Георги Б. Караджов
Скритото изображение (57) (Записки на фотографа)

57.

16 февруари, понеделник

— Този акордеон откъде се появи тука? — баща ми едва сега забеляза фотоувеличителя в коридора до вратата на банята. Куфарчето му наистина прилича на калъфка на акордеон.

— Това е фотоувеличител. За снимки.

— Фотоувеличител? И откъде го имаш?

— Панос ми го даде назаем. Да се упражнявам.

— Ама ти още ли ходиш при Панос?

— Трябва да ходя — казах го тихо и твърдо, той чак се учуди. И след кратка пауза каза:

— Щом трябва, ходи.

— Татко, виж, за увеличаването ще ми трябват вани — поне три, две по-малки и една по-голяма за фиксажа. И черен плат, да затъмня прозореца, смятам да използвам банята, най-удобно е. Майка ми обеща плата, ти не можеш ли да ми осигуриш ваните, нямате ли някои бракувани стари в техникума?

— Може и да има, трябва да погледна. Какво друго ти трябва?

— Термометър, такъв, който да се закача на ръба на ваната и да лежи в него.

— Да, знам ги, колко ти трябват?

— Само един. А, и щипки, такива, дето могат да се хващат с тях снимките — и те да се закачат за ръба на ваната — две.

— Такива нямаме, ще трябва да видиш в Учтехпрома на Ботева или в някой фотографски магазин.

— Ще ми дадеш ли картата си за Учтехпрома?

— За такива работи карта не ти трябва, тя е само за някои химикали, които са опасни за свободна продажба.

И пари ми даде — двайсет лева, за всеки случай повече, да сме сигурни, че ще стигнат, те работите там били евтини, ама кой знае. Ще му върна останалите, разбира се. И ще взема фактури. Както си му е редът.

Иначе отношенията вкъщи май започват да се изглаждат, от няколко дена няма сцени на ревност. Дано!

Тя пак отсъства — нейните болести! Нищо, сега и Евгени ще скучае, пада му се! Аз пък днес намерих под чина бележка. Явно от петък е била оставена. Непознат почерк:

„Здравей! Интересно ми е да разбера кой седи на моя чин сутрин. Аз съм момиче и се казвам Виктория. Приятен уикенд, гуд бай!“

Веднага ми стана интересно, следобед тоя срок в сградата учат Английската и Математическата, на този етаж са англичаните. Как ли изглежда? Не знам защо си представяме изумителни красавици, когато ни се случи нещо подобно, а обикновено се оказват дебели повлекани, на които никой не обръща внимание. Хе, Английска гимназия, все си мислех, че са с вирнати носове, такова е общото мнение сред нас, все пак и ние сме гимназия. Чувал съм, че онези ги побъркват с математика, за математиците, които учат през същата смяна на по-долните етажи, не знам, на мене и тази математика, дето я учим, ми е напълно достатъчна, няма да ми потрябва в живота, освен ако не реша да кандидатствам нещо физико-математическо. Не знам има ли някъде факултет по фотография и дали там не искат математика на приемните изпити? Не че съм решил да ставам фотограф де, ама, честно казано, нямам никаква представа с какво искам да се занимавам, а е крайно време. Другите отдавна са се ориентирали, даже вече търсят конспекти по приемните изпити — история, география, биология. Ако има фотожурналистика, ще пътувам много и ще правя снимки, това ми е интересно, особено на горещите точки, ще рискувам живота си и ще спечеля много пари. Миналата година свърши гадната война във Виетнам, слава богу. Чел съм, че за края й са допринесли и фотографите, които са публикували шокиращи снимки — спомням си онази снимка на голото момиченце, облято с напалм или оня, дето го застрелват с пистолет в главата — варварска работа! Е, ако фотографите могат да променят нещо, значи фотографията е голяма работа. Но пък и красотата да показваш, любовта, добротата — не е ли също велико, не променя ли хората и света също, макар и малко, но в положителна посока?

В междучасието до мен седна Тина, разроши косите ми с жест и ми намигна — Людмила я няма, може да действа свободно. Мислех, че пак ще извади еротични стихотворения, но не.

— Хайде — каза, — извади ги. Онези снимки, знам, че са в тебе, искам да ги видя.

Нямаше какво да правя, извадих пакета, над нас се надвеси любопитно Мано, и малкото Мими надникна отстрани.

— Талантлив човек! — възкликна Тина, — аз какво казвам. Я вижте тука, този гларус на тризъбеца — веднага ти идва лятно настроение. Ето и Люска, толкова красива, колкото е тук, не е в действителност, извади тя късмет с теб, да бъде снимана като кинозвезда, благородно й завиждам. С тези размятани коси — постигнал си портрет на екстаза, я хайде да се обединим и да направим една книжка — поезия и фотография, поезията от мен, фотографията… макар че и ти пишеш стихотворения, и то какви.

Не ми беше удобно от другите да й слушам бръщолевенията и да се усмихвам, обаче нямаше къде да мърдам, от всички страни бях обграден. Друг щеше да се зарадва на това внимание, мене ми гъделичкаше самочувствието, ама имах чувството, че участвам в заговор, гаден заговор против нея, моята мила, че я предавам по най-долен начин. И дори когато повиках на помощ спомена за нейното гугукане с оня, Евгени, не се почувствах никак по-добре. А даже по-гадно.

В края на междучасието, в коридора, Паназа ми каза:

— Ама тая Тина как те беше зяпнала само — цял ше та глътне, като котарачка. Много ти е навита, туй от самолет се вижда. Върви ти на теб с жените, к’во разправяш, само се пази. Че жената е зло, някой ден ще си спомниш за моите думи — зло е, затова вземи от нея каквото ти дава и бягай. Да не те омотае с хитростите си и да те закичи на ревера си — сбогом, приятели, сбогом мераци и мечти — ставаш послушно кученце: седни, легни, дай лапа, донеси ми пантофите — ще получиш лакомство. Знам ги аз, на тях другар в живота не им трябва, на тях им трябва домашен любимец.

Между другото истинското име на Тина е Кристина. Хубаво име, звучно, защо всички й викат Тина?