Георги Б. Караджов
Скритото изображение (85) (Записки на фотографа)

85.

13 април, вторник

Първо за вчера.

Събудиха ме птици. Отворих очи, видях брезента над себе си и се сетих къде съм — вуйчо вече беше излязъл, ядосах се на себе си, исках още от сутринта да отида с него, но не му бях казал и той не ме събуди. Изпълзях от палатката — лагерът беше пуст, само бай Спиро, беше седнал на едно сгъваемо столче и се занимаваше със спиртника.

— Добро утро — подвикна ми той весело, — кафе или чай?

— Благодаря — казах, — чаят какъв е?

— Местен — каза бай Спиро, и пресен. Отзарана го брах — мащерка и маточина — чай на столетниците.

— Е, щом е така, непременно трябва да го опитам.

— Непременно я, кафе можеш да си пиеш и в града — засмя се бай Спиро, — ето сега трябва да почакаме още десетина минути, хубаво да се запари и е готов.

Поляната миришеше на билки, въздухът беше кристалночист, слънцето надничаше иззад храста и заслепяваше очите ми.

— Тука е високо — каза бай Спиро, — слънцето първо тук огрява и след това слиза долу в низината. Затова змейовете от народните песни живеят по високите места, за да могат първи да посрещат слънцето.

— Има ли тук змейове? — засмях се аз.

— Не знам, поразходи се, може да срещнеш някой змей. Или пък самодива. Така като те гледам, повече за самодива ти е меракът. Да я издебнеш като се къпе на вира ей там по-долу, че да й вземеш ризата, пък тя да те моли да й я върнеш.

— Де тоз късмет — разсмях се аз, — не ми се вярва, ама във всеки случай ще се разходя, де да знам, може и да ме огрее.

— Може я, те народните песни не са току-така измислени, щом се пеят, има нещо вярно в тях. Ама първо да закусиш, зачислен си на казана, ето тук е пакетът със закуската, те рано излязоха и закуската им е сандвичи.

Наля чая в ламариненото канче и ми го подаде.

— Полека да не се опариш, то канчето отвън е по-горещо, отколкото чая вътре.

С всяка глътка сякаш вкарвах утринната планинска свежест в себе си, билковия дъх, изумителната чистота на въздуха. Скалата, под която бяха палатките, блестеше от светлина, птиците сякаш се надвикваха в бързо бърборене, една по-далечна сякаш ме викаше да ида и да видя какво иска да ми покаже, дали наистина не беше видяла самодива във вира? Изядох единия сандвич на три хапки — на този чист въздух и апетитът е по-особен, благодарих за чая и закуската, нарамих фотоапарата и тръгнах нагоре по пътеката. Долу дремеше долината, слънчевите лъчи бавно пропълзяваха и по нея. Искаше ми се да се покача на скалата и да фотографирам лагера отгоре. Пътеката беше хлъзгава от росата, миришеше на свежест и на горска пръст, струваше ми се, че птичката, която ме беше повикала, продължава да се обажда някъде напред. Реших да видя къде ме вика и забързах крачки нагоре. По едно време ми се стори, че чувам музика — някой свиреше на гайда, далече трябва да беше, защото музиката се чуваше съвсем слабо, но колкото повече се изкачвах нагоре, толкова по-уверен бях — това беше гайда. Скалата, която отдолу, от лагера, изглеждаше само десетина метра висока, се оказа много по-висока, вървях около половин час, без да стигна върха й, разбрах, че отгоре палатките няма начин да се виждат, въпреки това продължих нагоре. Когато хванем калинка и я поставим на дланта си, тя никога не тръгва надолу, а винаги нагоре, търси най-високата точка, от която да излети — и с човека е така, и той, когато попадне сред природата, запълзява нагоре, иска му се да стигне до самия връх, за да погледне света от високо, може би за да полети и той над делника, напълнил гърдите си с оживителния въздух на планината.

Изведнъж осъзнах, че болката, която през целия ден вчера ме разяждаше, е стихнала, поне се е притъпила, и, защото си бях спомнил за нея, тя отново ме обхвана от всякъде. Имаше ли надежда? Щеше ли някога да ми прости? Можех ли аз самият да си простя? Как различно щеше да е, ако и тя беше тук сега с мен, цялата тази красота щеше да се удвои, да се учетвори, приказката щеше да е истинска. А сега изведнъж помръкна. Бях сам, бях отново сам на този свят, любовта беше илюзия!

Седнах на един камък и наведох глава. И тогава отново се обади гайдата. Този път много по-близко, скалите връщаха музиката й и аз чувах звуците като под купола на огромна църква, те плуваха във въздуха, идваха и се връщаха от всички страни, бяха като вълните на море и точно като вълни измиваха тревогите и черните мисли от мен, пречистваха ме, правеха ме прозрачен, минаваха през мен, пронизваха цялата ми същност. Бях влязъл в друг свят, съвършен и желан, бях част от него. Концертната зала на планината и гайдата. Станах и забързах нататък, пътеката изведнъж завиваше зад един храст, широколистните дървета тук бяха отстъпили място на бора, дъхът на борова смола ме обгради и ми даде усещането за спокойствие и сигурност. Излязох на малка полянка на фона на изрязани в небето скали и видях гайдаря. Беше невероятно — оказа се момиче, положително по-малко от мен, седнало на един камък, притворило очи, надуваше гайдата, леко натискаше с лакът меха и сякаш унесено се вслушваше в звуците на инструмента, който звучеше отвсякъде, усилен и повторен многобройно от скалите, като орган в катедрала. В един момент тя усети присъствието на друг, спря рязко музиката и се огледа, после притисна инстинктивно гайдата до себе си, сякаш искаше да се предпази от някаква опасност.

— Извинявай — казах, възможно най-кротко, — не исках да те прекъсвам, много хубаво свириш, спрях се да те послушам.

— Ами, убаво — каза тя, — как ли пък не. Ако ме приемат в Широка лъка, в училището, там ще ме научат да свиря, аз сега за там се упражнявам, за изпита.

— На мене ми харесва — казах, — то аз не че кой знае какво разбирам, ама тука тази музика много ми харесва. Като в църква е.

Тя се засмя, изкара въздуха от гайдата и ме погледна малко по-спокойно.

— Ами тези песни аз от дядо ги знам, той ми е учител засега. То за там трябва и солфеж, и теория, и тях ги уча, ама казват, гайдата е най-важното, другото и там можеш да го научиш. Мерак ми е гайдаджийка да стана, голем ми е мерак, дай боже.

— Няма начин да не станеш — казах й, — ти щом сега така хубаво свириш, като те научат още повече, няма начин да не станеш. Ще ходиш по чужбините да разнасяш славата на българската музика, по радиото ще те пускат, по телевизията, ще станеш известна много.

— А, хич и не ща да ставам известна и да ходя по чужбините, не ща нито радио, нито телевизия. Само свирнята ме интересува, аз като свиря, сякаш отвътре, от мен излиза музиката, сякаш имам крила да подхвръкна. Гайдата е за цял живот, да знаеш, аз не знам как е с другите инструменти, ама веднъж като ти забръмчи гайда тук, до сърцето, политаш, така да знаеш.

— От сърце ти го желая — казах искрено, — аз на нищо не свиря и не пея, ама разбирам, че съм по-беден от тези, дето с музика живеят и ти се възхищавам.

— Ех, ние така сме закърмени тука на село, от малка още, от люлката, все песни и свирни съм слушала, Родопа планина е пееща и свиреща планина, да знаеш, така е било от памтивека, то си ни е с майчиното мляко засукано.

— Аз се занимавам с фотография — казах, — и ми се иска и нататък да се занимавам, да стана професионален фотограф — и това също е хубаво нещо, това е музика от светлина.

Помълчах малко, да ми дойде смелост и казах:

— Ако нямаш против, да ти направя една снимка с гайдата — за спомен, после ще ти я изпратя, като се прибера.

— Ами то хубаво, ама… като ме е срам. Виж каква съм разчорлена, с тази стара рокля, дето е само за балкана да скиторя и с гуменки, и с тази раздърпана жилетка, какво ще излезе от такава снимка. Виж да бях с вълненика, с мерсджана, с тестемела на главата, и с китка закичена, ще съм хубава, да си личи, че съм родопчанка, пък то така.

— И така си хубава — казах и усетих, че се изчервявам, — не е важна премяната, важно е настроението, а то ти идва, като засвириш, свири си и не ми обръщай внимание, само за музиката мисли, все едно ме няма мене.

— Ми то хубаво така, ама дали ще мога, не знам. Хайде като си рекъл, снимай, щом това ти е на тебе мерака, моят мерак е свирнята.

— Точно. Така и двамата ще правим това, което най-много обичаме, не може да не стане нещо хубаво.

Тя кимна, след това наду гайдата, наклони глава на една страна, притвори очи и музиката рукна като пенлив планински водопад. Изчаках малко да потъне изцяло в нея, не трябваше да чакам дълго, явно магията я обземаше веднага. Направих няколко снимки, на фона на огрените от слънцето скали. Помислих си, че снимам цветни диапозитиви, как щях да й направя от тях снимки на хартия, не ми беше ясно, но предполагах, че Панос има решение за този проблем, или в някое фотостудио, не можеше да няма.

Ето че бях срещнал самодива.

Следобед дойдоха геолозите на групи, както бяха отишли да изследват местността. Вуйчо ми беше с единствената жена в групата, забелязвах, че го гледа със светещи очи и предположих, че може да е следващата жена в живота му. Свалиха тежките раници на земята и започнаха да сортират събраните камъни, предварително сложени в найлонови пликове и надписани с етикети, в металните сандъци в багажника на джипа. Вечеряхме по две кебапчета с варен боб, лютеница и лук — гарнитура, явно бай Спиро ги беше докарал от Хоремага в селото по-надолу. Вуйчо ми обясни, че експедицията сега е по-голяма, затова са на лагер, иначе като са само по двама-трима, спокойно ги настаняват на квартира в някое село, тогава сами се грижат и за храната си, получават командировъчни. Обаче така винаги е по-романтично, ето тази вечер ще си запалят лагерен огън и ще си попеят.

Така и стана, край огъня — вуйчо отвори ракията, която му бяхме донесли, имаше и каса бира, червенокосият Михаил извади отнякъде китара и всички запяха:

„Защо ли минералите

намериха хамалите,

готови да ги мъкнат

в чували на гърба…“

Пяха и други песни, по-весели и не много прилични. После минаха на руски романси, беше много приятно и романтично и, понеже и аз си взех една бира, това подсили усещането ми още повече. Пяха цигански романси, сетне други някакви песни, приличащи на романси, но със странни и силни текстове, чух името Окуджава, японец някакъв вероятно, така звучи, не го бях чувал преди това, интересно защо го пееха на руски, но думите и мелодиите много ми харесаха и реших да помоля татко да пита Ставрев, може да има и негови песни, а и на баща ми ще се харесат, накрая подкараха планинарските на Висоцки, тук и аз се включих. Огънят хвърляше отблясъци нагоре, предварително му бяха изкопали място, за да не стане пожар, бяха информирали и отговорника за пожари в селото — местния милиционер, всичко трябвало да бъде по законен ред. „Редът е основният закон в нашата работа. Представи си тези камъни, дето ги събираме, ако им объркаме етикетите, напразно сме дошли дотук, в лабораторията после ще си направят погрешни изводи и ще копаят не там, където трябва, работа и народна пара на вятъра.“ — казваше вуйчо. Огледах се за него, но не го видях, май я нямаше и младата геоложка, сигурно се бяха усамотили някъде, използвах случая да си отворя втора бира, много беше хубаво, край огъня мъжете бяха минали на водка. Накрая заляха въглените с кофа вода, а тъй ми се искаше да легна до жаравата и цяла нощ да прекарам под звездите. Когато го казах на вуйчо, той извади спалния чувал и каза, че няма нищо против, стига да се опаковам като хората. След това наистина заспах със замаяна от бирата глава под люлката на едрите родопски звезди. Събудих се само веднъж, притеснен от изпитата бира, когато се връщах от горската тоалетна, ми се стори, че чух откъм палатката на вуйчо тих смях, но не мога да бъда сигурен. Това беше моят първи ден в планината.

Сега за днес:

— Красиво е относително понятие — говореше вуйчо, с него бяха, освен мен, червенокосият Михаил и още един, по-възрастен геолог. Гледаха топографската карта и компаса, събираха камъни, надписваха им етикети с координатите, на които са намерени, слагаха ги в найлонови торби и после — в яките геоложки раници. От всичките само Дамян — така се казваше възрастният, имаше чукче и от време на време отчупваше по някое камъче от скалите, край които минавахме. Колкото по нагоре вървяхме, толкова повече планински кристали виждахме. Аз снимах групата, снимах вуйчо, докато вдигаше от земята един светло виолетов кристал и с учудване го показваше на другите.

— Аметист — каза той, — сто процента аметист, ниска проба, обаче…

Дамян го вдигна до очите си, погледна през него, после извади увеличително стъкло, разгледа го през него и отсече:

— Много е блед, ама е аметист, странно, в тази част на Родопа не се е намирал, пиши етикет. Това си е находка.

— А там е кварц — обади се червенокосият, — него няма защо да го описваме, той си е типичен за тук.

— Можеш да си вземеш едно кристалче за спомен — каза ми вуйчо, — той тук няма да се свърши. Хайде вземи още едно за дамата на сърцето ти. Занеси ги на някой златар да ги пробие и можете да си ги носите на врата.

Дамян го изгледа сърдито, но вуйчо се засмя:

— Което е природата създала, за нас е всичко — каза той, — има неща, които не трябва да пипаме, има неща само за лабораторията, обаче има и за нас, така мирозданието ни се отплаща за грижите, които полагаме за неговото запазване. Макар че, ако трябва да сме честни, за какво запазване може да стане дума — като открием находище, идват първо сондите да го докажат и след това багерите.

— Човекът е алчно същество — обади се червенокосият. — Дай му да граби и да използва, за да печели, това е човекът. Цялата планина ще прекопае за грам благороден метал и няма да му мигне окото. Така и така, известно е, че нито диаманти, нито злато се въдят у нас, така че ни остава само да се радваме на урана, ама и по-далечко от него да бягаме.

— Уранът е далече от тук — обади се Дамян, по-късно разбрах, че бил ръководител на експедицията, — него си го добиват братушките, те си го и прибират, на нас такова чудо не ни трябва, освен за Козлодуй, ама и там си има правила, какво се изнася, какво се внася, без правила не може тоя свят, той на правилата се крепи.

— Я да се снимаме всички тук, пред тази скала, аз лично я намирам за изключително красива. Когато нещо ми говори, то е непременно красиво за мен.

— Така е — обърна се рижият към мен. — Геологът трябва да разбира езика на камъните, те толкова много могат да ни разкажат, ето този камък, например, виждаш ли нещо особено в него?

— Ами има някакъв барелеф, като рисунка, спирала някаква.

— Ха така, спирала. А тази спирала е вкаменена раковина. Е, атомният анализ ще покаже на колко години е, а значи преди толкова — виж, става въпрос за милиони, години този камък е бил на дъното на море. Кога и по какъв начин дъното на морето е станало било на планината, това предстои изследователите да открият, но самото откритие вече е вълнуващо и си струва, нали?

— За това море има най-малко три хипотези — каза Дамян. — Аз лично имам една четвърта. А ти се увличаш по фотографията, значи — обърна се той към мен. — Това е много хубаво, фотографията има толкова много приложения. На нас, например, ни трябва фотограф — някои находки, които вадим от земята, изчезват след минути, самият въздух ги разрушава, така е и с кристалите в пещерите, ако можехме да ги фотографираме, щяхме да ги запазим за другите, нали. Ето това например, можеш да го фотографираш.

— Не мога — въздъхнах аз. — За такава фотография е нужна специална техника — огледално-рефлексен апарат и междинни пръстени, иначе с този мога да го фотографирам от един метър разстояние и ще е много малка в кадъра. Аз нали сега започвам, полека-лека ще се сдобия с нужната техника и ще мога да бъда от полза — иначе на теория вече доста работи са ми ясни — с удоволствие искам да ви бъда полезен, а не само като гост. От утре ще поема водата, ще помагам на бай Спиро за продоволствията и на вас при сортирането на камъните, само трябва да ми кажете кой закъде е.

— Е, за да поискаш истински, трябва да те зарибим, нали така — усмихна се рижият, — затова не се притеснявай, че си гост, днес гост, утре домакин, де да знаеш. Той и вуйчо ти електроинженер искал да става, жички да запоява и да разпоява, като глътнал въздуха тука, друг акъл му дошъл, нали. Иначе ни е от полза за много работи, поддържа и радиостанциите, и агрегата за тока, като решим да го пуснем. А пък един фотограф навсякъде си трябва, той запечатва миговете за бъдещите поколения. Я вижте оня камък там! Координати, бързо. — И той грабна един камък от земята, камъкът мина през ръцете на всички, гледаха го, цъкаха с език, все едно че не беше обикновен камък, а къс самородно злато. След това го етикираха, сложиха в найлонов плик и много внимателно положиха в раницата. Гледах ги удивено. Рижият забеляза моето учудване и се усмихна:

— Какво си мислиш, обикновен камък като камък, а? Ами нали ти казах, трябва да разбираме езика на камъните, този много има да разкаже — и на нас, и на лаборантите. Истинска находка, днес ни върви, ти май си кадемлия.

— Вчера разгледа ли, поснима ли? — запита вуйчо. — Намери ли нещо?

— Намерих — казах, — самодива срещнах.

— Самодива? — вуйчо опули очи.

— И то не каква, ами такава, дето свири на гайда.

— Аха — каза вуйчо, — тези дни, вярно, чувам гайда, ама мислех, че така ми се счува, нали е Родопа планина, без гайда не може.

— Ако я срещна пак, да я доведа ли в лагера да ни посвири?

— На всяка цена — каза Дамян. — Ето и това си е находка.

Когато групата тръгна да се връща, аз останах. Вървях и се ослушвах, дано да чуя гласа на гайдата. Бях забравил пътя за полянката, на която свиреше гайдарката вчера. Е, помотах се малко и тръгнах към лагера. Там заварих пъстра група, хора, които не можах да определя какви точно бяха — наоблечени не за сезона, прекалено топло, жените с пъстри кърпи на главите и хурки в ръцете, докато вървяха, предяха вълна, групата водеше голямо стадо овце, огромни рунтави кучета пазеха отстрани — такива не бях виждал досега. Освен това имаше натоварени с дисаги мулета, един възрастен човек от групата се пазареше нещо с Дамян, после извади от дисагите нещо бяло и един черен старовремски кантар, претегли стоката си и прибра парите, а една сухолява жена показваше на геоложката някакви килимчета. До едно от мулетата стоеше момиче, колкото мен на възраст, като минах край него, то ме погледна с големите си черни очи под дългата до раменете му кърпа и сякаш целия паднах в тези очи. Спрях се и се усмихнах, а и тя се усмихна. После възрастния човек, който се беше пазарил с Дамян, извика силно нещо и хората бързо се ориентираха за тръгване, с викове поведоха стадото и мулетата, кучетата залаяха и подгониха овцете по пътя, видях, че имаше и агънца, които тичаха весело до майките си. Тръгна с тях и младото момиче, загледах се зад нея и се помолих тя да се обърне. И тя наистина спря и се обърна, погледна ме, отново ми се усмихна и ми помаха с ръка. Аз също й се усмихнах и й махнах с ръка. Тя се обърна и ми се стори, че някаква малка част от мен тръгна с нея, моят образ в очите й. Звънът на хлопките изпълваше вселената и отново небесния свод ми се стори купол на катедрала, в който се блъскат мощните звуци на планинския орган — дивно сплитане на медни звънци. Сякаш небето се бе отворило и от него се изсипваше върху нас от рога на изобилието блаженство от звуци. Друг свят, чист и желан. Сетне групата зави зад скалата, постепенно заглъхнаха виковете, звънците на овцете и лаят на кучетата.

Приближих се до Дамян.

— Имаш късмет — каза той. — Сега ще ядеш сирене, каквото не си ял никога. И мляко взех, кисело мляко, овче. Можеш с нож и вилица да го ядеш.

— Каракачани — допълни вуйчо. — Казаха, че ще минат оттук и ето на — минаха.

Бях чувал за каракачаните, но за пръв път ги виждах.

— Това каракачански кучета ли бяха.

— Каракачански ами. Немската овчарка бледнее пред тях, да не им паднеш, разкъсват те като нищо, ако си враг. А иначе интелигентни, сами пасат овцете, събират ги, завръщат ги.

— Къде отиваха?

— Знае ли някой. И те не казват. Номади. Местят се от място на място, и в Гърция ходят, някои ги смятат гърци, други твърдят, че са българи, даже за цигани ги мислят, защото са номади, скитници, а те нямат нищо общо с всичко това, особен народ, сами за себе си, паднали от бога, дето има една дума, на планина се раждат, в планина живеят, в планина умират, най-близо до звездите спят, най-чистата храна ядат, най-истинското мляко пият.