Георги Б. Караджов
Скритото изображение (77) (Записки на фотографа)

77.

26 март, петък

Когато се върнах от училище, целият апартамент беше пълен със звуци. В хола заварих баща ми с един негов колега, Ставрев — преподаваше някаква техническа дисциплина, така и не знам каква, ние не изучаваме такива неща в гимназията, много по-млад от баща ми, с гъста черна коса и мустак. Като ме видя, той се засмя и каза:

— Ето кой ще оцени усилията ми по достойнство. Решихме да попълним фонотечните авоари на тази забележителна звукоизвличаща машина.

Магнетофонната приставка стоеше на масата, свързана с един разкошен „Ухер“, купчина магнетофонни ленти и няколко грамофонни плочи допълваха пейзажа.

— Макар че, честно казано това са си направо олдис, така съобразени с желанията на уважаемия колега, мелодични балади, кротка музика, не нося нито Пърпъл, нито Юрая Хийп или Роулинг Стоунс, даже Битълс са вече история, е, от тях нося най-популярното — „Йестърдей“, „Имаджин“, „Лет ит би“. Ето тук — Нат Кинг Кол — сребърното гласче на Америка, Елвис, разбира се, Пол Анка, Пат Бун, а тук и руски цигански романси, ако ти харесват — театър „Ромен“ — Сличенко и Волшанинова…

Баща ми, който дотогава не беше показвал никакъв интерес към поп музиката, слушаше, все едно оня му говореше на японски.

— Абе критерият е един — каза накрая Ставрев, — харесва ти — не ти харесва, проста работа.

— Това, което в момента слушаме, ми харесва, ето такива неща искам. Но в края на краищата ти си специалистът.

— Хе, специалист! — засмя се Ставрев, — вярно че малко меломан си падам и сума ти пари съм дал за плочи, повечето не могат да се намерят тук, носят ми ги от оттатък, или ги записвам. Има маняци, като вземат плочата с бели ръкавици и веднага я записват на лента или на касета и повече не я пипат, слушат записа, вие що не си вземете един касетофон, много по-практично е, и може човек да си го носи където поиска. Виж сега, Том Джонс съм забравил, ама него често го пускат по нашето радио — „Дилайла“ и „Зелените треви“ всеки ден ги слушам, хм, и повечето френски, италиански, е, човек не може всичко да запише, няма да му стигнат лентите, така че Адамо и Челентано ще ги оставим за друг път, е тука имам една песничка, много я обичам, ще ти я запиша — от филма „Доктор Живаго“, сега този филм поради идейната му насоченост никога няма да го пуснат у нас, обаче музиката винаги руши границите и звучи навсякъде.

Наистина прав беше, — чудесен дует на мъж и жена — на френски. Затърсих в паметта си да се сетя какъв беше този доктор Живаго, някакъв френски филм ще трябва да е, самата мелодия беше съвсем френска — с много спокойствие и любов в нея.

От кухнята се обади майка ми:

— Ей, да не вземете да ми изтриете концерта на Чайковски и симфониите на Бетховен, те са надписани.

— Спокойно — каза татко, — купил съм нови ленти. Немски. ОРВО.

ОРВО ли? Филмите, на които снимам.

— Ето Би Джийз тук — продължаваше да разказва Ставрев, те тримата са братя — това е гаранция, че ще продължават да пеят заедно цял живот. Имат и още едно малко братче, Енди, но той не иска да пее с тях, започва сам да прави кариера, е, батко му Бари му пише песни и на него, той е най-големият, другите двама са близнаци. Ако сте гледали филма „Мелъди“ (има си хас, три пъти го гледах миналата година и съм влюбен в главната героиня, момиченцето Мелъди), там музиката е на Би Джийз, специално за филма написана.

Следваха също така подробни информации за Елвис Пресли, за Франк Синатра, за Нат Кинг Кол, чиято „Мона Лиза“ слушахме в момента.

— И аз работя с материали на ОРВО — казах в една от паузите на музикалното образование.

— А, фотография, това е твоето хоби — досети се Ставрев. — Хубаво хоби, да запазваш миговете за себе си и за другите. Да, вярно, те са фабрика за фотоматериали, там са добри — иначе ролките и касетите за магнетофони — е, понякога ги докарват де, ама аз лично не съм много доволен от тях. Виж и АГФА също правят ролки и касети — качеството е съвсем друго. Значи така, другия път ще донеса малко Челентано, малко френски шансон — Азнавур, Жо Дасен.

— А „Джизъс Крайст Суперстар“ — рокоперата? — попитах смело, в училище си приказвахме за нея и някои мелодии ми бяха познати.

— Е как, разбира се, стига да искаш — имаш я, приготви си лента.

За Ставрев бях чувал, че у дома си има една стена плочи, ленти и касети, снабдява се от най-различни източници, баджанакът му ходи с корабите, пък и те са цяло общество меломаните, разменят си записи и са винаги информирани. Преди време не е било много легално, западната музика се е брояла за идеологическа диверсия, че и в лагер са пращали за нея, знам го. Сега и тук може да се намери такава попмузика — „Балкантон“ пуска плочи „Световна естрада“, нашите певци пеят чуждестранни песни с български текстове и по радиото могат да се чуят и Том Джонс, и Би Джийз, по нашето радио, имам пред вид. Но на Ставрев колекцията сигурно е по-голяма от тази на Българско радио. Затова баща ми го беше избрал — освен Лили Иванова и Емил Димитров в естрадната музика има и други неща. Аз също не съм така запознат като, например, Паназа. Той не крие, че слуша радио Свободна Европа и Гласът на Америка само заради музикалните им предавания. Е да, ама те ги заглушават, пускат силен шум на честотите, на които те предават и при този брум каква музика можеш да чуеш? „Не всичко заглушават — казва Паназа, — заглушават новините и политическите коментари, а те не ме интересуват, музиката често не я пипат, така че си струва.“ Дали наистина не слуша политическите коментари, или го казва заради ушенцето, което подозираме всички и което изгори Евчо? Баща ми е против тези станции, той мисли, че те пускат музиката за примамка, младежта се хваща на въдицата и се подлага на идеологическа диверсия. Не, не е партиен член, нито е съгласен с много работи, ама и не обича всичко да се критикува, запада, казва, да погледне себе си, и той има много трески за дялане. А може би иска да ме предпази, нали сме учили за разгрома на опозицията, за Народния съд. Не е безопасно да ги слушаш тези станции, това си е сигурно.