Георги Б. Караджов
Скритото изображение (37) (Записки на фотографа)

37.

13 януари, вторник

Целият треперя. Дано после да мога да си разчета това, което ще напиша. Всъщност не трябва да го пиша, обаче ако не го напиша, може да се побъркам. Просто трябва да слагам този дневник на някакво много тайно място, където никой да не може да го намери, или да го унищожа, да скъсам само тези листи и да ги унищожа, да, онова за фотографията не искам да унищожавам, то е много важно, ако все пак искам да се науча да снимам.

Та така. Вчера следобед се обадиха по телефона. Не познах веднага гласа, но той ми се представи — Майор Сотиров. Звучеше почти приятелски. Каза, че на другия ден ме очаква, но не в милицията, както преди, а в градинката на гарата. Защо не ми стана съвсем ясно, каза, че ще ме запознае с някои хора, които ще се опитат да ми помогнат, точно така, да ми помогнат. И изведнъж реалността нахлу в мен, да, бях в беда, бях загазил, бях обвинен едва ли не в държавна измяна и имах нужда от помощ. Освен това каза, че разчита на моята дискретност, значи — отново тайни, отново лъжи.

Днес в четири без четвърт бях в градината, майорът ме чакаше на една пейка, до него седеше възрастен мъж с прошарена коса и строг поглед, очите му бяха сини, или сиво-сини. Когато дойдох, той се изправи, ръкува се с мен, но не се представи.

— Седни — каза ми майор Сотиров, беше цивилен, без униформата си, имаше на себе си дебело пардесю, личеше, че този човек носи всяка дреха, като че ли носи униформа. — Ето, това е нашият герой от фотографската афера, главният изпълнител, така да се каже. Да Ви кажа право, мисля си, че е бил подведен, или не е бил информиран в каква всъщност работа се забърква, донякъде простъпката му ми се струва неволна. Изглежда честно момче и може да ни бъде от полза.

— Благодаря Ви — каза другият с басов глас, — много зависи от това, какво ще е неговото решение, сега ще отидем до управлението да си поговорим.

Майорът се изправи, кимна и със стегната походка тръгна към „Ботева“.

Този, на когото бях предаден, се изправи, изправих се и аз. След това тръгна, а аз го последвах, знаех, че трябва да го последвам, той издаваше заповедите си без глас, но с някаква увереност, на която почти хипнотично се подчинявах.

Тръгнахме към центъра, стори ми се, че отиваме право у Панос, но не, на стотина метра от неговата къща завихме и влязохме в една голяма сграда, портиерът почтително кимна на моя водач, изкачихме се до третия етаж, после той извади ключове и отключи една от вратите, отвори я и ме покани да вляза вътре. Обикновен кабинет, само дето на стената портретът беше на Георги Димитров, миришеше на спарено, явно не беше проветрявано отдавна, но той не отвори прозореца и така беше по-добре, защото вън беше започнало да става студено.

— Свали си палтото, — избоботи басът, — закачи го на закачалката, ето там и седни.

Докато правех каквото ми е поръчал, той разчистваше масата от безразборно пръснатите книжа по нея, преглеждаше едни и ги пъхаше в някоя от папките, други късаше, смачкваше и хвърляше в кошчето. Накрая извади една папка от шкафа зад него и я сложи пред себе си.

— Така — каза ми, много по-меко, — значи да се запознаем. Ти си Александър Михайлов Станиславов, как ти казват приятелите ти?

— Ами различно, — казах и усетих, че започвам да се отпускам, може би беше от топлината в стаята, столът на който седях, беше близо до радиатора. — Сашо най-вече, а някои и Алек (тя беше избрала да ме нарича Ал, но това, разбира се, не му казах).

— Добре, Алек. Полковник Методиев, но името няма да използваш никъде, ясно ли е?

— Да.

— Сега ти разбираш, че яко си загазил. Умишлено или не, фотографията, която си направил отива към графата идеологическа диверсия, нашите врагове там, оттатък, много щяха да се зарадват да я притежават. Борбата ни с тях е безкомпромисна, и ти можеш, ако искаш, много да ни помогнеш в тази борба. Всъщност по този начин ще помогнеш на самия себе си. Замислял ли си се някога какво струва на държавата да те образова, да те лекува, да ти създава условия за работа, за живот без грижи и тревоги за утрешния ден? Аз съм роден на село и много добре помня мизерията, крайната бедност, в която живееха някои мои съселяни преди девети септември, ужасът от войните, епидемиите, болестите, гладът — Ти гладувал ли си някога истински, така да огладнееш, че да не можеш да разсъждаваш от глад, да се превърнеш в животно? Аз съм гладувал и знам какво е. Затова се радвам, че днес този глад е победен завинаги, че щастливото детство е факт и то за всички.

Тук той замълча и си помислих, че трябва да кажа и аз нещо, но какво точно.

— Да, така е, другарю полковник.

— Сашко, да оставим званията на страна, ние сме другари, бойци на тихия фронт. И ние имаме нужда от такива като теб, умни, будни младежи, те са нашата надежда, без тях няма как да се справим с онези, които пречат на вашето щастие и искат да върнат историята назад, към глада. Защото свободата не ни се дава даром, тя трябва да се извоюва, ден след ден. Ето защо съм те повикал тук.

Мълчах и още не разбирах какво иска от мен.

— Ние никого не принуждаваме да ни сътрудничи на сила, тези, на които разчитаме, трябва да ни помагат доброволно, по силата на своите вътрешни убеждения, защото нашата борба е борба за щастието на хората. Това е въпрос на дълг и чест. Гледаш ли филма за Щирлиц?

Гледах го, разбира се, всички го гледаха, „Седемнайсет мига от пролетта“, бяха го давали преди две години и сега отново го повтаряха. Кимнах.

— Гледаш го, виждаш ли какво мъжество, какъв героизъм — и то — в гнездото на врага, отвсякъде заобиколен от врагове. А ти ще работиш сред приятели, сред съмишленици, няма от какво да се страхуваш. И се пак смелост се изисква. И абсолютна дискретност. За това — после.

Какво искаше да ми каже — аз и Щирлиц, какво общо имаме, той е разузнавач, в самата фашистка централа, разгадава плановете на немците, живота му виси на косъм, а кой съм аз?

— Да, има големи подвизи, има и малки подвизи, така е, — сякаш отгатна мислите ми той, — но всички те са подвизи — на невидимия фронт, всички те приближават човечеството до неговото светло бъдеще.

Да стана разузнавач? Като Щирлиц? Но защо, ние не сме във война, как така?

— Ето какво. Ти си работил за нашия враг, събирал си компромати против наши отговорни другари…

— Ама не — откъсна се от мен, — аз само тази снимка и тя съвършено случайно, без никакъв умисъл, повярвайте ми! — почти плачех.

— Е добре, хайде сега ти се постави на мое място, виж нещата от моята гледна точка — точно. В определеното време и на определеното място се появява младеж със зареден апарат, чака зад ъгъла да излезе отговорен другар и зад него — инсценирано ненадейно изникват разголени дами с леко поведение, щом от едната страна на ъгъла работите са били нагласени — а за това можеш да не се съмняваш, притежаваме показанията на участничките в този спектакъл, можем ли за секунда да си помислим, че от другата страна на ъгъла не е чакал също така подготвен човек, готов да направи компрометиращата фотография? Или трябва да се съгласим с твоята версия на случайностите?

Прав беше. Ако всичкото това беше инсценирано, разбира се. Но то не беше, аз бях сигурен, че групата си беше отпреди заедно, празнуваха в хотела и бяха излезли по някаква причина — нищо инсценирано нямаше в това. Е да де, ама какво излиза — че секретаря на Комсомола празнува в компанията на леки жени. Разбира се, те му пазеха авторитета и тяхната версия нямах право да оборвам, ако не искам да ме обвинят в обида, клевета спрямо висш партиен служител. Мълчах, какво друго ми оставаше да правя.

— Така, да минем към дело! Ние ти предлагаме да изкупиш вината си, волна или неволна, като работиш за нас. Така ти ще се влееш в невидимата армия, която бди над социалистическото ни отечество, ние ще се погрижим петното да бъде измито от биографията ти, освен това ще видиш, че умеем да бъдем благодарни. Приготвил съм ти тук един договор и декларация за поверителност.

И ми подаде два листа. На първия пишеше, че желая (точно така: желая!) да сътруднича на Държавна сигурност, беше оставено място за името, което щях да нося, на втория — че се задължавам да пазя в абсолютна тайна моето сътрудничество и всички произтичащи от него дейности и ако наруша това задължение, ме очаква сурова присъда. Това ми се стори, че съдържат документите, но сега не съм сигурен, някаква мъгла падна в очите ми, виеше ми се свят, буквите подскачаха и бягаха от думите, знаех само, че нямам друг изход, че трябва да ги подпиша тези неща, ако искам да имам каквото и да е бъдеще, те просто ме държаха в ръцете си. Нямах друг изход.

— Знаех, че си разумно момче. От такива имаме нужда. Сега друго — пълна конспирация, за тази работа трябва да знаем само ние с теб, никой друг, нито татко, нито мама, нито приятелката ти, имаш ли приятелка?

— Да, — казах с половин уста, разбирах, че да се лъже, е излишно.

— Никой. Ти сега си разузнавач. Като Щирлиц. Невидим боец на невидимия фронт. Трябва ти и конспиративно име. Оставили сме те сам да си го избереш и да го напишеш тук, в договора.

Нищо не ми идваше на ума. Спомнях си филми за разузнавачи, майор Вихър, капитан Клос, не, не върви. Може да бъде и нещо обикновено, нещо делнично, изръсих първото, което ми дойде на ум:

— Спиро.

— Не, не става, Спиро имаме вече. И Спиридон, много сте, не трябва да ви бъркаме.

— Ами не знам тогава. Изберете ми Вие.

— Какъв ти беше фотоапаратът?

— ФЕД.

— Аха, нали знаеш на кого са кръстени тези апарати? На Феликс Едмундович Дзерджински, нашият патрон. Феликс не може, това име е специално, за специални агенти, доказали се в многогодишно сътрудничество, един такъв го носи днес. Но второто име — Едмундович, идва от Едмунд, или Едмонд, вярно, не е българско, но това не пречи. Ако си съгласен?

Едмонд, звучеше съвсем интересно, загадъчно донякъде, чуждестранно някак, само име за разузнавач, като Щирлиц. Бях съгласен и написах собственоръчно новото си име на празното място в документа.

— Така, честито, сега вече си истински разузнавач, ще подписваш всичките си рапорти само с това име.

— Рапорти?

— Да, като начало — два пъти месечно.

— А рапортите за какво?

— Ще събираш сведения и ще ни информираш. Ето твоята задача — потупа той папката, която беше извадил и я разтвори. Под черната корица блесна фотография — на Панос. Изтръпнах.

— Панос Агоп Бохосян. Арменец. Български гражданин. Фотограф. Наблюдаваме го от доста време. Синът му, Агоп Бохосян, е изменник на родината, осъществил е бягство през 1970 година, живее в град Билефелд, Западна Германия. Доколкото ни е известно от тамошните ни информатори, живее бедно, препитава се като чистач и санитар в психиатрична клиника, допускаме, че може да поиска да подобри живота си, като продаде шпионски сведения на Федералната Република, информация за нашата страна, която да я заинтересува, заподозрян в търговия с фотографии, очернящи нашия строй и начин на живот, каквито напоследък са се появили в буржоазната преса, предполага се, че баща му е съучастник в това предприятие и го снабдява с необходимия материал. Това ще ти е задачата — ти имаш връзка с Бохосян, той е твой учител по фотография. Възлагаме ти да го наблюдаваш и да докладваш. Особено ако видиш съмнителни личности да го посещават. Синът му е невъзвращенец. И въпреки това имаме подозрения, че е успявал да минава границата, нелегално или с фалшиви документи, и да посещава баща си — за това ще бъдеш абсолютно бдителен. Веднъж на два месеца Бохосян получава колети от сина си, с хранителни продукти — ние не ги спираме, разбира се, всичко се проверява щателно, преди да достигне до него, не сме открили нищо съмнително, нито в писмата му, явно има таен код — и в пратките, и в писането, тези колети са за замазване на очите — това също ти ще провериш. И ще докладваш. В писмена форма, в нормален плик за писмо, запечатан, надписан, адреса ще ти даваме ние — ще имаш връзка с нас по телефона. Без обратен адрес. Когато трябва, ще пускаш писмото по пощата, но най-често ще го пускаш направо в пощенската кутия, която ще ти посочим.

По телефона? Но някой беше казал, че телефоните се подслушват, как така по телефона? Ама че съм глупав, кой ги подслушва, ако някой изобщо ги подслушва? Ами че те, кой друг. Така е и с пощата. Само че… Панос… защо Панос, как тъй Панос? Не е такъв човек — шпионин, предател, вярно, че синът му е беглец, но той каква вина има. А сега ще трябва да го шпионирам, аз, който толкова много го уважавам и му вярвам, да пиша доноси срещу него, информации. Ама мога пък да ги пиша в най-добра светлина за него, нали така, да сваля тези подозрения. Обаче тази папка с неговия портрет най-отгоре, какво съдържа тя, какво може да съдържа, дали са намерили някакви улики и сега от мен се иска да ги потвърдя. Изведнъж в паметта ми изплува много точен споменът за обиска, който бяха направили у него, явно порнографските снимки бяха само повод, може и те самите да са ги направили, за да имат повод за този обиск, търсили са нещо съвсем друго. А нали и баща ми беше споменал за някакъв сигнал, че синът на Панос се е върнал инкогнито, откъде пък баща ми ще има такава информация и, ако я има, дали няма да научи за моето сътрудничество?

— Ето ти тук, на този лист е адресът, на който ще изпращаш информация. Това са пощенски марки, засега трийсет. Това е обратният адрес. На самата информация — само сведенията и подпис: Едмонд, нищо повече. Важното е да пазиш строга конспирация. Това е алфата и омегата на нашата работа.

Конспирация, еха-а, като едно време, антифашистката борба. Като бях малък и ги гледах тези филми за героите, понякога направо ме беше яд, че не съм се родил в онова време, да си рискувам живота за другите. Само че онова беше фашизъм, диверсия, а това какво е? Представи си само да взема да разкрия някакъв голям диверсионен заговор против България, да спася живота на стотици невинни хора, да стана герой. Ама че глупост, ние не сме във война, вярно, може да има оттатък такива, които ни мислят злото, обаче какво общо има този стар фотограф с тях, да не би да е агент на ЦРУ? Всъщност, нищо не се знае, и във филмите нещата излизат не такива, каквито изглеждат в началото, нали? Обикновено убиецът е, който най-малко очакваш, най-невинният, най-добрият. Е, това си е кино, нали така се казва: като на кино, в живота е по-иначе, разбира се. И друго, аз онова, дето го видях и заради което стана цялата работа, не вярвам и грам, че е било инсценирано, ето че ме излъгаха, компания си бяха всичките, излизаха весели, весели, на комсомолския сакото му беше разкопчано, ризата — изкарана от панталона — и това през януари! А може те така да са докладвали, а милиционерите да са повярвали, къде ще идат да не повярват, отговорните другари каквото кажат, това е истината, партията никога не лъже… Дори да знаят цялата истина, няма начин да я кажат, а аз, баламата — с двата крака в капана. И понеже те го следят Панос още от преди, така казаха, виж каква папка са му спретнали, сега му пускат шпионин, как се казваше — агент-провокатор, точно така, и този агент-провокатор съм аз. За благодарност за всичко, което е направил за мен — без пари ме е научил на толкова много, даже ми се иска да кажа: и на виждане ме е научил, и на мислене. А аз трябва да донасям. Ама че работа! Щирлиц и чудо! Обаче имам ли право да откажа? И как ще ми се отрази сетне, ако откажа? Най-добре ще бъде да му кажа всичко така, както си е. И да спра да ходя при него, каквото съм научил, научил съм. А какво ще им кажа на тях? Че ме е изгонил? Защо? В ръцете съм им, направо съм им в ръцете и това е, защо ми трябваше да ги подписвам ония хартии там? Защото не можех да не ги подпиша, можех ли? Не, те нямаше да ме оставят така. Казват, че имат голяма мрежа, може и да имат, знам ли? Ако някой от класа… е не, това вече е прекалено много, ние сме приятели в тоя клас, обичаме се, нямаме големи търкания, тук-таме може и някой политически виц да се е разказал. И знаеш ли после: искаш да кандидатстваш в Университета — пропадаш по документи. „Изключван от Комсомола“, страшно! А ако го изкарат, че искам да предавам тайните на държавата на враговете, какво ти ако го изкарат, те вече го изкараха — нали излезе, че затова съм я правил тази снимка! Къде се натресох — и няма мърдане! Дискретност. Конспирация. Пък аз тези работи ги пиша, всеки може да ги прочете и тогава… Обаче не мога да не ги пиша, така, по този начин, ги оставям да излязат от мен и да легнат на хартията, защото тя е търпелива, много може да понесе, а ако останат в мен, ще се пръсна, няма да издържа.