Георги Б. Караджов
Скритото изображение (35) (Записки на фотографа)

35.

8 януари, четвъртък

Тази сутрин си тръгнаха свакови, уж щяха да останат до неделя, ама нещо го привикаха от работата, той е началник-склад, нещо се огелпило, та му съкратиха отпуската, отидох да ги изпратя на гарата. Милена искаше на всяка цена да й изпратя снимките и обеща да ми пише, ще трябва да видя какво ще я лъжа.

Като се върнах, веднага разбрах, че нещо не е наред. Майка ми седеше на празната маса и гледаше в една точка на стената. Като ме видя, че съм влязъл, вдигна очи и ме погледна с такъв сух и празен поглед, че сякаш виждаше библиотечката зад мен. След една минута взиране, каза сухо:

— Какво си направил?

— В какъв смисъл.

— Търсеха те от милицията. И това доживях — синът ми е хулиган. А може би и престъпник…

Седнах на стола срещу нея. Започнах да й обяснявам, че е станала грешка, няма нищо, не съм извършил каквото и да е, абсолютно нищо.

— В три и половина трябва да си там. Казаха — за справка. Взели са ти личната карта…

— Аз, защото… такова… след ученическия час се разхождах и…

— И лъжеш, отгоре на всичко. За такова нещо не викат в милицията. Синът ми е престъпник и лъжец. Ето какво доживяхме, щом баща ти не се интересува изобщо от теб, нито от възпитанието ти, нито от това какво правиш, ето дотам стигнахме!

Разбира се, баща ми ще излезе виновен за всичко, както винаги. Тази плоча я слушах всеки ден, а като се върнеше баща ми, я слушаше той. В такова нещо ли се превръща любовта, брака…

Но тя внезапно млъкна, погледна ме още веднъж и ми каза кратко:

— Три и половина. Втория етаж. Стая 235.

И излезе от стаята.

Представях си ги по-иначе тези стаи в милициите, празни с голяма маса в средата и лампа и този, дето те разпитва, да ти свети в очите с нея, за да види лъжеш ли. Явно от филмите, които бях гледал. Когато почуках и чух отвътре „Влез“, отворих двойната тапицирана врата и се намерих в един най-обикновен кабинет, с библиотека на стената, с някакво цвете на прозореца, с портрет на Тодор Живков над масивното бюро, зад което седеше един цивилен — веднага го познах, беше един от двамата, които бях срещнал при Панос. Отстрани стоеше старшина, явно над петдесетте, с прошарени коси.

— Я виж ти — каза цивилният, — стар познайник. Срещали сме се май с тебе?

Не отговорих. Бях решил да отговарям на всички въпроси ясно и точно, за да се свърши цялата тази работа час по-скоро, в края на краищата аз бях съвсем невинен, щеше да се изясни и готово. Само жалко за снимките, обаче нищо вече не може да се направи. Да, но това не ми прозвуча като въпрос, затова не отговорих.

— Седни, седни, не знам запознахме ли се преди, приятно ми е, майор Сотиров — и ми подаде ръката си, силна и жилава. Седнах на стола пред масата. На нея имаше разхвърляни папки, два телефона, някакво устройство с копчета, вероятно телефонен секретар, видях и апарата си в един от ъглите, както и ученическата си карта, разтворена пред него.

— Така — каза майорът провлачено, — да видим сега защо си тука?

Той разлисти една от папките, после друга, сякаш търсеше нещо, после вдигна изпадналия от папката лист, прочете го, сгъна го на две и го мушна обратно в папката, откъдето беше изпаднал. Вдигна глава, погледна ме, като че да се сети защо съм тук, после отвори едно чекмедже, извади оттам една много тънка папка, в която имаше много малко листи, изглежда остана доволен, защото след като затвори папката, вдигна очи и ме разгледа присмехулно.

— Нещо ми казваше, че с тебе пак ще се срещнем. Та така. Къде беше на втори януари в единайсет часа и трийсет и пет минути?

— Не знам… Мисля, че се разхождах из града.

— По-точно?

— Ами не мога да си спомня. Ако е за оная работа, бил съм на плажа. Или до хотел Приморец.

— Така. Започва да става по-точно, това е добре. До хотел Приморец. Обичам чистосърдечните признания, те могат много да ни помогнат — и на двамата.

Запали си цигара, беше някаква евтина, воняща остро, Арда ли, Слънце ли. Все си мислех, че майорите пушат нещо по-специално. Но пък едва ли я пушеше от икономия, във всеки случай задушливият дим ме накара да потреперя.

— И така, ти си се разхождаше най-случайно по улиците, имаше фотоапарат, за да правиш снимки.

— Да, аз съм фотолюбител, това нередно ли е?

— Не е нередно, разбира се, важното е за какво се използва фотоапаратът, кой ни го дава и с каква задача. Апаратът, сам по себе си, е само един уред. Той може да се използва само за събиране на спомени, но може да бъде и оръжие против нас. В ръцете на един шпионин, например.

Настъпи една такава тежка тишина, чак димът от цигарата започна да се пласти надолу, като че смазан от натежалия въздух.

— Какво искате да кажете? Аз не съм шпионин — думите едва излизаха от гърлото ми.

— Не съм казал, че си шпионин. Говорех по принцип. Например когато се правят фотографии, които могат да бъдат използвани от нашия политически противник, за да злепоставят народната власт. Напоследък върху страниците на вражеския печат попадат точно такива фотографии, със срамни заглавия и още по-срамно съдържание. Нашият политически противник, западът, никога няма да се съгласи да ни остави да се развиваме на мира, той винаги ще търси начини да ни обстрелва с допотопния си антикомунизъм, на него няма да му харесва, че тук, под крилото на народната власт, расте бодро и бдително поколение.

Тези работи ги бях чувал стотици пъти, тях ги пише непрекъснато във вестниците. Изобщо не разбирах накъде бие.

— Аз, разбира се, не твърдя, че ти сам, по своя воля и в свой интерес си извършил това деяние, цялата работа е организирана, умело организирана, и ти си само дребен изпълнител, този, който те е изпратил, много добре е знаел какво цели и твоите фотографии е трябвало да послужат на него, не на тебе, той е щял да обере печалбата от дезинформацията, която е искал да публикува — за пари. Защото има хора, за които няма нищо свято, има хора, които продават родината си, нейните устреми и идеали, без да им мигне окото само за няколко доларчета. Но те самите стоят в сянката и пращат такива като теб, глупави и наивни идеалисти, да им вършат черната работа. Малолетните са почти деца, те нищо не подозират, пък и наказателната отговорност при тях е доста по-малка, така ли е?

Това въпрос ли беше, или констатация? За всеки случай реших да отговоря.

— Така е. Само че…

— Само че хващат тебе, нали! Онзи си измива ръцете с тебе.

— Какъв онзи?

— Много добре знаеш какъв. Досега се разбирахме добре, сега ми се струва, че започна да шикалкавиш. Онзи, дето те изпрати да направиш снимките. Не е добре да го прикриваш, тъй като той е истинският виновник. Иначе вината ще падне изцяло върху теб.

— Наистина не разбирам какво ми говорите — казах, възможно най-убедително, — сам си взех апарата да правя снимки, просто обичам да снимам, мечтая си да стана професионален фотограф, какво лошо има в това.

— Лошото е, че ни правиш на калинки, това е лошото. А е необходимо да ни разкажеш цялата истина. Първо ще ни я разкажеш, после ще седнеш да я напишеш там, в оная стаичка, ще се подпишеш отдолу — и си свободен.

Отново настъпи тишина и майорът отново смукна от цигарата си.

— За да те улесня, ще ти кажа, че ние отдавна знаем и кой те е пратил, и с каква цел, и какви са били намеренията му за готовия продукт, пъзелът отдавна е подреден, така да се каже и всичките му части съвпадат съвсем точно, но от тебе очаквам да го чуя отново. Това в много голяма степен ще е от полза за теб самия, защото аз вярвам, че ти поради неопитност и наивност си се захванал да го направиш и на практика не си истински съучастник, макар да си изпълнител. А това, разбира се, намалява вината ти. Ти си по-скоро жертва на хитър и обигран враг.

Все още не разбирах за какво ми говори, опитах се отново да разкажа за онази сутрин, но усетих гърлото си пресъхнало.

— Пиеш ли кафе? — въпросът прозвуча така неестествено в тази нажежена обстановка, че ме стресна повече от самия разпит дотогава. Защото това си беше разпит, разбира се, никаква справка не беше, чист разпит. Но за какво? Какво искаха да си призная? За всеки случай кимнах на въпроса на майора утвърдително.

— Карабинов, направи две кафета — каза майорът на старшината, — мисля, че с този приятел тук ще се разберем, разбрано момче изглежда.

Старшината се изправи и излезе. В тишината чух тракането на стенния часовник зад мен, обърнах се неволно да го видя. Часовникът беше голям, старинен, с топузи, откъде ли беше попаднал тук, такива съм виждал във филмите за буржоазията, дали не беше конфискуван още по революцията, или тази сграда е била някога буржоазна кооперация и този часовник винаги си е бил тук, на това място? До часовника имаше черно-бял портрет на Феликс Дзерджински.

Докато старшината донесе кафетата, Сотиров не каза нито дума, изглеждаше като че ме е забравил, започна да се рови из папките на масата, отдели една от тях, разтвори я и започна да подчертава нещо в нея. Старшината влезе с железен поднос и две димящи кафета и захарница върху него. Хрумна ми, че Сотиров не го беше предвидил, като че ли беше редно и той да пие кафе с нас, но явно тука си имаха определен ред. Майорът взе една от лъжичките, които бяха също на подноса, сипа си захар и започна да си бърка кафето, като отново се загледа в мен, очите му бяха сини и пронизваха човека срещу него, правеха го прозрачен. Явно, опитен следовател, помислих си, от такъв не можеш нищо да скриеш. И веднага се зарадвах, че нямам нищо за криене.

— Пий, пий — подкани ме той, — имаме още много работа. Цигара не мога да ти предложа, защото си малолетен, виж кафето е друго нещо. Сипи си захар.

Кимнах отрицателно, никога не пия кафе със захар. Сотиров глътна кафето си буквално на две глътки, издиша шумно и запали нова цигара.

— Така, почерпихме се, сега отново на работа. Позната ли ти е тази вещ?

— Да, това е моят фотоапарат. С него бях оня ден.

— Добре. Откъде го имаш?

Обърках се, не знаех какво да кажа, не ми се искаше да намесвам в цялата тая работа Панос, той нямаше нищо общо.

— Не можеш да се сетиш, така ли? Ще ти помогнем. Този фотоапарат е бил закупен преди две седмици от оказионния магазин на улица „Кирил и Методи“. От лицето Панос Бохосян. Познаваш ли това лице?

Е как може, нали ме бяха видели при него, що за въпрос.

— Да, познавам го, и Вие много добре знаете това, нали бях у тях, когато правехте обис… — спрях се.

— Правехме проверка — каза строго Сотиров, — проверявахме сигнал, ние сме длъжни да проверяваме сигналите на гражданите, това е наша работа. Така. Какви отношения поддържаш с лицето Бохосян?

— Той е мой учител по фотография — казах, — учи ме как да снимам и от време на време ми проявява снимките.

— Когато бяхме там, той ти даваше проявител да си ги проявяваш сам — беше запомнил и тази подробност.

— Проявител за филми, да. Но за снимките ми трябва и фотоувеличител, а аз още нямам.

— Така. Значи той ти даде и фотоапарата, за да направиш онези снимки. За които сега сме тук.

— Не. Тоест, да, той ми го даде, но не за да направя тези снимки, той изобщо не знае, че съм ги направил, той просто ми го подари.

— Подари ти го? По какъв повод?

— Подарък за Коледа — изтърсих и веднага се опитах да поправя грешката си, — тоест, за Нова Година, искам да кажа, разбира се, че за Нова Година. И аз снимах с него…

— Така. Той ти подарява скъп съветски апарат, само за да си снимаш с него, правилно ли разбрах?

— Не е скъп, целият е очукан, като го е взел от антиквариата, не е ставал изобщо за работа. Обаче той умее да ги поправя…

Ами не мога повече, трябва утре да продължа да пиша, заболя ме ръката, толкова много написах. Пък и не знам, всичкото туй дали мога да го пиша, не е ли лошо, че го пиша… Повече — утре, какво ти утре, отдавна вече е утре, сега погледнах часовника — два и десет! Ужас!