Георги Б. Караджов
Скритото изображение (46) (Записки на фотографа)

46.

29 януари, четвъртък

След училище я изпратих и целунах, както винаги точно на половината път от тях до нас, тя бързаше — нейна братовчедка имала рожден ден и щели да ходят с майка й и баща й в Карнобат. Като тръгнах да се връщам, внезапно изгря слънце, реших да се поразходя и тръгнах към морето, морската градина вече копнееше за пролет. Видях едни сини минзухари, толкова красиви, протегнати на слънцето, че спрях да ги погледам. Ето че природата отново се събужда, жълтите тичинки са толкова пълни с желание, с копнеж, сякаш едва издържат да не избухнат от любов, природата — това е чиста любов, от любов пеят птиците, от любов разцъфват цветята, стремеж към сливане, към единение, един безкраен всеобхватен… фестивал от форми, багри, аромати, всичко расте, набъбва, желае. И аз съм готов, готов съм за пролетта на моя живот, за растежа, за цъфтежа, за сливането. С нея. А като си помислиш, каква пролет — края на януари сме още. Вярно, че градът ни е топъл, климатът тук е мек, крайморски. Но това нетърпение, това предчувствие за топли дни, за слънце, за растеж, за цъфтеж, тази невероятна лудост във въздуха, в сърцата… Желая я, сега я желая повече от всичко! Обичам я. И ето, това усещане, тези чувства, спонтанно избликнали от сърцето ми като че стопиха ледената бучка, онова съмнение, което трови душата ми и което бавно се превръща в презрение — към мен самия. Но мога ли да направя нещо?

Ако можех отблизо да снимам тези минзухари, да хвана избухването, стремежа, копнежа в тичинките. Но с обективите, които имам най-малкото разстояние, от което мога да снимам, е поне един метър. Ето какво трябва да питам Панос следващия път, как да снимам отблизо. Трябва да има някакъв начин.

Той ми е казвал, че… е, забравих кой известен фотограф твърдял, че най-важното е да си максимално близо до обекта на снимането, е това и в преносен смисъл, разбира се, да бъдеш в някакъв особен контакт с този обект, любовта е такъв един особен контакт и не само любовта между двама души, не, но така също и любовта към всички хора, онова, как да го нарека, доброжелателство към този, когото снимаш, дори да е уличен просяк, у нас улични просяци няма, е, понякога като седнеш лятно време на някое открито кафене, може да се приближи някое циганче. Да ти проси стотинки тайно, защото е забранено, а също така пред вратите на църквите съм виждал сакати и слепи да просят, изглежда там, в църквите им проповядват да бъдат милостиви, или че ще им се простят греховете, ако дават милостиня, знам ли, много съм бос в тая материя, трябва да попитам нея, нали излезе, че е вярваща. Това все по-малко ме смущава, чух веднъж Евгени да приказва, той нали все много знае, че християнството било примитивен комунизъм, живот в общество без частна собственост и експлоатация, във взаимна любов, равенство, братство, равно поделяне на благата, мир и дружба. Знам ли, ако беше така, защо нашите щяха да го забраняват? Нали щеше да им върши идеологическа работа? Е, на думи не го забраняват, ама да не те хванат. И какво толкова ще ти направят, нали законът не го преследва? Ще те изключат от Комсомола, а после — нито следване, нито сносна работа, веднъж напишат ли ти го в онези запечатани пликове, дето навсякъде преди теб пътуват, и в които всичко е написано и съответно подчертано. Обаче може и нищо да не ти се случи, може всичкото да е само страх. А на страха очите са големи. Може просто ние да си бием спирачки, защото си го представяме по-страшно, отколкото е. Възпитани в страх, сами си слагаме граници поради предпазливост и да се застраховаме. А уж сме най-свободното общество. Така пишат навсякъде. Свободно, свободно, ама една случайна снимка да направиш когато не трябва и цялата тази свобода ти се изсипва на главата. Помня като деца как ловяхме калдаринки, такива пъстри птички, много хубаво пеят, нанизваш една мрежа на обръч, подпираш обръча с пръчка, на пръчката връзваш канап, под обръча слагаш трохички, след това лягаш зад храста и чакаш, хванал другия край на канапа. Птичето дойде, първо недоверчиво огледа наоколо, подскокне навътре, вземе си трошица и пак подскокне навън. И като реши, че няма опасност, скокне пак при трошиците и започва да ги кълве. Тогава дърпаш канапа, обръча пада и то се оказва хванато в мрежата. Оттук нататък ще пее в някой кафез по поръчка, да радва стопаните си. Да, хващахме ги и даже ги продавахме, горди-горди на съкварталците си, после ги гледахме по терасите и слушахме песните им. А сега аз съм птичето, дето го хванаха в мрежата. И дето го карат да пее… Да пропееш значи да издадеш другарите си, така знам, то не е от сега, този израз го има още в „Дон Кихот“. Да, Дон Кихот, защитникът на онеправданите, славният рицар…