Георги Б. Караджов
Скритото изображение (17) (Записки на фотографа)

17.

12 ноември, сряда

Заварих го в градината пред къщата, беше хванал някакви дълги ножици и подкастряше храста. Без да ме кара, започнах да му помагам — събирах падналите клони и ги отнасях до кофата за боклук. Признавам си — не толкова от доброта, колкото от желанието да свърши по-бързо, за да ми покаже филма.

— Мда-а-а, застудя — промърмори той. — Оня ден какво беше хубаво, пък сега си е вече истинска зима. То сега не е за рязане на дървета, ама реших да го пооформя малко, да не ме дразнят някои клони, пък и да се пораздвижа. Виж преди два дена беше само за снимки, а?

Погледна ме дяволито и сигурно съм се изчервил, след това изми ръце на чешмата на двора, от ръцете му излизаше пара, и ме покани вътре.

— Да започнем със забележките — каза, докато ровеше из шкафа си. — Зима е, даже да е топло, няма ли сняг, си е по-тъмничко, особено в парка. Като цяло е недоекспониран, но това за щастие може да се оправи при копирането. При този случай се отваря блендата, обаче твоя апарат има само до 4,5, а ако намалиш под 60 скорост, ще излезе размазано. Така че най-добре е другият път да си вземеш филм 27 дина, той е по-светлочувствителен. Вярно, че е доста по-едрозърнест, но това може донякъде да се оправи, ако разредим проявителя и проявяваме по-дълго време. Тогава се изравняват и контрастите. Ще ги научиш тези работи, няма как. А сега доброто — ето ти контактите. Имаш една много добра снимка и то портрет — с такъв обектив, дето не е мислен за портрети, си е направо постижение, а какво щеше да бъде, ако беше Хелиос или Практикар? Ето я.

И той я извади най от отдолу. Същата, всичко беше там, и обич, и обещание за усмивка, и всичко — така, както го бях видял тогава. Изтръпнах от щастие.

— Да позная ли нещо? — попита с усмивка, — когато си я снимал, ти не си гледал във фотоапарата, гледал си я директно в очите.

— Точно така беше.

— И по този начин сам си стигнал до едно от най-важните правила на портрета. Виж сега…

Зарови се из папките на лавицата, търсеше нещо първо в една, после в друга папка, накрая намери някаква изрезка от чуждестранно списание и я постави на масата пред мен. Бяха три фотографии една до друга, на първата фотограф се приближаваше с широки крачки, скрит зад фотоапарата си, на втората, здраво застанал разкрачен, фотографът правеше снимка, на третата на пръсти се отдалечаваше, прикрил лицето си с ръка.

— Разгледай това — каза ми, — Анри Картие Бресон, един от най-големите фотографи на планетата. Демонстрира принципите на репортажната фотография — фотографът трябва да остане незабелязан, за да не влияе с присъствието си и с действията си на репортажа, да не предизвиква пози, настроения, за да останат участниците истински. Това е за репортажа. А за портретът е точно обратното. Там важи един стих на великия гръцки поет Сеферис: „За да се опознае една душа, тя трябва да се види отразена в друга душа“, май преди него го е казал друг грък — Платон (пак този Платон, с Пещерата!). Тя се е видяла в очите ти, погледът ти е предизвикал душата й, душата й се е отразила в твоята и тя се е познала. Затова портретът е толкова истински. А и твоята душа се е отразила върху него, затова всеки истински портрет е донякъде и автопортрет.

След това се разсмя с хрипкавия си смях, сякаш се беше пошегувал, обърна се настрани, извади цигара Мелник от пакета на масата и я запали с бензиновата си запалка.

— Хайде сега виж другите снимки и ми ги коментирай ти самият.

— Да, тук на моста снимаше тя, държала е апарата накриво, гледала е във визьора. Излязъл съм като препариран. Ето тук, гларусът на Казиното, слива се с фона, не е ясен замисълът — защо съм я направил. Тука двойката, нямат фокус, забравил съм да го наглася, гледах да не ме забележат, тези дървета са много тъмни, другия път през зимата — по-чувствителен филм, тук на моста, на вятъра пак няма фокус, или съм мръднал, или скоростта е била много бавна за движението, май че снимах на 60, е-ех, ето тази щеше да стане, тази на охлюва, обаче съм забравил да превъртя и съм я залепил върху морето, жалко, тя може би също щеше да е добра, ама… Ужас, всичко друго е пълен брак.

— Е, не е чак такъв ужас — засмя се Панос, който вече беше успял да загрее вода с бързоварчето и заливаше зеления чай в чайника, след това завъртя фотографския часовник, който използваше при проявяване. — Една минута. Изобщо не е ужас.

— Ама… от дванайсет пози само една добра?

— Че ти какво мислиш? Даже големите майстори изкарват понякога от сто и двайсет пози една-единствена добра и й се радват. Една от дванайсет, това си е направо постижение. Искаш ли чай?

— Малко, да — промърморих и пак загледах квадратчетата.

— Сетне, я виж това! — измъкна от ръцете ми снимката, на която беше сцената на охлюва и морето, — как ти се струва, ако направим една ето такава отсечка… — и бързо огради част от снимката с ръцете си, — виждаш ли какво се получава — сцената, жрицата, издигнала жертвено ръце, сляла се с вълните на морето, много даже е интересно, получил се е неочакван ефект.

— Случайно?

— Не мисля, че има нещо случайно на този свят. Във всеки случай е доста въздействащо. И нямаше да бъде така въздействащо, ако не беше двойната експонация, да. Нали уж се учим да виждаме? Запомни — фотографът трябва да умее да вижда не само навън, но и в собствените си негативи. И да не бърза да изхвърля. Може да минат години и тогава чак да забележи нещо, на което някога не е обърнал внимание. И погледът, и той търпи развитие, и той се възпитава.

Резкият звънец го прекъсна, той стана и наля чая в две чаши.

Зеленият чай не се прави с вряла вода, запарва се само една — две минути и може да се пие. Едва сега ми стана студено, Панос почти не затопляше. Пиехме чая при пълно мълчание. Знаех, че за него това е строг ритуал и той му се отдава напълно, сякаш забравил всичко друго. А когато свършихме, той отново се върна в света, засмя се и каза:

— Следва подаръкът!

Извади от една папка две фотографии 13 на 18 и ми ги подаде. Онемях — на едната моята морска жрица на подводна сцена заклинаше морето, разтваряше се в него, владееше го и му беше подвластна, нито сянка от хумора, с която тази снимка бе направена, всичко изглеждаше величествено, ритуално, божествено. А на втората — беше тя, влюбената, вълшебната, по-истинска от истинската, по-жива от живата. С огромно усилие на волята спрях обзелия ме порив да я целуна.

Гледах снимките като омагьосан поне пет, десет минути, цяла вечност, през това време Панос си беше сипал втора чашка чай и бе изпил и него със строгата си ритуалност, беше си запалил втора цигара и насмешливо ми се любуваше.

— Това моите снимки ли са? — прошепнах замаян.

— Твоите ами, да не са моите. Работи, работи, виждаш ли, може да стане фотограф от теб, само иска работа — засмя се той. — Видя ли — две от дванайсет!