Георги Б. Караджов
Скритото изображение (72) (Записки на фотографа)

72.

13 март, събота

Казват, че 13 е лошо число, носи нещастие. Аз не че съм суеверен, обаче…

Поне киното да беше друго, а то — същото кино, като някога, когато се започна всичко. Толкова го чакахме този филм — продължение на оня, който ни свърза. Е, дочакахме го. Този път цветен. Излязохме и двамата като попарени. Този Георги Мишев, той е унищожил всичко. Онази хубава младежка любов, която ни беше пример рухна на пух и прах в семейството — битовите условия доведоха Ран и Мариана до ужасен развод, сетне не искаха да се срещат даже на улицата, така ли ставало в живота?

— Всъщност това е сатира на обществото — казах на излизане, — доста нереални неща има, преувеличени, „Момчето“ беше реалистичен филм, показваше реалността на една млада романтика, а този е някаква чиста сатира — и пияният дядо Мраз — как се е съгласил актьорът да изиграе такава пародия на актьорската професия, унищожителна, не, наистина много неща са направо измислени, неправдоподобни, как е възможно този Ран от студентската скамейка — и то журналистика — направо директор на училище, къде стават такива работи, нали знам къде ги разпределят младите специалисти да натрупат стаж и колко им плащат в началото, един тенекеджия взема десет пъти повече от тях, или монтьор…

Тя ме слушаше без да се обади, после спря — на онова, същото място, като някога, когато ми призна, че е помогнала на чудото.

— Слушай, Ал, чуй ме.

След известно мълчание:

— При нас е сериозно, нали така?

— Да.

— При нас е сериозно. Ние се обичаме и винаги ще се обичаме. Не сме просто влюбени поради необходимост да не си сам, поради плътски пориви, поради някаква изгода извън нас самите, ние не сме случайно влюбени, нали така?

— Разбира се. Какви плътски пориви? Не бих никога посмял, преди да се обвържем, ценя те и честта ти ми е скъпа, можеш да бъдеш сигурна, че не заради това…

— Разбира се, разбира се, как мразя, когато дружките ми подхвърлят: на всички мъже само едно им е в акъла. И се подхилкват гадно. Всички мъже? Какъв елементарен начин на мислене — по себе си съдят. Но аз не за това, знам — любовта значи морал.

— Да.

— Ето сега ще си обещаем, че при нас няма да е като при тях — кимна към киното. — Защото ние се обичаме и нищо не може да ни раздели, нито хората, нито времето, нито разстоянията, нито раздялата, а най-малко някакви си презрени нещастни битови обстоятелства. Всичко това е временно, самите ние сме временни, само нашата любов е вечна. Тя е онова, наше, единствено наше, все едно тя е наше дете, трябва да го отгледаме, да му помогнем да израсне, да заякне и да стане човек, за да удиви света. Аз обещавам!

— И аз обещавам.

— Да го подпечатаме.

И ние го подпечатахме с устните си, така силно ги притиснахме едни в други, че за пръв път ме заболя.