Георги Б. Караджов
Скритото изображение (36) (Записки на фотографа)

36.

9 януари, петък

Обаче как се спи след всичко това? Просто няма начин да се заспи, въртях се до три, сега е три и петнайсет, може пък като го допиша, да ме унесе и да поспя малко. На всичкото отгоре се разрази буря навън, прехвърча сняг, виждам го край лампите, но все още е топло и няма да се задържи, то при нас кога ли се е задържал сняг. Вятърът вие, сигурно се блъска в телевизионната антена на покрива и железата й вият заедно с него, такава нощ…

Та нататък:

— Комсомолец ли си?

Този въпрос по принцип ме дразни, в една държава, в която всички на моята възраст са комсомолци, как мога аз да не бъда. Трябваше да отговоря само с „да“, обаче се ядосах.

— Всички са комсомолци.

— А не, тука грешиш — пресече ме майорът, — далече не всички са комсомолци, има и изключени, а има и такива, които не искат да бъдат, да, да, и такива има. А това е чест и отговорност. И дълг на всеки съзнателен младеж.

Изведнъж като мълния ме удари прозрение, разбира се, сетих се откъде познавах оня с костюма, когото бях снимал — от вестник „Народна младеж“ — беше секретар на Комсомола, много известна личност, в много броеве на вестника беше на първа страница, разбира се, той беше, ето каква била работата, излиза, че съм го дебнал нарочно, за да направя компрометиращи снимки. Веднага разбрах, че здраво съм загазил, без никаква вина.

— Да, така се получава — сякаш прочете мислите ми майорът, — вражеските елементи инсценират скандално положение, с цел да получат компрометираща фотография, и най-случайно се появяваш ти — със зареден фотоапарат. Какво искаш да си помислим?

Мълчах, навел глава. Всичко свидетелстваше срещу мен.

— Както виждаш, има сериозни доказателства за твоята вина. И достатъчно свидетели, на които можем да имаме пълно доверие. И все пак на мене ми се струва, че ти си по-скоро жертва и си действал донякъде несъзнателно. Затова е важно да издирим истинските извършители, онези които са ти дърпали конците. И не само на теб, разбира се, и на останалите участници в този срамен фарс, фигурантките вече дадоха показания, очакваме да ги потвърдиш и ти. А едно чистосърдечно признание ще помогне най-вече на самия тебе, защото, знаел ли си или не, все едно, вина имаш и ти и вината ти е голяма. Ти си, де факто, изпълнителят, фотографът си ти, това няма как да го отречеш.

Мълчах и гледах надолу. Несъмнено беше прав за себе си, как да му докажа, че всичко е било дело на сляпата случайност.

— А сега седни на онази там маса и напиши всичко, отначало докрай, както си е било.

Седнах, запалиха лампа, за да виждам по-добре, химикалката, която ми дадоха, не пишеше, това ме обърка още повече. Дадоха ми друга, листовете не бяха разчертани, затова се получи малко криво. Започнах да пиша:

„На 2.1. тази година излязох да се разходя край морето и да направя малко снимки, от известно време се увличам по фотографията. В морската градина снимах паметника на Пушкин, после снимах морето от моста, после отидох до хотел Приморец и исках да снимам алеята към централния плаж, когато пред мен изскочи група хора, които не познавах. Така се оказа, че снимах тях без никаква умисъл. Тогава… (тук се замислих струва ли си, обаче сетне се ядосах, ама наистина, защо пък не, че коляното още ме болеше, пък и филмът отиде, искат истината, ето им истината, цялата истина, така, както си беше) Тогава един от групата издърпа апарата от ръката ми, при което паднах и си ударих лошо коляното. Даже за малко да ме удуши, защото бях увиснал на ремъка на апарата. Той ми се разкрещя, извади филма от апарата ми, намачка го и го хвърли на земята. След това ми каза, че апарата ми се конфискува и ми взе ученическата карта. Нямах никаква представа къде съм направил грешка и за какво престъпление (точно така написах, престъпление) съм наказан. След това ми се обадиха от милицията и дойдох тук. Това е всичко.“

Погледнах написаното и добавих.

„Коляното ми не е счупено, но още ме боли.“

Написах датата и се подписах.

Майорът взе листа, погледна го и се намръщи. Казах си — ей сега ще избухне, но не, скоро лицето му се успокои и той каза:

— Така… Сътрудникът ни малко се е престарал, не е било нужно да изважда филма. За коляното съжалявам, но за щастие у нас медицинската помощ е безплатна. Това, което си написал за деня е едната страна на нещата, усещам, че се опитваш да извъртиш работата, ясно защо. Пак ще се наложи да се срещаме ние с теб, ще ти дадем време да си помислиш и да ни кажеш цялата истина. Фотоапарата ще си получиш обратно, той не ни е нужен. На родителите ти засега няма да съобщаваме, този въпрос тях не ги засяга, това си е работа между нас и тебе, смятам, че съм ясен. Въпросът е как можеш ти да заслужиш нашето доверие. Не знам защо, аз, все пак донякъде ти вярвам, не си престъпник ти, тебе са те подвели, попаднал си в клопка. И не е късно да изкупиш вината си. Ето ти фотоапарата, тук подпиши, че си го получил, няма смисъл да го задържаме повече.

После ми подаде апарата и заедно с него някакъв документ.

— Подпиши, че си го получил обратно. И си мисли, когато го използваш. И запомни — ако наистина искаш да излезеш с чест от тази история, трябва винаги и при всички обстоятелства да ни доставяш само и единствено истината, ясен ли съм?

— Да — прошепнах.

На изхода старшината дълго чете двата реда в бележката, която ми беше подписал офицера и сравнява лицето ми със снимката на ученическата ми карта, преди да ми отвори автоматичната врата, за да изляза на улицата. Вървях по улиците като замаян, просто не знаех накъде ме водят краката, надолу по Ботева към Тройката и после по главната надолу, на безистена се спрях, качих се на втория етаж в края, в магазина на Цонка и си купих филмче за шейсет стотинки, като излязох, го заредих в апарата, приемната макара беше все още в джоба ми, за щастие, защо го направих — не знаех, може би някакво такова подсъзнателно желание да върна времето обратно, в онази невинност, когато в този апарат имаше филм, а във филма — фотографии на море, на весели роднини, на празници и на двама влюбени, които се целуват. И понеже всичко това вече го нямаше, ми се беше приискало поне един филм да има в апарата, по-спокойно ми беше някак, не знам защо. Сякаш всичко можеше да стане пак както преди.

Но вкъщи разпита не ми се размина. Каква е тази милиция, какви са тези работи. Баща ми реши да си влезе в ролята на възпитател. Още повече че майка ми го поглежда подозрително и му подмята, че понеже отново тръгнал на работа, имал много свеж вид. Дали не се дължало на младата му колежка? Майка ми е, обаче е ужасно. Най-лошото е да подозираш някого за нещо, за което той не е виновен. А понякога си няма и понятие за какво точно го подозират, както преди години баща ми ме подозираше, че правя едни неща, които аз изобщо не бях правил, сега не ми се пише за това. Този, дето го подозират, се опитва да излезе от подозренията, доказва, оправдава се и така влиза в капана на още по-голямо подозрение, ами така е, защото започва да се държи наистина подозрително, гузно някак си изглежда. Не знам за баща ми, не вярвам да има такова нещо, но ме е страх, че ако майка ми го ядоса достатъчно, ще вземе напук да ги прави тези работи с чужди жени и тогава катастрофата може да настъпи — количествените натрупвания водят до качествени изменения — закон от диалектиката, учим го в училище, а по химия учим, че уранът по принцип си седи мирно и тихо, докато не се натрупа критична маса и тогава — леле-мале, тогава всичко загива.

Както и да е, извика ме в кухнята:

— Александре, ела, трябва да си поговорим сериозно с теб.

Значи така като каже, целият се разтрепервам вътрешно. Не, най-сериозно, предпочитам като простаците-бащи да ми изкрещи: „Какви си ги забъркал, бе говедо!“ И да ми отпращи два шамара, вместо тези сериозни разговори, на които понякога биха завидели и следствените следователи.

— Хайде сега разказвай. Каква е тази история с милицията. За какво са те викали?

Аз обаче се бях подготвил.

— Ами то стана още преди Нова година. Бях на морето, исках да снимам. И дойдоха някакви хулигани, искаха да ми откраднат апарата и ме удариха. После дойде някакъв човек и те избягаха, той се оказа, че е от милицията, обаче цивилен, тъй като него ден не е бил на служба, взе ми данните и каза, че ще ме търсят за свидетел, защото те били една банда, много зулуми правели, после отидох и ми показваха снимки, дали ще ги разпозная, обаче не можах да позная нито един.

Лъжех и не се замислях. От сега нататък в лъжа ли трябва да живея?

— Така. Това ли успя да измислиш? А на майка си си казал, че е заради ученическия час.

— За да не я притеснявам. Ама то беше и заради ученическия час, беше след девет…

— Аха, и ти отиде след девет да снимаш морето. В тъмното, така ли?

Бях се оплел, но се измъкнах учудващо бързо.

— Разбира се, нощни снимки, аз още нямам статив, затова сложих апарата на перголата край летния театър, експонация двайсет секунди, Панос ме учи на нощни снимки, понякога се получават наистина много интересни резултати. И тогава дойдоха онези, бяха пияни, държаха шишета в ръцете си. Петима. И много по-големи от мен. Единият веднага викна:

— А, я гледай, моят фотоапарат — и се насочи да го вземе, едва успях да го грабна преди него, обаче в бързината му се отвори отдолу капака, падна и филмът и се освети.

— Аха. И това стана преди Нова година.

— Не — казах, — на първи стана, след като се разхождахме, аз нали останах.

Това беше самата истина. На първи вечерта се разхождахме всички в морската градина, да ни се слегне малко храната от новогодишното преяждане, само братовчедка ми не дойде, защото тя нали не се чувстваше добре поради женски работи. После те отидоха в „Космос“ да се черпят, а аз останах, исках да снимам паметника на Пушкин на светлината на трите фенера, дето бяха останали цели по алеята, останалите бяха изпотрошени, някои даже и извъртени. И наистина се прибрах след десет, бях решил да се разходя по онези места, по които бяхме ходили с Людмила на нашата последна разходка за миналата година. Представях си, че е с мен, даже в един момент се улових, че й приказвам, разказвам й нещо, и сякаш я почувствах до себе си, наистина ми стана по-топло. Така че тези работи, дето ги бях измислил, наистина можеше да се бяха случили точно тогава, като нищо. Баща ми дали повярва — не знам, за всеки случай аз се подсигурих и срещу бъдещи разпити.

— В милицията ми казаха, че може пак да ме извикат, като ги намерят, за разпознаване. Помолиха ме да им сътруднича.

Това трябваше да звучи успокояващо, но като че ли, точно обратното, раздразни баща ми. Видях как прехапа горната си устна, прави го само когато е ядосан или изнервен от нещо. Но ме остави на мира, на собствените ми мисли и тревоги.