не стига и той си намерил работа. Работа като за бежанец. Там, в ГФР най-важният документ за чужденеца е разрешението за работа, по-важно е и от емигрантската виза, обаче има някакво изключение за бежанците, по-бързо получават такова разрешение, само че ограничено само за града в който си и за определени видове работа, тези, дето немецът не иска да ги работи, било, че са мръсни и тежки, било, че са ниско платени. Най-вече и двете. Първо чистил един супермаркет, после минал към общите работници там, с мотокар зареждал рафтовете, хамалувал за доставките — и то с тази ръка, още неоправила се — та получавал по-малко от другите. Те там имат закони, които защитават болните и инвалидите, ама те са си за тях, тези закони, за чужденците невинаги са валидни. Сега е санитар в някаква лудница, уж повече плащали. Е, стигат му някак да си плаща наема, да се храни и даже и на мене да ми праща от време на време колетчета, стабилизира се донякъде, ама ще го видя ли пак някога на тоя свят — не зная, болката си е болка, трябва да си бил баща, за да го разбереш и усетиш. След като почина Марина, майка му, царство й небесно, той тогава беше на шест годинки, само той ми остана на тоя свят. Жена ми беше единайсет години по-млада от мен, но как само ме обичаше. Е, няма такава любов, веднъж се среща.

Надежда има, казват, че на конгреса, сега дето идва, се очаквала амнистия и ще може да си дойде без да го вкарат в затвора, най-много условно, дано да е така. Макар че нито ще може да следва, нито работа като хората ще си намери. Е, поне ще си е тука, при своите.

Мълчах поразен, такава любов, готова на саможертва, че той за малко да изгуби живота си, това ми се струваше героично, достойно и изведнъж — такъв банален, ужасен край!

— Да, така се получава в живота — поклати глава Панос, сякаш прочел мислите ми, — много често бъркаме влюбването с любовта, а това са различни неща, не различни, ами понякога направо противоположни. И разликата е голяма. Любовта нищо не иска, тя сама си е достатъчна. Влюбеността е стремеж, страст за притежание — на тялото, на душата, на мислите, на намеренията, искаш да обладаеш целия живот, цялото същество на обекта, в който си влюбен и да владееш всяка негова клетка. Ти обичаш не нея, а своето завоевание, притежанието си, своята играчка. Е да, ама тя не е играчка, тя е жив човек, отделен от теб, колкото и да ти се струва, че сте едно дихание, една плът, една мисъл. Не, не, някъде сте едно, някъде имате област на допиране, в тази област сте щастливи, принадлежите си един на друг. Вярно че има народи и нрави, където жената след брака става притежание, вещ, заключваш си я в шкафа или зад покривалото и само ти си я гледкаш и галиш. Е, аз не ги осъждам, щом като им харесва, нека го практикуват, тяхна си работа. Но за мен това не е любов, голямата любов, истинската, свята, дето й викат, няма много общо със собствеността, тя е състояние на отдаденост, ти правиш всичко възможно обекта на чувствата ти да е щастлив, да се чувства добре, ако близостта ти започва да му пречи, да му досажда, отдалечаваш се — без яд и недоволство, а с благодарност, защото това отдалечаване може да го успокои, ако си наясно, че не можеш нищо да му дадеш, нито брак — защото си женен, нито достатъчно топлина и сигурност, нито спокойствие и видиш, че тя се запътва към друг, който може да й даде ако не всичко, то поне някаква част от това, ако те завладеят омраза и ревност, то ти обичаш и си обичал само себе си. Нямаш право да страдаш, а трябва да се радваш, само да се радваш, единствено да се радваш, това е нормалното състояние на истински обичащия. Любимата ти трябва да е щастлива, а не на всяка цена твоя!

Панос се закашля отново с дълбока, сякаш излизаща чак от корема му кашлица, задави се и му се наложи пак да отиде до умивалника. Този човек е болен, той трябва да се лекува. Ето това трябва да напиша в моите донесения, дано му помогна по някакъв начин, може и да има някаква полза, че са ме пратили да го наблюдавам.

— Не се бой, не е заразно, не е туберкулоза — каза ми с пресилена усмивка, като се върна отново на масата, — май е по-лошо, ама за мен, за теб опасност няма.

— Мисля си за любовта — казах искрено, — нали съм в тази възраст, струва ми се, че това е една такава всепоглъщаща страст, която изгаря всичкото онова мръсно на ежедневието и ни прави добри. И тогава ти се иска да си винаги заедно с любимата, да бъдете един за друг, ти да си неин и тя — твоя, само заедно е възможно щастието, та даже и целия живот. Мисля си за Ромео и Жулиета…

— Сложна е тя, тази материя. Мене ако питаш, Ромео и Жулиета не е писана за любовта, а за омразата, за безпричинната човешка омраза към себеподобните, омраза по традиция, по някакви идиотски обществени закони, наследствена омраза, която унищожава хората, като първо изтрива човешкото вътре в тях. Ромео и Жулиета се опитват да противопоставят на тази омраза любовта — и, разбира се, търпят поражение. Толкова е изначално сбъркано човешкото общуване, толкова е пълно с предразсъдъци и измислени безумни правила и ограничения, че понякога си мисля, че сме все още само едно обещание — за човешки същества, уж сме на път да станем такива, но, за жалост, не сме на верния път.

— Още сме маймуни?

— По-зле, маймуните са съвършени за себе си, ние сме тръгнали нанякъде, но сме объркали пътя, защо ни е даден този мозък, разум, право на избор — не знам, не ги заслужаваме. Докато не се научим да обичаме, безпрекословно да обичаме, безпричинно, няма да намерим пътя.

— Ето, пак любовта трябва да ни спаси.

— Да, защото любовта е всеобхватна, тя е — да желаем доброто на другия и да помогнем той да го получи. С трезвост и обективно преценка. А това е най-трудното. Когато сме влюбени, започваме да си доизмисляме обекта на нашата любов, да си го доукрасяваме, едно време в древна Гърция имало един скулптор, Пигмалион се казвал, той така си изсякъл от камък идеалната за него жена, създал си я от чертите на много жени, ама това била жена не от плът и кръв, а от камък — и когато се влюбил в нея, наложило се боговете да го утешат, като я превърнат в истинска жена. И ние така си изсичаме във въображението жена от нашите желания, мечти и разбирания и когато поискаме да облечем с изваянието си някоя реална жена, в началото ни се струва, че сме постигнали своя идеал и че щастието ще продължава вечно. Твърде скоро разбираме, че жената, която сме си измислили, съществува само в нашето въображение, онази, другата, върху която сме прехвърлили чертите на въображаемата, е съвсем друг човек, понякога даже противоположност на онази, която сме си измислили. И тогава страдате и двамата. Ето това е то влюбеност.

Мълчах, много е сложно това за мен, може би той, с неговите години, е преживял редица разочарования, достигнал е до такива песимистични изводи. Не знам, може и да е егоистично, но аз съм млад, искам да обичам, да милвам и целувам, искам да бъда заедно с любимата си, имам нужда от обич и нежност и съм толкова щастлив с моята вечна любима…

— А ревността? — попита той, — що за животно е това ревността и какво общо има тя с любовта? Хората казват: щом не ревнува, значи не обича, все едно му било. Виждаш ли докъде се простират заблудите на обществото? Аз ще ти кажа, ревността няма нищо общо с любовта, тя е свързана единствено с чувството за собственост. Страх те е някой да не ти я отнеме, да не стане негово притежание, както сега е твое притежание. Нищо друго не може да оправдае тази вещица, която изяжда съдбите на хората, унищожава тяхното самочувствие, руши поривите и талантите им. Сякаш любимата ти е някаква вещ, чанта или ръкавица, сякаш не е тя жив човек, със своя собствена съвест и съзнание, та можеш да я вържеш за себе си и да си я притежаваш. И това отдавна е влязло в простонародното законодателство, в Армения има села, в които за изневяра са убивали — и виновни няма за убийството, така трябва, съд народен! Виждаш ли колко сме далеч още от човека, не знам ще се случи ли някога да го постигнем. Въпреки че ни бяха дадени изпитания и ни убиваха, и ни разпръсваха по света. Въпреки че ни бяха дадени учители и те казаха ясно и разбрано: не убивай, обичай другите като себе си, постигни истината, за да бъдеш свободен…

След това задълго замълча, усещах, че дишането го затруднява, нещо къркореше в гърдите му и го душеше.

— Та така и моят син — продължи, след като си почина, — имаше мечти, имаше амбиции, не можа да завърши, нищо не излезе от него. Сега събира пари, ще се опита да влезе в някой техен Университет, дай боже да успее, само че там обучението е скъпо, ще трябва да работи, за да се издържа и да си плаща таксите, много пари трябват, аз, виждаш, не съм в състояние да му помогна. Да не беше невъзвращенец, още утре щеше да се прибере, тук му е родината, тук му е съдбата на него, ама така са го измислили… Не му е лесно там, да не мислиш, че му е лесно, сам е, така и не можа да си намери друга, добре, че работа поне намери, е да, обаче плащат лошо, нямали и социални застраховки като хората там, профсъюзите се мъчели да оправят нещата, той е принуден да се спотайва и да взема там каквото му дават, нали е чужденец. И винаги чужденец ще си остане. И няма да има кой да ми затвори очите и да ме погребе, когато дойде времето. Такава е тази работа. Праща от време на време пакети с бонбони, ето тоя зелен чай, шоколади и по някоя дрешка, там на старо продават хубави дрехи, много носене има в тях, е, и по някой ред в писмото: сам съм, работя, имам за храна и квартира, свързвам двата края — и толкоз. Ако дойде, ще го вкарат в затвора — за измяна на Родината — най-малко пет години, после, като излезе, ще е дамгосан, никъде няма да го приемат, нито на работа, нито да учи, такива са нещата при нас, пак предразсъдъци и обществени нагласи. Провали си живота и толкова… Сега, тази година, конгреса чакаме, кръгла годишнина от Априлския пленум, те тогава нали се поотпуснаха нещата, разправят, можело да има амнистия по този повод — те и преди разправяха, ама нищо не излезе, сега ако стане, ще си дойде, сигурен съм, ще си дойде. На това се надяваме.

Той небрежно избърса с ръкав появилата се в крайчеца на окото му сълза и запали поредната цигара. Пушеше бавно, задържаше дима в устата си и бавно го изпускаше, може би затова не се закашля. После остави недопушената цигара на пепелника, отиде до шкафа, извади някаква дебела книга и една фотография от нея и ми я показа — момче, малко по-голямо от мен, с гъста черна къдрава коса и очите на Панос.

— Ето го, запознайте се — кимна. — Тук е почти колкото тебе. Агоп. На дядо си Агоп кръстен. Умно момче, много умно, голямо бъдеще имаше пред него, ама на. Едно само се моля, ти разбираш, тази кашлица не е на хубаво, на мене малко ми остава. Поне да рече Господ още веднъж да го видя, преди да се запътя за нататък, поне още веднъж…