Георги Б. Караджов
Скритото изображение (73) (Записки на фотографа)

73.

17 март, сряда

Ужасен ден. Да не беше идвал никога! На всичкото отгоре и един такъв студ, четири или пет градуса, през нощта ще замръзне и дръвчетата, дето се излъгаха да разтворят пъпки, ще видят надеждите си за плод попарени.

Евчо не дойде на училище. Това за него е много странно, защото той по принцип никога не боледува и не е отсъствал през цялата година нито веднъж. Е, разбира се, и той има право да боледува, все пак, човек е, макар и с необикновени способности, както се шегуват съучениците ми, защото той е най-умният и най-информираният в класа, голям математик, голям шахматист, абе изобщо момчето чудо, отличника на випуска. И не е някой зубрач, каквито са другите отличници и поради което са мразени, или натегач, на него все му е едно колко ще му пишат, обаче нали знае — пишат му шестици. И повечето съученици го обичат. В междучасието за втория час бях излязъл до тоалетната и като се върнах, чух аларма, когато влязох, заварих да се бият Паназа и Дебелия Пешо, те на майтап са се ступвали и друг път, ама сега работата беше сериозна, хвърчаха тупаници и ритници, Мано правеше някакви отчаяни опити да ги разтърве, но доста предпазливи, тъй като му предстоеше задгранично пътуване и не можеше да рискува нито някое нараняване, нито намаляне на поведението. Останалите се бяха скупчили в един ъгъл на стаята и гледаха мълчаливо. Отидох до Людмила и хванах ръката й, беше гореща, влажна и трепереше.

— Мръсно мекеренце! — хриптеше Паназа. — Доносник гаден, кажи ти ли го изсра това лайно!

Пешо се защитаваше глухо като юмруците му удряха най-вече въздуха. В един миг Паназа го издебна, хвана го за косата и с все сила блъсна главата му в прозореца, стъклото се счупи със звън и по главата на Дебелия протече струйка кръв. Тогава Паназа го пусна и се върна на мястото си, сякаш нищо не се е случило. Точно в този момент звънецът удари и в стаята влезе Великова — класната. По случайност имахме час по физика. Мълчаливо огледа ситуацията, след което запита:

— Кой счупи прозореца?

Настъпи тишина, всички погледнаха дебелия Пешо, никой не гледаше към Паназа.

— Аз го счупих — изръмжа Пешо.

— Така. И как стана тази работа?

Пешо изтри кръвта от главата си, оказа се, че и на бузата има одраскване, от което също бе потекла алена струйка.

— Ами така… Бях се засилил да тичам, спънах се и паднах право на прозореца.

— Самичък?

— Самичък.

Класната помълча, огледа ни всичките, сякаш съобразяваше нещо. Имахме гузен вид, но наведохме глави в мълчаливо съгласие. Само Паназа гледаше дръзко, с ярост и омраза ранения.

— Ами добре тогава — каза накрая класната, — щом си го счупил сам, сам ще го поправиш. Знаеш къде има стъклар на тройката. Можеш ли да свалиш рамката.

— Мога — измърмори Пешо, след това отвори прозореца, измъкна нагоре крилото, хвана го с две ръце.

— Сега ли?

— Сега. После ще си продължиш училището.

Дебелия се измъкна, заедно с прозореца, през вратата.

— Ще се наложи да работим на студено — каза Великова. — Тези, които седят тук до прозореца, да се преместят на свободните чинове.

Няколко ученика минаха надясно и седнаха на свободните места, забелязах, че до Паназа не седна никой, макар че мястото беше празно, нали Евчо го нямаше.

— Така — каза Великова и най-сетне остави дневника на масата. — Ученици, имам лоша новина за вас. Вашият съученик Евгени Карамфилов е бил забелязан с цигара. Съобразно правилника за средното образование, особено новата разпоредба три хиляди и трийсет, ръководството на гимназията взе решение той да бъде изключен от всички учебни заведения в страната. Решението влиза в сила от днес.

Едно силно изхълцване от първия чин — Мариана, тя май си беше влюбена в него, до мен Людмила плачеше безшумно, просто сълзите се търкаляха по бузите й, отнякъде друго момиче изхълца, Паназа проръмжа нещо през зъби. Но разбрах, че повечето са научили през междучасието, докато ме нямаше, затова ли се бяха сбили? Паназа беше много голям приятел на Евчо, не само седяха заедно, но често ги виждах да се разхождат и да разговарят из града.

— Ама как така? Ами той е пълен отличник, най-добрият в гимназията — започна Тина. — По всичко има само шестици. И беше… е най-умният в класа.

— Ето, виждате ли, как човек може да провали цялото си бъдеще заради една цигара — каза Великова, усещах, че и на нея не й е хубаво да гонят най-добрия в класа й. — Колко пъти съм ви казвала — бъдете внимателни, добре преценявайте какво вършите. А сега да обърнем внимание на физиката.

В междучасието всички се събраха около Паназа, гледаха го с възхищение, поздравяваха го, после Мано ми разказа — новината я пуснал Дебелия, всички се втрещили, а Паназа извикал: „Не е вярно, лъжеш, мекеренце тъпо!“, явно Дебелия е изглеждал много доволен, той си е тъпичък, а пък тъпите не обичат да има по-умни около тях. Затова отговорил: „Вярно е, изгоря професорчето, няма да има вече кой да ръси мозъци. Така е, като не си мериш приказките!“ След което Паназа скочил…

— Да направим подписка — хълцаше Мариана, — заради една цигара — не може да е вярно, нека се извини, да каже, че няма вече.

— Една цигара? — погледна я иронично Паназа, вярвай ти, че е за цигарата. И аз пуша в тоалетната, стига да искат, ще ни изловят всичките. Просто той наистина много говореше. Спореше с учителите…

— Трифка ли? — казах през зъби и просто се видях как стискам учителката за врата, — тя ли?

— Ами тя, как ли не, тя обичаше да спори с него, уважаваше го като събеседник, научаваше някои работи от него, не, в никакъв случай не е тя.

— Тогава?

— Тогава в този клас си имаме доносник. Това е. И аз не трябва сега да ги приказвам тези работи, да не ме хванат и мене „с цигара“ утре, ама не мога да не ги приказвам. Имаме си ушенце. И мръсникът да си го наостри и хубавичко да слуша, ако е тук. Да си направи една фотография и да си я носи все със себе си, защото като открия кой е, така ще го обработя, че и майка му няма да може да го познае — да има с какво да й се легитимира!

Целият треперех от ярост, но така ме опари думата „фотография“. И „доносник“. Съвестта завъртя бургията си на мястото, което смятах за вече претръпнало.

— Да не е Дебелия? — казах с пресипнал глас.

— Ами, Дебелия. Дебелия е глупак — презрително рече Паназа, — той не става за такава работа, друг трябва да е, мамицата му, ама тоя друг да внимава.

Спомних си как бяхме видели Паназа на излизане от църквата и си помислихме, че той… Да, как може да се излъже човек. Какви хора, какво време. Интересно, аз съм ревнувал от Евчо, по-умен, по-подготвен от мен, по-инициативен, би трябвало към яростта, объркаността, тъгата, да се промъква и една струйка подличко доволство, все пак няма да има вече на кого моята любима да се възхищава. Но не, даже и следа от такова нещо нямаше. Дали наистина заради приказките му, заради разсъжденията му? И точно аз ли да се чудя, сякаш не ги познавах директно, сякаш не знаех, какви са методите им да те накарат да им кажеш точно това, което искат да чуят, което са си измислили предварително. Жалко за момчето. Такъв талант! Ама че нелепост.

— Братче, исках да се намеся — призна ми след училището Мано, — исках и аз да защитя Евчо, това за подписката първо на мене ми хрумна, ама мълчах като най-долна пачавра. Вдругиден отплаваме, нали така, след два дена. Пък знаеш ли колко лесно ти вземат задграничния паспорт в последната секунда, без да ти дават обяснения… И мълчах, стисках зъби и мълчах като путка!