Георги Б. Караджов
Скритото изображение (64) (Записки на фотографа)

64.

28 февруари, събота

Имах още четири пози в диапозитивния филм, те тези филми понякога дават подарък по още една-две пози, така че в крайна сметка се оказаха още шест, но исках да го свърша, за да го дам за проявяване. Химикали се продават, обаче са скъпи, работата изисква специални условия, а за един филм не си струва да се разтваря цял комплект, трябва да насъбера поне пет — шест филма. Я да видим дали си спомням какво ми е говорил Панос за този процес. Така, първо се прави черно-бяло проявяване, след него филмът изглежда като негатив, черно-бял негатив, после имаше ли фиксиране… хм, не помня, май не, обаче има нещо много интересно — осветяване — затова ми трябва мощна лампа, най-малкото 500 вата, при това осветяване негативът се прехвърля върху цветните слоеве, все едно че се копира контактно, после проявяваме с цветен проявител, за да се поучи цветното изображение — вече в позитив, следва избелване — много вреден за здравето химикал, роднина на цианкалия — червена кръвна сол май му беше името, калиев фероцианид, ако не бъркам, той разгражда и унищожава черно-бялото изображение и остава само цветното, и накрая фиксираме, разбира се, за да не избяга. Ох, добре, че няма да ме изпитват, не знам дали си го спомних точно. Във фотото проявяват диапозитиви — това е решението. Вярно, че лентичката е единственият оригинал, но това си има и предимства, друго си е да го гледаш в голям формат на стената, съвсем друго е усещането, аз като малък имах апаратче за диафилми — приказки в картинки, въртиш една ръчка и следва картинка след картинка на бялото на вратата, що рождени дни сме гледали филмчета с децата, даже веднъж го бях занесъл на рождения ден на Стефо от трети вход, като атракция. Иначе диапроектор нямам, но баща ми ще вземе от училището, по училищата има такива работи, като нагледни пособия, а като си събера достатъчно диапозитиви, ще гледам да си купя.

Та бях решил да снимам изгрева. Имах късмет времето да е ясно, че не беше и много студено, напротив, един топъл въздух още рано сутринта, усеща се, че пролетта е близо, идва, а с нея и надеждите, и цъфтенето, и любовта.

Станах рано, обикновено не ми е трудно, приготвих си фотоапарата, малката тринога, която бях намерил в кутията на фотоувеличителя, щях да питам Панос да му я връщам ли, не знаех дали не я е оставил нарочно там, за да ме изненада, е, редно беше да го попитам, само че сега е в болницата, като излезе, ще му я върна, освен това си приготвих и жилото — той ми го подари — има цяло чекмедже, това жило се завърта отгоре на спусъка и като го натиснеш от другата страна, произвежда снимката, без вибрациите, които предизвиква спусъка, ако просто го натиснеш, и при по-дълги експозиции, при които апаратът е на статив, е много важно да се използва. Другият номер е да навиеш самоснимачката, само че в този случай снимката ще стане цели десет секунди, след като си натиснал спусъка и нямаш контрол какво точно ще излезе.

Излязох и поех по пустата улица към морето, беше тъмно, откъм морето светлееше, утрото беше близо. Нямаше все още никакви хора, нарядко светеха прозорците на блоковете, край които минавах, лека миризма на мазут се примесваше с морския полъх, тя иде от нефтозавода и сутрин е особено силна, по-нататък миризмите на делника я поглъщат. Крачех надолу към брега и чувах стъпките си — има нещо много хубаво в това да чуваш стъпките си — в не много големия град ги чуваш. Това ти дава усещането, че си жив, че съществуваш, че си индивидуалност, че оставяш нещо след себе си — доказателство за това, че те има. В София шумовете са толкова силни — скърцат трамваите, свирят спирачките на колите, хората се надвикват, за да си чуят гласовете, тази шумотевица те поглъща и се изгубваш, изчезваш в тълпата, това е както когато някой художник смеси наведнъж всички бои и като ги размеси хубавичко, се получава едно такова мръсно сиво. И боята уж знае, че е там, в сместа, обаче не може вече да се види, да се познае, изчезва. Такова ми е впечатлението от големия град, не ми харесва той. Всъщност, като си помислиш, колко пъти съм ходил в София? Когато ходих за пръв път — на сватбата на вуйчо, на първата му сватба де, та тогава София ми се видя цяло откровение — тролеи, трамваи виждах тогава за пръв път, баща ми ми обясняваше как се движат и че това е чиста енергия, от електрическия ток, без вредните газове на колите и рейсовете, в които, както той казваше, я има цялата Менделеева таблица. И тези големи магазини, с огромни в детския ми поглед витрини, пълни с какво ли не — такива в моя град нямаше, а пък като отидохме и в ЦУМ, дето и стълбите сами се движат и те возят нагоре-надолу и дето имаше абсолютно всичко, което можеш да си купиш, и играчки, и дрехи, и топки за игра, че даже и музикални инструменти, няма майтап, цели пиана. Ей с такива очи ги гледах тези рафтове, имаше и фотоапарати, разбира се, но по онова време те не ме интересуваха, интересуваха ме преди всичко щандовете за играчки, които бяха къде-къде по-заредени от тези в нашия Детмаг, и имаше разни чудновати неща, даже леки коли за деца, от онези с педали, дето ги карат децата на по-богатите родители, само че аз бях на десет и вече голям за тях, ама пък какви колелета имаше… Е, и колело нямаше да ми купят тогава, купиха ми една дървена кутия с инструменти — истински инструменти, само че по-малки по размер, като за дете — имаше трион, чукче, клещи, отвертка и даже един странен такъв дебел плосък молив, баща ми каза, че това е дюлгерски молив, с него се правят означения къде да се отреже, и един прав ъгъл, пак с подобно предназначение. Много бях горд с това комплектче инструменти — изглеждаха така хубави, като отворех кутията, та чак се боях, че като ги използвам, ще вземе да им стане нещо. Е, после, като се прибрахме, направихме с татко една истинска къщичка за птички с тях — сам рязах дъсчицата, мерих, чертах с молива, чуках с чукчето пирони. Е, малко крива стана, обаче си приличаше на истинска къщичка за птици. Вярно, като я закачихме на балкона, така и не дойде птица да живее в нея и сега е някъде на трески в мазето, обаче важен е опитът, както казва татко ми, ако не мога да направя истинска къща, то поне къща за птици бих могъл да направя, а и това е нещо. Та тази кутия тогава допълни преживяванията от срещата ми със столицата и им сложи капак. А от сватбата виж нищо не мога да си спомня, ама нищо. Е, не съвсем нищо — имаше едно момиченце там, с розова рокличка, шаферка някаква, дали беше на булката сестра, не знам, ама то ми направи впечатление, беше горе-долу колкото мен и аз таман бях започнал да се заглеждам, само че ме беше срам да го заговоря, а и то не ми обърна никакво внимание. То и бракът продължи от ден до пладне де, като си помислиш, понякога си казвам: всичко е театър, дето го играем — с много фойерверки и големи думи, и големи обещания, по едно време пиесата свършва, завесата пада и виждаш, че е било само на ужким. И само, единствено любовта… Или много ми се иска да е любовта, което остава. Людмила казва: бог е любов, това го пише в евангелията, аз дотам още не съм стигнал, но щом бог е любов и бог е вечен, значи и Любовта, сега ще я напиша нарочно с главна буква, и тя трябва да е вечна. Като бог. Поне много ми се иска да е така.

Като вървях и си ги мислех всичките тези работи, и си слушах звука на стъпките, който будеше задрямалия тротоар, се убеждавах, че всичките тези фотографии ги правя не за себе си, като някакъв алчен скъперник да си ги заключа в едно чекмедже и да си ги гледам само аз. За да ги споделям ги правя, да ги показвам на нея, която много трудно сутрин се събужда и затова няма да види този изгрев, който искам да запечатам върху лентата. Но когато го прожектирам уголемен и цветен на стената, ще влезем и двамата в него, прегърнати в омаята на целувката. Защото цялата същност на фотографията, смисълът й, целият й чар се състои в това, да я споделиш, да я подариш на другите, така им подаряваш и мига, и настроението, и света.

На брега духаше и вятърът беше доста студен, добре, че си бях сложил шапката и шала. Вече беше достатъчно светло, хоризонтът очакваше събитието, раждането на деня, вълните тихо шумоляха, сякаш да не смутят очакването на светлинните фанфари, спокойствие се усещаше и тиха тържественост. Облаци нямаше. Минах по стълбичките между двете пустеещи през зимата будки за билетчета, тъжни със закованите шперплати пред прозорчетата си и слязох на пясъка, разтворих статива, завъртях фотоапарата на винта, нагласих блендата на 5,6, скоростта на 30, фокусът на безкрайност, поставих жилото, насочих обектива и зачаках. Кикот на ято гларуси изпълни въздуха наоколо, видях ги да се вдигат откъм канала и ниско да прелитат над мен, после завиха към мястото, където щеше да се появи слънцето, интересно ми беше отгоре дали вече го виждаха, за съжаление триногата не стигаше до лицето ми, за да погледна във визьора, трябваше да приклекна. И ето, първият лъч проби хоризонта, огромния светещ портокал леко изплува на линията и започна да се издига — направих първата снимка — е, нямах такъв обектив, който да приближава, за да бъде усещането по-силно, но и така, с целия пейзаж, щеше да се получи по-естествено. То пейзажът се състоеше от пясък, една спасителна кула без стълба и до нея скелет от чадър, наполовина заровен в пясъка, останал от лятото и, въпреки тъжния си вид, напомнящ, че пак ще има лято. Между кулата и чадъра кръжаха гларуси. Слънцето се издигаше все повече и повече, вече хвърляше огнената си черга към мен и вълните я шареха със собствените си цветове — синьо, зелено, бяло и черно. Преди да се откъсне от хоризонта, под слънцето се образува малкият огнен пиедестал, сякаш някаква особена целувка на огъня с водата, и когато то се отдели от морето, там остана неговата огнена сянка, като обет за една вечна любов. Това гледах през визьора, завъртах позите и натисках жилото и правех снимка след снимка и изведнъж точно в огнената струя на слънчевата пътека прелетя огромен гларус — или поне изглеждаше такъв (успях ли да го засека?), прозрачен от светлина. Изправих се, май бях направил Снимката, а дали я бях направил? 1/30 от секундата е бавна скорост, дори гларусът да е бил в полето на фокус, то бързият му полет сигурно го е размазал, може би трябваше да увелича предварително скоростта, тази пътека беше достатъчно светла да излезе добре на 1/260. А така щеше да излезе само бяла? Е, записах си стойностите, човек затова си записва, за да се учи, като видя резултата, ще знам кое да коригирам следващия път.

Но пък изведнъж се замислих за нещо съвсем друго — ето аз виждам тази слънчева пътека, все по-ярка става и свършва точно пред краката ми — щом я виждам, значи я има обективно, съществува сама по себе си. Е да, обаче ако някой я гледа на метър от мене, то тя свършва в неговите крака, тя не е същата, тя е съвсем друга пътека, негова си, и за всеки един тя е различна, значи е нещо съвсем субективно, нещо, което съществува само в моя поглед — обаче може да бъде заснето, нали точно това направих — и да съществува и на лентата. Ето този гларус, си помислих, той я пресече, той пресече моята слънчева пътека, съществуваща за мен и за обектива ми, но от негова гледна точка тази пътека го следва през целия му полет, с него е. И какво излиза — пътеката, слънчевата пътека на гларуса е пресякла моята — и моя път. Е тука, не е за вярване, обаче съвсем отчетливо чух тих смях до себе си — смеха на Панос. Толкова ясно го чух, че се огледах стреснато да го видя. Разбира се, него го нямаше, той лежи в болницата, в гръдното отделение и може би сега лекарят е на визитация, преслушва му хриптящите гърди и чува разни работи, които само той може да разбере, защото е учил езика на тези неща. Но мислите, които ме сполетяха така внезапно, сякаш гларус беше долетял и кацнал на рамото ми, тези мисли като че идваха от него, от Панос. Изглежда не само споменът може да върви с теб и да ти е винаги под ръка, изглежда и жив човек може да бъде с теб, докато е на съвсем друго място, и да те съветва, и да ти дава отговори, и да насочва потока на мислите ти. Какво говоря, та нали и Людмила е винаги с мен и когато правех тези снимки, аз мислено разговарях с нея и чувах гласа й.

Обичам това време и зимното море, пустите плажове, които си отдъхват от панаирите на лятото, сега морето е истинско, само то и аз сме, и още малцина, които срещам по пътя си — такива като мен, отчаяни ентусиасти. Които виждат истинското море, онова сериозно и строго море, не играчка за развлечения на намазани препечени на слънце лентяи, средство за тяхното разхлаждане и забава, не, сега то е по-истинско от всякога, съсредоточено в своята мисия да ни дава представа за вечност, за величие, та нали то ражда слънцето, то сътворява деня и поставя нещата в него — всяко на мястото му, без него светът няма да съществува, че и ние. Сега, далеч от шумната глъчка и пищене, то може най-ясно да ни говори и ние — да го чуваме, да се изпълваме с речта му, да я пуснем в себе си да покълне и да ни издигне нагоре. С полета, скрит грижливо в перата на гларуса — ето че точно в момента, когато си мисля всичко това, гларусът извива глава към мен и ме поглежда съучастнически — той знае, той е по-навътре от нас в цялата тази магия на име море.

— Извинявай, мога ли да те помоля за нещо?

Гласът е тих, в него има някаква специална струна, настроена на нежност — глас на момиче. Обърнах се и видях притежателката на този глас. Сини очи, тъмноруси непокорни коси, които изскачат изпод качулката на якето й, усмивка смутена, може би от това, че ме е заговорила и въпреки това по момичешки дръзка.

— Понеже виждам, че снимаш, ако може да ми направиш една снимка на фона на изгрева с моя фотоапарат, аз също се уча да снимам.

Подава ми почти нов лъскав „Киев“ — мечта на любителя, оръдие за много професионалисти.

— Какъв е филмът?

— Ох, не знам, много съм боса още, да знаеш. Черно-бял май. Трябва ми учител. Чета от една книга, обаче ми е много сложно, тя е за студенти — много химия вътре, не ми помага особено. Ти отдавна ли се занимаваш с това?

Минава край мен, усещам топлината на дъха й. Хубаво момиче.

— Отдавна ли? Е, не много отдавна, но имам учител. Добър учител.

Ако я заведа при Панос, когато той се оправи?

— Иначе си имам всичко, фотоапарати, фотоувеличител и даже лаборатория в мазето, направо страхотен шанс, какво ще кажеш?

— Видях ти апарата, мечта направо. И как така го имаш този шанс?

— Наследство. Дядо ми почина, той беше фотограф и всичкото това беше негово. Татко искаше да го продава, ама после реши да ми го остави на мен — е, не всичко, немските апарати, „Практика“ и оня големия, тежкия, как беше… „Пентакон“, тях ги продаде. Той беше много скъп апарат, дядо го беше купил за 360 лева, така казваше — професионален, това са поне три заплати, такъв не ми трябва, той и с някакви по-широки филми работи, не с тези… е-е, нормалните, ти сигурно си по-навътре в нещата и по-добре ги знаеш. Професионални филми.

— Ролфилми. И изобщо не са само професионални, моят първи апарат е съвсем любителски, та даже и така се казва, пък работи с такива филми.

— Не знам, нали ти казах, много съм боса още, имам много да уча. Този апарат дядо ми го даваше и по-преди и ме беше понаучил как да зареждам филма и да го превъртам, като ходим на екскурзии с класа или на някой рожден ден да снимам. И от скорост и бленда имам някакво понятие. Ама дотам.

— Имаш ли светкавица?

— Как не, имаше три — такива големи, татко ги продаде, ама една по-малка я остави, с такава чантичка, в която могат да се слагат батериите.

— С тебе ли е сега?

— Защо ми е? Нали е ден?

— Ето искаш да те снимам на фона на слънцето, то е ярко, когато е зад тебе, лицето ти ще бъде в сянка, това се нарича контражур, една светкавица щеше да те освети и да оправи нещата.

— Леле колко много работи знаеш, явно много си напреднал.

— Хайде сега застани там, ще видим какво ще излезе.

Завинтих Киева на статива, а тя свали качулката, разкопча якето и го хвърли на пясъка, косите й изтекоха като ручеи по рамената и се плъзнаха към стегнатите й гърди, добре очертани под плетения пуловер, как ли ходи на училище с такива коси, сигурно й трябва поне час да ги сплита на плитки и да ги крие, за нашата образователна система косите са нещо неприлично. После тя вдигна ръце нагоре към небето, изпъна и лицето си нататък в някакъв истински, не изигран, екстаз, сякаш небесната енергия я обливаше като златен душ, слънцето беше кацнало върху рамото й, светъл ореол грееше в косите й, бризът с лека ласка ги рошеше, Господи, колко беше хубава, много бързо нагласих апарата — 125, бленда 5,6 — и направих няколко снимки. Молех се да има една останала поза и в моя апарат, за да направя още една снимка — имаше, точно една, молех се снимката да е станала, от вълнение не бях сигурен, дали го нагласих, както бях нагласил нейния, с моя снимах от ръка, имаше ли птици зад нея? Май че имаше, ще видим, като проявим филма.

Смехът й разтури магията, тя свали ръце и се наведе да вземе отново якето си от пясъка.

— Благодаря ти, дано нещо да е излязло. Следващия път ще донеса и светкавицата.

Следващ път? Значи ще я видя отново?

— Ще го дам да се прояви този филм още утре. Знаеш ли, всичко има, цяла лаборатория даже в мазето, с фотоувеличител и всичко, ама като не разбирам, той дядо веднъж ми показваше, ама…

— Аз съм копирал снимки, какъв е увеличителят?

— Полски, фирма Крокус, дядо все обичаше да се шегува: „Фирма Крокус — нема фокус“.

— Не е трудно, мога да те науча.

Как го изльопах това? Аз и тя сами в тъмната стаичка? Ама че нахалство! Откъде тази дързост у мене? Просто се улових, че искам още да слушам гласа й, има някаква мелодия в него, особена струна звъни и тази струна е така съзвучна със синьото на очите й и тези непокорни тъмноруси коси, всичко се слива в безкрайна хармония.

— Ами да, много си мил, ако ме понаучиш на това-онова, ще ти бъда благодарна.

Може ли да бъде истина? Това момиче ми предлагаше… Е, и се полакомих от идеята да работя с истинска техника в истинска лаборатория, с Крокуса можех да копирам и снимките от „Любителя“. Ако можех някак си да я ползвам под наем тази лаборатория — или под формата на уроци. Ама какви уроци, щом като тук, на зимния плаж, се вълнувам от нейното присъствие? Развих апарата от статива си и й го подадох:

— Ето, има още три пози, ако искаш, изщракай ги и ми дай филма, аз ще ти го проявя.

— Можеш ли? Ами страхотно, страшно ще съм ти благодарна. Чакай да те снимам и теб.

Тя взе апарата, зареди позата и го насочи към мен.

— Чакай, това е по-добре така — ръцете ми сами се отправиха към нейните и ги завъртяха, заедно с апарата във вертикална поза. Това докосване сякаш и за мен беше ненадейно, тя потрепери ли, така ли ми се беше сторило? Или просто защото ръцете й бяха толкова топли, а значи моите са били студени.

— Да, виждаш ли, колко много работи мога да науча от теб.

Виждах. Тя ми направи още две снимки и при поредното превъртане филмът запъна. Погледна ме с усмивка: виж какво мога, освободи бобината с копчето отдолу и сръчно пренави филма обратно в касетата, след това го извади от фотоапарата и ми го подаде. Беше ОРВО 22, черно-бял, щях да се справя без проблеми.

— Ето такъв филм, знаеш ли, от дядо ми остана цяло чекмедже, пълно с най-различни филми, аз вземам от време на време по един филм, повече да се упражнявам, този е черно-бял, нали?

— Да, черно-бял е.

— Жалко, на изгрева щеше повече цветен да му отива, ама то къде вадят цветни снимки? Никъде.

— В моя апарат е цветен, диапозитивен.

— О, това е нещо чудесно — да я видиш снимката толкова увеличена на стената и в цвят, веднага се връща цялото усещане, което си имал. Знам аз, имаме такъв проектор и диапозитиви — много, от мъничка — на най-старите съм на две годинки. Имаме и кинопроектор, и кинофилми — супер осем, камерата така си и лежи в шкафа, откакто ни напусна дядо, няма кой да снима с нея, трябва да се науча да снимам, ти имаш ли някаква практика в това отношение.

— Не, за съжаление никаква.

— Е, все някак ще се научим, има книжки. Ух, трябва да тръгвам. Кога ще си готов с филма? Кога ще те видя отново?

— Най-добре е да ти се обадя по телефона, ако е удобно, така ще се уговорим. Хм, не знам удобно ли е да те търся, може би ти ако ми позвъниш, ето тук. Скъсах листче от бележника си и написах телефонния си номер, подадох й го.

— Благодаря. Обаче нещо липсва.

— Какво?

— Ами аз не знам как се казваш.

— И аз не знам ти как се казваш.

Засмяхме се. Вярно, бяхме пропуснали да се запознаем.

— Сашо — казах аз. — Александър официално, може и Алекс на съкратено.

— Имам право да си избера, така ли?

— Разбира се. Можеш да ме наричаш както ти харесва, няма да се обидя.

— Обещавам ти да помисля по въпроса, благодаря. Е, аз съм Виктория, може и Вики за по-кратко, приятно ми е! — и тя ми подаде ръка, отново изтръпнах, тази топла ръка в моята студена…

— Име на кралица?

— Ами къде ти, име като име — носят го и кралици, и магарици, името нищо не означава, човекът зад него е всичко. И той няма нужда от име. Но ще ти напиша и моят телефонен номер, няма проблеми да ми се обаждаш когато пожелаеш. А като стане готов филма — на всяка цена, просто нямам търпение да го видя.

— На всяка цена.

— Е, дотогава.

Стисна ръката ми набързо и изтича със ситни стъпки по алеята. Изчезна, като видение, каквото всъщност си беше и единственото доказателство за съществуването й кротуваше в ръката ми — една пластмасова касета с филм. ORWO NP 22. Какво ли имаше още на този филм? Щях да видя. Някакво любопитство погъделичка съзнанието ми — момичешки тайни, в които бях удостоен да надникна, или просто неудачни мазаници, както беше моят първи филм — едва ли, с „Киев“ снимките са на фокус, ако ползваш правилно телеметъра, добре експонирани — ако го нагласяш спрямо светломера, изобщо — друга класът е. Още утре ще го проявя и ще видим…

На връщане спрях на една алея да погледам ято врабчета, които прехвърчаха около парче от кифла, клъвваха си от нея и пак се вдигаха във въздуха, веселото им чирикане в иначе студеното утро събуди в мен усещането за пролет, ето пролетта вече е близо, а с нея и топлите дни, и събуждането за нов живот. А тази година пролетта щеше да има очите на Людмила, устните на Людмила, нейните топли нежни ръце. И тук нахлу съвсем пресния спомен за ръката на това момиче, когато ми подаваше филма, или когато се сбогуваше, отпечатъкът й още като някаква топла следа попиваше в моята длан. Вярно е, че ръцете умеят да разговарят по-добре, отколкото устните, само че ние сме глухи за техните думи, така е. Срам ме беше и на себе си да призная, тази сутрешна среща ме беше развълнувала, това вече изневяра ли е? Или е съвсем нормално да се вълнувам от всяко хубаво момиче, без планове и желания, чисто естетически. Без планове и желания ли? Честен ли съм поне към себе си? Е, какво пък, пролет иде и тази пролет започва да се шегува, преди още да е дошла. Ето врабците колко са весели? Макар че тях предимно кифлата ги весели, да отчупват трошици от нея и да си пълнят гушките — точно като фотографите — и те отчупват трошици от живота и си ги прибират на топло в ненаситния стомах на фотоапарата — мигове, обречени на вечност. Тази идея ми хареса, трябва да я разкажа на Панос, когато оздравее. Вдигнах апарата да снимам врабците и… те отлетяха като весел чирикащ облак. Хе, нищо, и без това бях забравил, че филмът ми свърши. Да, този филм започнах с морски изгрев и завърших също така с морски изгрев — нямам търпение да видя диапозитивите, в понеделник ще го дам за проявяване, колко ли ще трае — седмица, две? Фотографията е чакане. И надяване.