Георги Б. Караджов
Скритото изображение (58) (Записки на фотографа)

58.

18 февруари, сряда

Идеята ми беше да му занеса първите самостоятелно от мен копирани снимки, ама не сколасах — баща ми донесе вани и термометър, ама с щипките нещо се закучи работата, в Учтехпрома нямаше, във фотомагазина на Безистена — също, ама продавачката каза, че чакала в петък стока, пак да намина. Имаше и един клиент, купуваше си фотоапарат „Киев“, а на едно столче седеше един от редовните й клиенти, и друг път съм го виждал там, тя го нарича бай Щерьо, шишкав един такъв, и той фотограф. В момента показваше на купувача как се зарежда фотоапарата му, слагаше нов филм.

— И като го свършиш филма, ей тука натискаш и го връщаш (той всъщност казваше „връшчаш“) пак в касетата, да не се освети, като отвориш апарата. Скоростта ще я нагласяш след като запънеш позата — за по сигурно. Айде честито, тези апарати са много здрави, те репортерите по вестниците само с тях снимат, и на северния полюс да идеш, няма да те остави.

Да, „Киев“, мечтата на фотографа, стабилност и качество. Ама откъде толкова пари.

— Те са немски апарати, Цонке — обърна се фотографът към продавачката. — След войната целият завод от Германия заминава за Съюза — като репарации един вид. Със се машини, материали, че и работниците си взели, и инженерите. Заводът „Контакс“ — и в Киев, в завода „Арсенал“ — за военна техника. Тези апарати грешка нямат, аз нали с такъв снимам вече толкова години, три ги имам, с комплект обективи и барабанен визьор, голяма работа са, Практиката ще те излъже, той няма да те излъже, те и на Лайката могат да се опрат.

И за щипките взе отношение:

— Имам вкъщи достатъчно, ама не ми са за даване, той сега и внука започна да се занимава с фотография, на него му трябват, виж, проверявай, тя Цонка ще има, ако не тая, другата седмица.

Продавачката кимаше усмихнато.

Всичко това не го разказах на Панос, за да не излезе, че прося от него. Но той, още като влязох, каза:

— Ето че съм остарял и съм станал разсеян. Трябваше да ми напомниш, ами аз забравих да ти дам аладиновия фенер. Ето днес съм го приготвил на масата, да не го забравя пак.

Наистина, без това приспособление никакви снимки нямаше да мога да копирам. Уж запомних всичко, а ето че и аз бях забравил най-важното.

— Да, така е, забравяме — поде Панос след един сподавен пристъп на кашлица, — но и това си трябва. Учените са казали, че забравянето е даже от запомнянето по-важно. Човек се сблъсква с хиляди и хиляди неща всеки божи ден, къде ще отиде, ако не успее да забрави по-маловажните, да се концентрира върху същественото. Дълго съм живял, какво ли не съм преживял, и ужаси е имало, и страхотии и то на крехка детска възраст, ако всеки ден са ми пред очите, нали ще се побъркам — не, забравянето е много важно. А има някои, които твърдят, че ние никога нищо не забравяме — и в часа преди смъртта целият ни живот минава пред очите ни като на филмова лента. Мозъкът е най-съвършения фотоапарат, запечатва всичко. Учените са доказали, че използваме само една десета от него. Съзнателно. Другото с какво е пълно, за какво служи никой не знае. Може би там влизат всички диапозитиви от живота ни, и хубавите, ама и лошите, и тези, за които не искаме вече да си спомняме, за да можем пак да се уважаваме и да вървим напред. У всеки един от нас има такива. Е, той ги пази, всичко пази — и хубаво, и лошо. И гледай сега колко е важна фотографията — случайно ти попадне снимка от миналото, снимка, която си забравил. Като я гледаш и си припомняш момента, в който е правена, а за този спомен се закачат и други, и други, цялата картина ти се изяснява и работи, дето мислиш, че си ги забравил, в един миг изплуват пред теб във всичките си подробности — само от една снимка! Тези хартийки, с които се занимаваме, могат не само да спират мигове, но по-късно да бъдат и вратички към нашата вътрешна памет. А това е хубаво, така осъзнаваме живота си, сами си правим психоанализа и, ако ни се отдаде да разберем къде сме сбъркали, имаме шанса да се поправим, колкото и време да е минало, да си изчистим психиката и да караме напред като къпани.

Панос отново се закашля и по темето му плъзна червенина, тази дълга реч го беше уморила, явно не беше никак добре.

— Чуй, чуй сега — каза с тих, одрезгавял глас, когато пристъпът премина, — следващата сряда не идвай, няма да ме намериш. От понеделник ще ме вземат в болницата за изследвания, може и седмица да откара, тъй че няма да съм тук.

Значи най-после беше решил да обърне внимание на здравето си, слава богу. Или някой го беше накарал? Но кой? Какво знаех аз за него, имаше ли приятели? Редовно посещаваше арменското кафене срещу църквичката, зад новия хотел, това беше ясно. И там сигурно имаше общество. Но идваше ли му някой на гости, посещаваше ли и той някого, освен училищните тържества, които все по-рядко го канеха да снима, идваше ли при него понякога жена? Спомних си онази дама със старинната шапка, която беше снимал, как разказваше за нея, за починалия й отдавна мъж, имаше ли някаква връзка с нея, или с някоя друга? Или беше самотник, когото обществото избягваше заради тази история със сина му? Едва ли, по-скоро от някаква тайна солидарност биха се събрали около него. Арменците са кротки хора, те не се бунтуват, но едва ли им харесва това, че пътуването в чужбина може да се счита за престъпление. И какво толкова им пречи на властите, че един заминал, друг се върнал. Това трябва да са нормални неща. Ето, например, четох във вестника, че прочутият хор към Пионерския дом миналата година е бил на турне в Белгия — за цели две седмици — отишли, пели тук и там и се прибрали. Пък да не говорим за Николай Гяуров, певеца, дето го наричат национална гордост и прочие, той просто си живее в Италия, тук идва от време на време да пее в някое представление и пак си се прибира там — и жена му, и децата му — всичките там. Е, него защо не го заплашва затвор, като влезе в страната? Ами напротив — почести и слава. Ама къде ходя при оперните певци, морски град сме, толкова много моряци по цели месеци обикалят по света, Мано и той беше с баща си и пак се канят да ходят — отиват хората и се връщат, за тях е разрешено, даже е желателно, нали носят валута. Ами ако синът на Панос има възможност да се връща от време на време при баща си, няма ли и той да оставя по корекомите тук долари, или там дойчемарки? И държавата ще има полза от това. Каква полза има, като го обявява за враг — невъзвращенец и иска да го арестува и вкара в затвора, ако се върне? Враг, антикомунист? Какво антикомунистическо има в това да обичаш някого оттатък желязната завеса, или да чистиш клиники, за да се прехранваш? И уж няма срамна работа, дали ще чистиш улиците, или ще пееш в операта, разлика няма, всички хора сме равни, нали така ни разправят от сутрин до вечер? Защо тогава за един така, а за друг — иначе? Интересно, че сме свикнали да чуваме това, което чуваме, спряло е да ни прави впечатление, не че му вярваме де, ама като всяка работа има и верни работи, има и не толкова верни, ей така го пускаме край ушите си и си живеем живота, без да се замисляме, като радиоточката, дето си бръмчи в ъгъла и никой не й обръща внимание. Не, има нещо сбъркано. Иначе някои неща трябва да признаем, не знам как е там, ама тука образованието и лекуването са безплатни, ето сега Панос ще може да се възползва от това. Разправят, че там било много скъпо, не всеки можел да си го позволи. Може да е вярно, а може да е и пропаганда, кой го знае, когато нямаш възможност лично да провериш и да сравниш, трябва да вярваш на това, което пишат, нямаш друг изход. Когато Мано и баща му бяха в Англия, имаше криза, докерите стачкуваха. Вярно е, каза Мано, видяхме ги на пристанището, идват с Мерцедесите, паркират и сядат да стачкуват — не работят. Чак пък Мерцедеси? Така му се е видяло? Или наистина докерите там имат коли и ходят с тях на работа? Не знам, Мано няма да ме лъже.

— Тези изследвания понякога продължават дълго време, — говореше Панос — но се надявам до една седмица да ме пуснат и следващата сряда да ми покажеш какво си научил. Гланцовата хартия се гланцира най-добре в специална преса, ей там има една такава, ама на теб няма да ти е нужна, защото твоите снимки не са много, става и като ги залепиш върху чисто стъкло, ако са добре измити, като изсъхнат — падат и вече са гланцирани. Аз ще те посъветвам да си вземеш матова хартия, тя се суши най-естествено, изцеждаш ги, нареждаш ги на едно одеяло и чакаш да изсъхнат. И ако ще ги слагаш в рамка зад стъкло, е по-добре да са на матова, иначе гланцът като допре стъкло, се получават такива образувания на интерференцията — нютонови пръстени им викаме, и не е хубаво.

Усетих, че говоренето го уморява и може би трябва да си тръгна по-рано. Но днес имах тайна цел и се опитах да се доближа до нея.

— Казваш, че трябва да гледам класическа живопис, да се уча от осветлението и композицията. Обаче усещам, че ми липсва понякога основата за разбирането й, старите майстори са рисували по древни сюжети. Сега гръцката митология ми е донякъде ясна, имам книга за нея и по-важното съм чел. Но има и много християнски мотиви, там не ме бива, ако знаеш къде мога да намеря някаква Библия, като справочник, да знам за какво става въпрос.

Това изречение старателно си го бях измислил и даже го бях репетирал пред огледалото вкъщи, както правят артистите. И въпреки това гласът за малко не ми изневери.

Панос се замисли. Знам, че го поставям в неловка ситуация — религиозната пропаганда, особено сред малолетни, можеше много да утежни и без това проблемното му досие. А ако има и съмнения в моята искреност… А не, моето искрено намерение е да се уча от него — на фотография. И на още много неща, откакто се запознах с него, се чувствам пораснал, поумнял — само за няколко месеца, това е моята искрена роля, другата, натрапената ми, е само едно предизвикателство, начин да му помогна, да изчистя подозренията към него.

— Да, по принцип човек трябва да бъде информиран, при това добре информиран и винаги от първоизточника. Защото десет различни хора ще ти разкажат една и съща история по двайсет различни начина. Писателят Йордан Радичков има една такава пиеса, там всеки от героите разказва една и съща приказка по своя си начин и от своя гледна точка, та един с друг разказите не си приличат. Човекът е същество тенденциозно, той много често извива ръцете на фактите, за да могат да се поберат в предварително подготвената му концепция, не ги изучава, за да си създаде такава, а си я създава и тежко им на фактите, ако не й пасват — изкривява ги, смачква ги, тълкува ги по най-странни начини, а ако и това не помогне, просто ги отрича. Шопът гледал, гледал жирафа в зоологическата градина и накрая казал: Е те такова животно па нема! Още в гръцката митология разбойника Прокруст канел всеки, който мине край дома му, да му гостува и го слагал в едно легло, ако е по-дълъг от леглото, режел му главата, ако е по-къс — разтягал го, докато умре. Ето как образно този народ-люлка на европейската философия — е символизирал явлението: готова концепция и факти.

— Но Тезей го убива, нали? И разтрошава зловещата му концепция на трески.

— Виж как знаеш, вярно е, че си запознат с митологията.

— Да, защото имам книга. Пък и Метаморфозите на Овидий съм чел, имаме я вкъщи.

— Да, така трябва, класиката трябва да се познава и то директно, непосредствено, да си я чел, макар и в превод, но не в преразказ или в съкратен вариант, което е едно и също, да не стане като във вица, дето един казал: — Абе тоя Том Джонс никак не можел да пее. — Защо, ти чувал ли си го? — попитали. — Не, аз лично не съм го чувал, ама вчера пийнахме с баджанака и той ми изпя всичките му песни — ужас, ни една не можа да ми хареса.

И Панос се засмя, но смехът му много бързо прерасна в дълбока кашлица, от която той пребледня, олюля се и трябваше да седне.

— Та — от първа ръка, оригиналният текст, па макар и преведен от друг език. Имам тука една Библия, мога да ти я дам за известно време да я прегледаш и да видиш какво те интересува. Аз и без това няма да мога да я взема в болницата. Тя, Библията, може и така, и така да се чете, Марк Твен казва, че е станал върл атеист поради това, че я е прочел, много неща, дето ги пише вътре, ги има и в приказките. Събрала е народни мъдрости. И друго, тя не е малка, иска време, задръж я, докогато искаш. Аз имам още една, арменска.

Панос извади от библиотеката дебела книга, но във формат, по-малък от учебниците ми, уви я грижливо във вестник и ми я подаде.