Георги Б. Караджов
Скритото изображение (86) (Записки на фотографа)

86.

14 април, сряда

Станах рано, заедно с другите, гледах да се въртя около бай Спиро и да му бъда полезен при рязането на хляба, разпределянето на закуските, даже сварих тенджерката с кафето. По-вкусно сирене не съм ял през живота си — сиренето на каракачаните, а киселото мляко наистина можеше да се реже с нож, гъсто и ароматно, с дъх на горски билки. На ум благодарих на каракачаните и като слънчев лъч ме стопли беглия спомен за пълния с топлота и съпричастност поглед на каракачанското момиче. Сетне, когато групата се разпръсна по чукарите, се залових с водата. Лагерът беше на много добро място, на завет от скалата и близо до извор, това било според правилата им, те разбират от тези работи. Та изворът беше на стотина метра нагоре по една странична пътечка, трябваше да се напълнят петте бидона, а също така и четири кофи с прясна вода. Неудобството беше, че не е чешма, да сложиш бидона под нея, а изворче с коритце от няма и половин метър диаметър, почистено и обградено с камъчета и трябваше бидоните да се пълнят с канче. Добре, че дебитът на водата не беше малък, и почти не се налагаше да чакам, когато го изпразня, да се напълни отново, на дъното бълбукаше приятно изворната вода, оттичаше се отстрани надолу в малко поточе, устремено към побратимите си, с които да се слее и да стане река. Все пак пълненето и носенето ми отнеха близо два часа. Когато бях готов, бай Спиро пристигна с джипа, беше донесъл продукти и щеше да готви на походната кухня някаква яхния, рекох да му помогна, поне морковите да обеля, обаче той каза:

— Достатъчно си свършил, това с водата ми спести доста време, заминавай да се забавляваш, като дойдат момчетата, ще им помогнеш при сортирането. Те днеска ще се върнат да обядват и следобед не се знае ще ходят ли, или ще се занимават тук, в лагера. Че следобеда май времето щяло да се развали.

Стори ми се по-хладен денят, та облякох пуловера под якето, взех фотоапарата и един резервен филм в малката раничка на гърба, а също така бележника с химикалката и тръгнах надолу между дърветата, за всеки случай погледнах в компаса коя посока съм хванал, в случай че се загубя да знам как да се върна. Една птичка чуруликаше пред мен, сякаш ме викаше да я следвам. Разбира се, тя викаше друга птичка, със затоплянето любовта избиваше навсякъде, птиците се търсеха и намираха, първите цветове плахо се появяваха по клоните на дърветата и подранили диви пчели бързаха да обслужат копнежа им и да им дадат радостта на бъдещия плод. Природата твореше любов, отвсякъде бликаше радост и пак ме попари мисълта, че съм сам в тази напъпила пролет. Вървях така без път, като гледах да не се отклонявам от посоката, която бях избрал и накрая излязох на една пътечка. Спрях се и изрязах с джобното си ножче малка стрелка върху едно дърво, показваща посоката, от която бях дошъл, за да мога сетне да се върна по обратния път право в лагера. Пътеката слизаше сред широколистни гори, зеленината по клоните им още беше нежна, прозрачна, млада, така и не им научих имената на тези дървета, като се върна, ще си намеря стария учебник по ботаника и ще се постарая да ги науча, иначе то в града какви дървета — чинари и диви кестени само, е, и брезите ги знам, тяхната кора е бяла, ето това там е бреза. Слънцето се беше издигнало достатъчно нагоре, но не беше истински затоплило, все пак разкопчах якето си. Вървях около половин час надолу по пътеката, по едно време от дясната страна в нея се вля друга пътека, така че извадих бележника и си записах: на връщане при разклонението хвани левия път, за да не се объркам. От слизането краката ме бяха заболели, седнах на един камък да си почина и птичката пак се обади, сигурно беше кос, защото свиркаше една къдрава мелодия точно като човек. Имаше ли някакъв смисъл нейното пеене, можеше ли да бъде преведено от птичи на човешки с някаква логична фраза, или означаваше просто: радвам се, че съм тук, че живея, търся си приятел, с който да споделя тази радост, светът е чудесен, радвайте се всички с мен?

Малко по-надолу излязох на широка поляна и изведнъж чух водопад от звуци — козите бяха само осем, но хлопките звъняха за осемдесет, козарят, белобрад старец, свиваше цигара. Обърна се към мен и ме изгледа любопитно.

— Ха добър ден — каза. — Ти от кои бяшъ?

— А, аз не съм оттук — отговорих му.

— Яз виждам, че не си тъдявашен. Питам от онези, къде ги събират каменити по баира ли си, или така — по туризъм си тръгнал.

— От онези съм — казах, без да обяснявам подробности.

— Аха, и що? Го найдата златото?

Трябваше ми малко време, за да си преведа фразата.

— Какво злато? В България няма злато, те търсят полезни изкопаеми, метали, минерали… (истината беше, че и аз не знаех какво точно търсят, май го знаеше само институтът, който ги беше пратил).

— Ба, нема, кой ти рече дека нема?

Настъпи пауза, през която козите задрънчаха още по-силно с хлопките си, докато късаха сочната млада трева.

— Яз съм стар, ама още кога малък бех, от стари ора съм чувал, дека злато има тука, в Родопа планина, много злато има, целата планина е долу златна, саде не са го още нашли това злато учените и чинат да нема. Оти не му е дошло времето на златото да се найде. Па кога му дойде времето, ке се найде. На всяко нещо пишън времето му довада, па после довада и то, така е писано отгоре, дедо боже го е писал со неговата си ръка.

— Дано да е така. Бъдещето ще покаже — казах смутено, тъй като не знаех какво да кажа.

— А, па кой иска бъдащето да види, той да се завърне къде древното минало, там като погледне, и бъдащето ке прочете, те така е, яз от стар човек го знам това, ама съм бил малък, а той беше на осемдесе и повече, па виж сега съм я на осемдесет и три, и още припкам по козите.

— По-млад ми изглеждаш — казах искрено, защото така си беше.

— Верно е, оти ми е сърцето младо, не иска да остарява. Тука по балкана имаме арен въздух, сърцето по-бавно от нас остарява.

— Е да, ама пушиш — казах, защото между временно той беше запалил самоделната си цигара и то със старовремско огниво, бях чул и чел за тях, но виждах за първи път. — То не ти ли трови въздуха?

— А-а, то а убаво, кога е малко, може. Всичко а благо, кога а с мярка, и ракийка, и винце. Само да си я знаеш мярката треба и да си я пазиш. Вий там по градовете, туй къде го дишате, за дишане не става, не ви треба и тютюн да пиете, кога това, къде го дишате, си е чиста отрова. Яз бяшъ у внука, в Пловдив, па не можем да дишам там, задуших се за три дена от това, къде го дишат те, той вика дядо, каже, те това нищо не е, ти ела да видиш у София що дишат ората. Не, викам му, не ми требе мене София, вие си я дишайте тая отрова, па яз ке си го ручам нашия въздух горе у балкана. Тука и цигарка да си запалиш, не е грехота, тя тази цигарка от моя тютюн си е, сам си го садим, сам си го чувам, сам си го берем, сам си го сушим — за лична употреба — сам си го пием. Има от селото с големи ниви, па работат за Булгартабак, къде ги прави онези купешките цигари, те не са ми благи, мене ми е благо така, да си скъсам книжка, па да си я поръсим, да си я наплюнчим, да си я свием — блага работа, красатко. Ама и то с мярка требе, всичко си я тера мярката. Кога е с мярка, все е убаво. И ако от нящо се тоа свет затрие, то от лакомия ще да е, защо не си знае мярката, не знае де да се спре. Ората сѐ искат и искат, сичкото тряба да го опасат, да си го натъпчат у шкембетата, до га се пръснат. Е това му е на човека големия грех.

След това той хукна към една коза, която се беше изправила на задните си крака и белеше кората на едно малко дръвче, успя да я откъсне от дръвчето и да я насочи обратно към тревата, като й приказваше гневно приказки, от които не разбирах нито дума.

— Не е стока като стока козата — каза ми задъхано, като се върна пак при мен, — ами е жив гявол. Ни се води, ни се кара, не е кротка като овцата, затуй нашия господ Исус Ристос е рекъл — кога па дойде, овците же си ги прибере у кошарата на сушина, па козите же ги разфърли на вълците да ги ядат. Много тичане иска козата, па яз съм веке на години, догодина ги мащам, не ми треба веке, ше си зема пет — шест овчици, да си се занимавам. Празно да не стоя, оти празно да стоиш — лошо, нема по-лошо от празно да стоиш. Зулумите те от това стават. Та така, со здраве. И да го знаеш от мене — има злато, много злато има тука отдоле, като му дойде времето, ке изляне от земята, на всяко нещо требе времето да му дойде, защото всяка работа си го има своето време. Ти накъде си тръгнал, към скалите ли, или към манастиря, то там под манастиря е и селото.

— Ами където ме заведе пътеката — казах. — Тук, накъдето и да тръгнеш, все е хубаво.

— Убаво зер, те тука е животът. Хай со здраве!

И старият човек ми махна с ръка и пак се зае с козите си.

Скалите, за които той ми говореше, се оказаха по-близо, отколкото си представях, пътеката се беше разширила и станала черен коларски път, а на едно дърво забелязах парче от табела, на което можеше да се прочете само „… кали“, от скали явно, но какви бяха тези скали, така и не можах да разбера, да бях го попитал, човекът беше отзивчив, разговорлив, щеше да ми каже. И изведнъж гората се разтвори като завеса пред мен и скалите блеснаха на слънцето, а зад тях в далечината — величествената панорама на планинската верига. Тези скали явно бяха туристически обект, защото имаше и каменна стълба до тях, и парапет над пропастта, даже и пейка, да поседне този, комуто ще се завие свят от гледката. А гледката беше величава. Отгоре се виждаха върхарите на смесена гора, зад тях в далечината блестеше язовир, по водата на който можеха да се видят миниатюрни платноходки, малки къщички имаше от двете му страни по бреговете, а имаше и такива — на колове, вътре, в самата вода, колко ли беше хубаво там? Седнах на пейката над пропастта и едно усещане, по-силно от всички други, ме връхлетя с внезапно излезлия планински вятър — усещах се част, не, не е това, усещах се вътре във всичкото това мълчаливо величие, участник в неговото присъствие, сякаш то ме изпълваше изцяло, но и аз го изпълвах със себе си, то беше призвано да измие душата ми от утайките, да ме извиси на върха си, да, ако разтворех ръце, можех да полетя към далечния язовир, защото бях птица. И в един момент усещане, близко до онова особено опиянение, което ме беше изпълнило тогава там, в онази фотолаборатория, се върна с пълна сила, но вместо да ме замая от щастие, ме смъкна на земята с вкуса на тежко разкаяние между зъбите. Ето тук, на върха, над пропастта, беше мястото, на което трябваше да си помисля за него, какво беше, откъде беше дошло и защо така ме беше превзело целият. Да го разбера, за да го преодолея.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се върна в аналитичната мисъл. Ето, там несъмнено играеше страстта, нагона, насъбраната неудовлетвореност. Животинското. Затова и този екстаз беше животински, върховен и мощен, без да можеш да го опишеш или разбереш, както и звярът не ще може да го опише и разбере, може само да го изживее. Да, в човека е живо животното, с цялото си възпитание, с цялата си цивилизованост ние потискаме това животно, връзваме го с вериги, затваряме го, държим го в подземието на същността си, не му даваме да се покаже. Отричаме го. И изведнъж в един такъв миг то разкъсва веригите, разтрошава вратите, взривява затвора си, а и нас, заедно с него, и изригва на свобода. Като вулкан. А неговото освобождение е и наше освобождение, то ликува и ние ликуваме заедно с него, свободни от всякакви правила и условности. Още веднъж, за кой ли път, си спомних какво ми беше прошепнала Виктория: „Искам да умра сега, в този момент, защото знам, че никога вече няма да ми е толкова хубаво, като сега!“ Това, разбира се, не беше тя, това беше дивото животно в нея, освободено за миг, което знаеше, че отново ще бъде здраво вързано и затова искаше този щастлив за него миг да бъде последен. Ето защо Виктория беше така смутена, когато отново се срещнахме, ето защо беше потърсила спасение и го беше намерила в старата си връзка, правилна, в смисъл — по правилата на благоприличието и цивилизоваността. Дали не затова ме беше отблъснала моята Людмила, когато бяхме сами в стаята й: „усетих, че не мога да се владея, нещо по-силно от мен ме владее и аз съм беззащитна, в ръцете му напълно губя контрол“ — така ми каза тя тогава, това „нещо“ без съмнение беше нейният събуден вътрешен звяр. Но тогава тя ще ме разбере, просто трябва да й разкажа всичко така както си беше и тя ще ме разбере, тя ще се върне при мен. Нали е била на крачка да го изпита. И ето че любовта ми се представи в още по-висша сфера, та нали ако онова е животното, звяра, то любовта е екстаз, освобождаване на потиснатата от този звяр душа? Или поне много ми се иска да бъде така. Трябва да й напиша всичко това, трябва да я повикам тук, на това свято място, за да срещнем себе си.

Сетих се, че, потънал в размисъл, не съм направил нито една снимка. А ето че и козарят остана недокументиран, по-късно ще си мисля, че е бил плод на моето въображение, но най-много съжалявам за каракачанското момиче, макар че, като споделих с вуйчо, той отвърна: „Нямаше да ти разреши, не всеки е съгласен да му вземат образа, в традициите на някои народи битува суеверието, че който ти запечата на фотографска лента образа ти и го отнесе със себе си, открадва и душата ти, и същността ти.“ Не ми ли беше разказвал Панос за това суеверие?

Извадих апарата и направих няколко снимки, разбира се, бях разочарован — за такава панорама се иска един широкоъгълен обектив, а моят, портретен, 50 милиметров, можеше в най-добрият случай да запечата отделни детайли красота. Е, поставих си го за цел — дали съм я изпълнил, целта, ще видим, когато проявят филма. После тръгнах по коларския път, който ми подсказваше, че по него ще стигна право в селото, а там ще си купя нова тетрадка за дневника. И хартия, плик и марка за писмото, което ще напиша. Пътят разкриваше чудни гледки на отсрещните хълмове, беше просто извисяващо, а от двете страни на този път, който ставаше все по-уреден, вече беше посипан със сгурия, растяха толкова много уханни треви, жалко, че и билките не познавах, а ето че имаме книга за тях, колко много трябва да се обучавам, преди да дойда отново тук. Помислих си го и веднага осъзнах, колко погрешна беше тази мисъл, нима ако знаех наизуст латинските имена на всички тези треви, щях по-добре да ги възприема? Глупости, тогава щях да бъда като изследовател, като научен работник, който гледа отстрани, а така съм вътре във всичко това, неотделима част от него и затова го възприемам истински и силно, като преживяване, като спомен, като усещане, като истинност. А това не е ли най-истинското знание, скрито дълбоко вътре в нас? Скритото изображение? Което очаква своето проявяване, тласъка, който ще го извади от тайната му стаичка, ще направи чертите му видими и ще го подари на всички? Сигурно беше така.

Замаян от свежия и дъхав планински въздух, стигнах до параклис или манастир, не знам как точно се нарича, всъщност една малка църквичка с голям двор около нея и пред двора — поляна. На стотина — двеста метра по-нататък сивееха покривите на първите селски къщи. В Родопите покривите не се правят от червени керемиди, а от сиви каменни плочи, къщата се снишава под тези плочи и не смее да шава наникъде, усеща връзката си със земята, със скалите, с растенията наоколо, по най-хармоничен начин се вгражда тя в природата, вместо да й пречи, допълва я, завършва я със себе си.

Спрях пред църквата, зачудих се дали е отворено и дали да не вляза вътре? А какво се прави в църква? Палят се свещи. И ето че, за да се спазят старинните български традиции, реших да вляза и да запаля свещ, тук, на високото, няма кой да ме види и кой да ме натропа. Сигурно селските младежи нямат проблемите на нас, градските и може би са по-свободни, по-смели, но кой знае. Натиснах неуверено вратата на църквата, вратата изскърца и се отвори. Лъхна ме хладна влага с миризма на тамян и старо дърво. Пристъпих навътре, от ляво имаше стъклен шкаф, в който видях свещи, малки иконки и книги, оттам можех да си взема свещ, за да я запаля, но за съжаление нямаше кой да го отвори и на кого да платя. Малката масичка пред шкафа, покрита с везана покривка и простият дървен стол зад нея бяха празни. Денят не можеше да влезе през малките опушени прозорчета, цареше полумрак. Няколко свещи горяха на специални големи метални свещници и осветяваха вътрешността, хвърляха жълти отблясъци по лицата, изобразени на иконите и стенописите, така че тези лица оживяваха, струваше ми се, че ми говорят, опитват се нещо да ми кажат, не можех да го чуя, но го усещах със сърцето си.

— Иконите ли гледаш? От седемнайсети и осемнайсети век са, тревненска школа. Фотографиране — само без светкавица.

Иззад олтара беше излязъл поп на средна възраст, той гасеше по-късите свещи с късо духване и ги пускаше в метален съд с вода…

— Къде е клисарката — попитах, — исках да купя една свещ, да запаля за здраве.

— Ами хубаво — каза попът, — от колко да е свещта? Има от десет стотинки, от двайсет, петдесет и от едно левче, зависи от дебелината и колко дълго ще горят.

— От десет.

— Хубаво, от десет — каза попът, извади ключ, отключи шкафа, пусна стотинките в една метална кутия до него и ми подаде свещта.

— Ами такова, нещо кибрит, да я запаля?

— Вижда се, че ти е за пръв път — засмя се попът, — свещите една от друга се палят, ето от някоя горяща ще запалиш твоята. Не е само за икономия, не мисли, така огънят се запазва, защото свещите много и различни, а огънят е един, защото и божият дух е един и запалва душите ни с един и същи огън, макар да горят различно, както различните свещи. И не там, не я слагай там, там е за умряло, за живите, за здраве там горе.

Преместих свещта. Това стигаше ли? Трябваше ли нещо да кажа, да се помоля? Има ли молитви за невярващи?

— Като те гледам, не си влизал в църква — каза попът усмихнат.

— А, ходил съм и друг път. На Рилския манастир, на Троянския — там стенописите са на Захари Зограф — национално художествено богатство, нали.

— Живописта те интересува, значи, или историята?

— Всичко ме интересува — казах. Тук като че ли нямаше защо да се пазя, бях абсолютно анонимен, неизвестен, на място, което беше извън света, в който иначе живеех. — И религията също — добавих. — Какво носи тя на хората. За съжаление съм доста бос в тази материя, макар да съм разгръщал Библия.

— Явно нещо те мъчи — каза попът. — Когато човек има проблеми, то той се сеща, че над него може да има някой, който да му ги разреши. И понякога се обръща към бога, макар да не вярва в него.

— Нещо такова — казах искрено. — Наистина ме мъчи нещо. Преди малко там горе на скалите, ми хрумна идеята, че човек носи в себе си и звяра, от който е произлязъл. И този звяр понякога му стъжнява живота, появява се, взема предимство и после съжаляваш горчиво, за онова, което си направил, погубил си нещо ценно, заради миг заслепление.

— Да, така е, ето питаш ме какво носи религията на хората, ами аз мисля, че им носи утеха. Човекът е грешен по рождение, затова грехът от време на време го поваля, това се случва и на най-благочестивите, случвало се е и на светците. Но грях не е само религиозно понятие, както си имал възможност да се убедиш, доколкото мога да съдя. Е, вярващият приема, че има една висша сила над него — бог, който вижда в сърцето му, вярващият му изповядва греховете си и с искрено разкаяние обещава да се поправи. И тогава бог го освобождава от греха му, изчиства неговата съвест. А без бог няма кой да те освободи и оставаш в плен на греха и под игото на накърнената съвест. Можеш да потъпчеш съвестта си, да се излъжеш, че деянието ти не е страшно, че всички правят така, че живеем един живот и трябва, докато живеем, всичко да опитаме, да не се съобразяваме с другите, да вземаме каквото можем да вземем, после няма кой да ни държи сметка — това е религията на егоизма, раковото образувание на човешкото общество, злото е не само необходимо на тази религия, а щом е необходимо, то е навлякло мантията на доброто, то се е превърнало в икона за онези, които го практикуват. Това е пътят надолу, към гибелта. Ето има хора идват тук, палят свещи, молят се, а в ума им все злодеяния и оправдания за тези злодеяния — светът е такъв, хората са такива, бог допуска злото, значи не е толкова лошо. А има невярващи с мисъл за чистота и справедливост в сърцето си и действат спрямо тази мисъл, и се укоряват за неволните прегрешения, те може да не стъпват в църква, да смятат религията за измислица, да не се молят, да не палят свещи. Казвам ти, че тези са по-праведни от другите, те, без да знаят, вървят по пътищата на нашия господ Иисус Христос и той ще ги познае, когато отново се върне при нас. Но на тях им е по-тежко, поради съвестта — ако няма кой да им прости и ако и те самите не си прощават, неволното греховно поведение може да ги доведе до отчаяние. Затова като ме попита какво дава религията на хората, ще ти кажа — утеха.

— Утеха.

— И не само това, разбира се, много им дава, много. Но от утехата се започва. Който носи воденичния камък на вината на шията си, не може да полети, даже и да ходи не може, той пълзи. Всеки може да сгреши, но и всеки може да се покае искрено за греха си и да се освободи от него, да започне отново — чист и вдъхновен — да твори добро.

— Изглежда лесно.

— Изглежда, ама не е толкова лесно. Необходимо е искрено покаяние, значи — да се отречеш от неправилно стореното и да си обещаеш да го изрежеш от сърцето си, а не да се върнеш след два дена отново при него, защото ти е доставяло удоволствие.

Този човек четеше в душата ми. Защо не можеше нашите учители да са като него?

— Там е работата — въздъхнах аз. — Ако наистина ти е било много хубаво, както никога дотогава в живота ти, ако е било уникално преживяване, то как така да се отречеш от него, как да го стъпчеш с краката си?

— Има ли пострадали?

— Не, напротив… Всъщност да, верността, която дължа на един човек.

— Изневярата на един определен етап може да бъде признак на търсене — каза замислено попът. — И то не търсене на друг, а търсене на себе си. Когато намериш себе си, чак тогава имаш реални шансове да намериш другия, подобен на тебе. На твоята възраст човек все още се учудва, странно му е какво става с него, в какво се превръща той от детското съзнание, което, казваме ние, е свързано много с духовното ръководство на невидимите ангели-пазители и е по-близо до бог, „оставете децата да дойдат при мен!“ е казал нашият господ Иисус Христос. После идва физическото съзряване, триумф на плътта, тя се развива взривообразно и съзнанието не може да я догони, оттам идват и противоречията. За вярващия трябва да е по-лесно, но не е, напротив — време за изпитание на вярата, нали плътта иска да доминира, да командва, да ръководи всичките ни помисли и действия. Е, трудното е, когато си сам, мислиш си, че само с теб се извършват тези промени и, понеже опознаваш нови, неподозирани дотогава удоволствия, се чудиш дали да се хвърлиш подир тях и да забравиш всичко останало или да се опиташ да ги озаптиш и да ги вкараш в пътя. А това са изпитания за всеки, даже за цялото общество като организъм — и то е на кръстопът и политиката понякога сочи насам, понякога нататък. Първото, което можеш да запомниш, е, че тази борба се случва на абсолютно всеки, и светците са минали през нея. Не си сам. Е, по-лесно ще ти е, ако имаше съзнание за светлите сили, които са ти помощници в нея, ако беше въоръжен със словото божие, то ни ръководи към вземане на правилни решения. Ние, свещениците, ще кажем, че са правилни в очите на бог, но те са правилни преди всичко за самия тебе, за твоята съдба, за живота ти. Цялото писание е дадено на човека като ръководство за експлоатация, така да се каже, както онези ръководства, дето съпровождат електрическите уреди или машините. Ако правим онова, което в тези ръководства е забранено, непременно ще счупим машината. Така е и с писанието, ако не спазваме десетте божи заповеди, непременно ще имаме общество, което ще поражда конфликти, омраза, войни, страдания. И не бог е виновен за всичко това, той ни е дал ръководството за щастлив и дълъг живот. Но, понеже ни е надарил и със свободна воля, ние сме свободни да не го спазваме това ръководство и да живеем в мъки, ако това е нашият избор.

Усещах ли утеха от тези думи на свещеника? Докато говореше, аз го разгледах по-добре, не беше стар, може би към петдесетте, с прошарена брада и дълги коси, беше слаб, изпит, ако някой го нарисува, щеше да заприлича на икона, като тези в църквата, говореше тихо с леко напевен глас, приятен за слушане, думите му проникваха дълбоко в мен. Така представена, вярата ми се струваше достъпна и не толкова сложна, имаше ли вярващи, които не знаят, че са такива, да не би да бях и аз един от тях? Ако ми прости Людмила, ако бъдем отново заедно, толкова много имаме да си кажем. И тук споменът за Виктория, за прекрасното появяване на звяра отново размъти мислите ми.

— Имам един въпрос — казах неуверено. — Църквата нали отрича еволюцията на Дарвин, която ние учим в училище, тя вярва, че човек е създаден изцяло от бога. Откъде тогава се взема този звяр, който живее вътре в нас и иска понякога да ни разкъса и да излезе на светло?

— Да, това е интересен и сложен въпрос. Ако си запознат с историята на грехопадението, змията на изкушението е накарала нашите прародители, първите хора, да ядат от забранения плод, тоест да извършат онова, за което ти разказвах — да тръгнат против заповедите на твореца си, против инструкцията за безопасен и щастлив живот, нещо повече: „яжте от него и ще станете като бог, сами да познавате добро и зло“ е казала, значи — сами ще определяте кое за вас е правилно, и кое — не, в отрицание на инструкциите, дадени от генералния конструктор, тогава ще осъзнаеш, че тази лъжа е породила звяра, който ни мъчи, това са внушенията на сатаната. От друга страна плоденето и множенето е заложено в човека още при сътворението му, не бива да отъждествяваме изкушението с половия акт, той при определени условия е предпоставен в човешката конструкция и благословен от бога — в законния брак и при наличието на чиста и искрена любов, ще рече здрава духовна връзка, между съпрузите. Пък що се отнася до Дарвин и неговата теория — според светото писание светът е бил създаден в седем дена, но понятието ден няма днешното му значение, може би става въпрос за големи периоди от време, така и човекът е създаден според божието слово, но можем спокойно да допуснем, че механизма за неговото създаване е еволюцията — тя е длетото в божиите ръце, с което всемогъщият ни е издялал. Тук ние не навлизаме в никакво противоречие с науката, а напротив, тя доказва нашето право. А ако е така, то човекът има и своята животинска памет, преди да получи разум и да започне съзнателно да се подчинява на правилата, той се е подчинявал единствено на инстинктите и е бил свободен от тези правила — бил е звяр. Тъкмо опитомяването на инстинктите е пътят от звяра към истинския човек — това опитомяване е много точно проповядвано от нашия господ Иисус Христос — ти познаваш основните инстинкти от училището, нали? И така гладът се побеждава със съзнателното постене и въздържане от лакомия, инстинктът за продължение на рода — с полово въздържание, вярност на един партньор в рамките на брака или даже безбрачие, а инстинктът за самосъхранение — със страха божи, който е противоположност на страха от човеците, този страх божи е победа над човешкия страх, той ни освобождава даже и от страха от смъртта, защото нашия господ е господ не на смъртта, а на живота и възкресението. Но да се върнем към звяра — понякога той взема връх, да, той ни се представя като най-красиво, най-свято преживяване, не е пощадил нито мистиците, нито светците. В такъв случай остава само да го опитомиш, не го разярявай, не се опитвай и да го убиеш, той е в теб и е част от теб. Говори с него, благодари му за хубавите моменти, които ти е създал, след това го помоли да те остави, за да извървиш пътя, който ти си си избрал, да не ти пречи. Защото той е твоето минало, а сега ти трябва бъдеще.

След това настъпи дълго мълчание. Погледнах свещта, която бях запалил, гореше кротко, успокоително, със спокоен синкав пламък. И аз усетих мир в душата си, може би се бях примирил със себе си, а това изглеждаше път към прошката.

— Благодаря — казах тихо, — имах нужда точно от това.

— Не е нужно да благодариш — възрази свещеникът. — Това е моята работа, а и моето призвание. При бога идват объркани, обидени и ощетени хора, идват за съвет, за помощ и утеха, църквите са място за среща с него. Вярващите практикуват изповедта, те изповядват греховете си, а значи и тревогите си, и страховете си, получават опрощение и пречистват душите си, за да могат да продължат по-нататък. Ние сме само посредници, нищо друго.

Не знам кой ме накара, но се поклоних и му целунах ръка, бях му благодарен, разбира се, много благодарен, но не знаех как иначе да му благодаря, това го бях видял по филмите, че така се прави, той направи кръст над главата ми и ме благослови шепнешком, не разбрах думите на благослова, но не ми беше и нужно. На излизане от храма се прекръстих несръчно.

Не че изведнъж бях станал вярващ. Просто душата ми беше спокойна и пееше като птичките, които ме посрещнаха на изхода. И си бях обещал да се занимая с това, да проуча нещата основно. Никога не си бях представял, че вярата може да бъде нещо такова. Трябва да узная…

Селото беше съвсем наблизо, чуваше се детска глъчка, лаеха кучета — нали беше ваканция, децата бяха свободни от училище, една топка изскочи от съседна уличка и спря пред краката ми, зад топката притича сополиво момиченце на пет или шест годинки, облечено в рокля не за годините му, сигурно от някоя по-голяма сестра и с вълнен чорапогащник, със скъсани гуменки на краката. Стресна се като ме видя, прокара пръсти по разчорлената си коса. Подадох му топката с усмивка, а то се врътна и като стрела се совна обратно по уличката, от която беше дошло и на която го чакаха още пет-шест като него. Не успях да го попитам за книжарницата — има ли такава и къде мога да я намеря, но нищо, селото не беше голямо, някъде в центъра щеше да е. Продължих надолу по калдъръма, поради стръмността на улиците, той беше съставен от плоски вертикално подредени камъни, неизвестни майстори бяха се постарали камъните да образуват сложна плетеница, бяха оградили и канавки, по които да се стича водата, когато дойде порой откъм гората, надвиснала над селото. Минах край хоремага, от който се чуваха гайда и весели провиквания, после край един смесен магазин, в който влязох да попитам за книжарница. В магазина миришеше на саламура, в него наистина се продаваше всичко възможно — от кашкавал и салам до метли и електрически котлони, та даже и един телевизор стоеше отстрани на щанда. Едва ли при такъв случай в селото щеше да има отделна книжарница, но се оказа, че има, продавачката, много ниска и трътлеста, ми обясни откъде да мина и трябваше да положа известни усилия да се справя с непознатия диалект, за да я разбера какво точно ми казва. Изкачих се по посочената уличка и видях наистина малка книжарничка. Вътре ме лъхна мирис на хартия и печатарско мастило, много любезна млада продавачка, трябва да нямаше трийсет години, ми подаде тетрадката, която търсех, а също така листите, на които щях да напиша писмото, което все повече се оформяше в главата ми, както и плик за писма, и даже пощенска марка — в селото нямало поща, та марките ги продава тя, иначе веднъж на два дена минавала пощенска кола, която събирала писмата от кутията, поставена току до книжарничката и една раздавачка разнасяла получените по къщите. Новата кметица обещала да уреди това да става всеки ден, както и в бъдеще да се отвори пощенски пункт, обаче все още не го е направила, та пощата за това село се получавала и изпращала на всеки два дена, някои от селото получавали и вестници — по два броя през ден, иначе телефон имало в настоятелството, а и някои хора от селото също си прекарали вкъщите — разказа ми книжарката с известна гордост в гласа.

Видях рафтове с книги и реших да ги разгледам. И тогава наистина късметът ми проработи! Невероятно — открих книга на Станислав Стратиев — „Бяла патица между дърветата“, както и стихосбирката на „Христо Фотев“ — „Сантиментални посвещения“, която безуспешно бях търсил и когато най-после намерих в библиотеката на нашия град, се оказа, че някой преди мен си е откъснал от нея най-хубавите стихотворения. Е, понеже парите, които бях взел, ми стигнаха само за тези две книги, освен материалите за писане, спрях да разглеждам, за да не се ядосвам повече, по същата причина се отказах и от предварително запланувания резервен пълнител, с надеждата, че този, в химикалката, ще ми стигне и за писмото, и за дневника.

— Хубава църква имате — казах на продавачката. — Горе на пътя към скалите.

— А, то се води като манастирче — отговори ми тя. — Преди е имало манастир щото, пък сега само църквичката е останала. Хубавка е, да, каматна. Иначе имаме тука голяма църква долу в селото. От ученик на Колю Фичето правена, паметник на културата. Тя си работи за богомолци всяка неделя. И кръщенета, погребения. Попът стана на осемдесет и пак си ги прави попските работи, няма кой друг. Е, за тези, дето си вярват де, по-старите хора, тука имаме доста стари хора.

— Аз видях горната, параклиса, много е хубава отвътре, там попът по-млад, приказвах с него преди малко.

— Кой поп? — обърка се момичето. — От горната църква? Ама тя е затворена, отварят я само два дена през август, когато е съборът, там, на поляната има курбан, хора играем. И тогава дядо Ставри там служи, ние друг поп нямаме. Е, понякога я отварят и извънредно, едни големци бяха дошли от София да правят кръщене, а веднъж и милиция от Пловдив дойде, като се опитаха някакви апаши да влязат да крадат икони. Тогава ни разпитваха повечето продавачи дали сме видели нещо или чули.

— Странно — казах — аз преди малко бях там, и свещи горяха, и с попа говорих, един такъв сухоляв, с прошарена брада и сигурно нямаше и петдесет години.

— Не знам — каза момичето озадачено. — Не познавам такъв. Може пак да е имало нещо, я кръщене, я нещо подобно и да са си довели и попа. Те големците от София така обичат да си правят кръщенетата по селата, хем им е по-каматно, хем да не им се набиват в очите там, че правят църковни работи, та може да е нещо такова било, всичко може.

Ама че работа. Дали оня странен поп не беше наистина слязъл от някой стенопис? Във всеки случай като се връщах по пътя нагоре, църквата си беше затворена и заключена с катинар на вратата.

Продължих нагоре по пътя към скалите, сега този път ми изглеждаше много по-дълъг и по-стръмен от преди, нали тогава слизах. Вървях и вървях, а отбивката към скалите така и не се виждаше, когато най-сетне стигнах до нея, изведнъж задуха силен студен вятър, откъм оттатъшните склонове на планината, над главата ми бързо се събираха облаци. Бях чувал, че бурите в планините започват изведнъж и понякога са доста страшнички, опитах си да си припомня под какви дървета не бива да се крия, ако излязат гръмотевици, но и на открито щях да съм добра мишена за свети Илия, така че просто ускорих крачка, а пътят изтъня и отново стана познатата пътека, само че сега нагоре. Поляната, на която бях срещнал стария козар, ми се беше сторила току до скалите, а сега все не можех и не можех да стигна до нея, дали не бях объркал пътя? По едно време реших, че излизам на нея, но тя толкова се бе променила — без козите и техния пастир и без слънцето, което я огряваше, не можех да бъда сигурен, че е същата. Тази беше мрачна, усойна и събуждаше в мен някакъв страх. Точно когато бях по средата й, над мен изтрещя и светна — чак приклекнах, като че небесната стрела се беше целила в мен, но не успя да ме улучи. Ушите ми заглъхнаха от гърма. Забързах нагоре, бях ли стигнал до разклона, бях ли го подминал неволно, коя пътека трябваше да хвана, нагоре ставаше все по-стръмно и по-стръмно, вече се движех между дърветата, нямаше как да се прикрия, ако последваше втора стрела отгоре. И ето я втората светкавица, а гърмът дойде малко по-късно, значи е по-далече, първо идва светлината, нали е по-бърза, а после звука. Но беше достатъчно силно. Въздухът ли става по-рядък пред буря, усещах, че не ми достига, вървях и се подхлъзвах на корените на дърветата, а дъждът беше близо, просто го усещах, дишах го в дробовете си, всеки момент щеше да рукне и да скрие и пътека, и дървета, и мен самия в пороя си. Изведнъж видях някой пред мен, тази полянка ми се стори позната — със скалите, които я обграждаха, макар сега, във внезапно настаналия мрак, тези скали да приличаха на черни великани. Един глас ми каза:

— Скоро, по мене!

Познат глас. Беше гайдарката, като коза се изкатери по едно от възвишенията, оглеждаше се да види дали я следвам, а аз се плъзгах, падах и ставах пак, по едно време запълзях нагоре на четири крака, бурята идваше неумолимо зад мен, още една светкавица освети дърветата и сякаш ме подгони още по-бързо по стръмното, след това се чу гръм и аз направих извода, че тя е ударила още по-далече, в съзнанието ми проблесна спасителната мисъл, че опасността е отминала, ето че изпълзях на равно, пред мен зееше пещера, а гайдарката, вече на сигурно под свода й, ми махаше с ръка. Вмъкнах се след нея и преди да съм успял да успокоя дишането си, рукна дъжда — пороен, като че бяхме под водопад.

— Успяхме — каза гайдарката с усмивка. — Тука бурите ей така си идват. А пък мене ме беше страх да не се намокри гайдата, че лошо. То дядо има и други гайди, ама тая таман ми пасва и съм си свикнала, с нея нали се упражнявам, трябва да гледам да я запазя. Пък те другите — каба гайди, с големи мехове, то се иска други дробове за тях.

Докато говореше, момичето беше извадило гайдата от кожената торба на гърба си, оглеждаше я внимателно и любовно я милваше с ръце.

— Ами благодаря ти — казах, когато отново дишах нормално. — Ти ми спаси живота.

— Кой, аз? Ами, как ли пък не. Тебе бог ти спаси живота. И оня бор там. Аз те спасих само да се не намокриш, че я виж какво се лее отгоре. Но ти бъди рахат, както е почнало, така и ще спре, тука в балкана е така. Бърже почва, ама и бърже свършва.

Очите ми посвикнаха на полумрака в пещерата, нямаше никакви образования, сталактити или сталагмити, каквито съм виждал в другите пещери, направени за посещения. Може би защото бяхме на изхода й, ако отнякъде продължаваше надолу в земята, там сигурно имаше подземни красоти. Тук имаше сушинка и уют, онова, от което имахме нужда.

— Ама какъв късмет само, че те срещнах — казах.

— Ба, късмет! Аз те видях отгоре, таман кога тръгвах да се прибирам преди бурята. Е там те видях, на пътеката край скалите, видях кой път хвана и слезнах на пътя да те чакам, че ти не ги знаеш местата тука, къде можеш да се скриеш, пък аз ги знам, защото съм тукашна. А после като тресна отгоре ти и рекох — край, замина си завалията, ама видях, че бора е хванал трескавицата върху си и така ти е спасил тебе живота. Е оттам, отгоре се вижда. Можеше и да изгори, ако не беше рукнал дъжда, и гората да подпали. То добре, че още април, ами ако беше юли с жегите?

— На косъм съм бил?

— На косъм я, каква само трескавица беше, аз отблизо такава не съм виждала.

— Трябва да благодаря на тоя бор.

— Трябва зер, да му се поклониш и да му благодариш. Защото той сега ще изсъхне, няма спасение за него, твойта смърт грабна, оттука го видях…

Стоях удивен. Значи близко съм бил до гибелта, не е било само страх. А някой се беше разпоредил да не ме уцели огнения меч, да го грабне в същия този миг дървото-спасител и да се пожертва заради мене.

— Ще идеш една свещ да запалиш в църква, ама голяма свещ. Защото втори живот живееш, от мене да го знаеш. Силен ти е ангелът, а и дърветата те обичат, щом за теб се жертват.

Не можех да повярвам, че е било толкова страшно, гръмотевица като гръмотевица, при толкова по-високи дървета тъкмо мене ли ще уцели. И все пак имаше една приятна приказност в нейната версия, радвах се да си го помисля — звучеше прекрасно, като народно предание. Може би тук, в планината, хората обичат да митологизират ежедневието си, така е и по-интересно, и по-загадъчно, оттам са се пръкнали неотразимите родопски песни и свирни, тайнствените вълшебни приказки за змейове и самодиви и ето че аз се бях оказал вътре в една такава приказка, в самия й център.

Но с това чудесата на този безкраен ден не свършиха. В един момент слънцето блесна отнякъде, водните потоци ни заслепиха и точно тогава две сенки затъмниха изхода на пещерата, разкъсвайки пороя, при нас се втурнаха още двама. И да, това бяха вуйчо ми и Ирина.

— Опа, тук вече било заето — прогърмя баритонът на вуйчо ми. — В тази топла ръкавица мир дали ще да намери нашта, плахата душица?

Хе, типично вуйчо. Отговорих също с цитат, без да се замисля:

— Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина.

Гайдарката започна да се смее.

— А така, Кума Лиса, Зайо Байо, тука верно е като в дядовата ръкавичка.

— Първо да разтоварим камъните, че сме се натоварили като магарета — каза вуйчо. Двамата смъкнаха тежките раници на земята, после отметнаха качулките, опръсквайки всичко зад себе си, свалиха мокрите анораци.

— Голям дъжд, голямо нещо — каза Ирина, — с планината шега не бива. Добре, че чухме сутринта прогнозите и навлякохме непромокаемите дрехи. Не е ли чудо, заранта започна така приятно?

— Чудо е, че този път синоптиците познаха — каза вуйчо. — То, между нас казано, и аз си имам метеорологична станция в ставите вече. Първите признаци на старостта. Обаче сега умирам за една цигарка и ми се струва, че поспря, та ще поизляза, няма да ви опушвам ръкавичката, не съм такъв човек.

Но тъкмо тръгна, дъждът удари с нова сила и той се отказа.

— И как я намерихте тая пещера? — попитах.

— Е, хайде сега, ние сме археолози, да търсим и да намираме ни е професията — засмя се вуйчо и разбрах, че не за първи път идват тук.

Извадих апарата и снимах светещия воден поток пред вратата на пещерата, сложих висока скорост — 500 и съответно отворих блендата на 4, за да стане снимката. Вятърът размята дъждовната завеса като златна мантия. Слънчевите капки озариха пещерата и тя също стана златна, като пещерата със съкровищата на Али Баба. Блясъкът ме заслепи и ми се стори, че приказни фигури от един друг свят бродят пред входа и ме викат в необятната вселена на светлината. Направих още няколко снимки, може би после щях да ги видя тези фигури, хванати в плен от обектива, неговото око може да е по-бързо от моето. Нали мечтаех светлината да ми разкрие тайната си, да надникна зад обикновената видимост и да прозра съкровената същност на нещата, техния скрит смисъл, значението на всеки техен жест. Все някъде нещо ще се появи, ще ни разкаже нещо, ще се открехне прозорец към дълбокото, към истинското, което, ако и да сме знаели някога, сме забравили и което ни карат да забравяме отново всеки ден, всяка минута, откакто сме дошли на този свят. Оттатък да прогледнем, зад отраженията, с учуден поглед. Сам ли стигнах до тези мисли, или ги чух, изречени от тихия дрезгав глас на Панос? Невероятната игра на водата и светлината ли ги извика?

— Сашко, запознай ни, това трябва да е самодивата с гайдата.

При тези думи момичето се изчерви и наведе поглед.

— Хубаво момиче — каза Ирина, — родопчанка. Дали ще иска да ни посвири, докато мине бурята?

— Ами то да посвиря, защо да не посвиря — отговори гайдарката с готовност, — ама гайдата не си знае силата, сега ако я надуя в тази пещера, може да ви се спукат тъпанчетата! — и се засмя, за да покаже, че се шегува.

— Е нищо де, ние ще си запушим ушите — каза вуйчо през смях.

Страх ме беше, че момичето ще се обиди, макар вуйчо да беше казал това с такава интонация, която не оставяше съмнение, че е шега. А тя се заля от смях. След това започна да наглася гайдата си.

— Един — започна тя с весел глас, — отишъл в едно село да свири на сватба, гайдаджия и той. Свирил що свирил и му казали: абе ти май не можеш много да свириш. Пък той: аз, че не мога, не мога — рекъл, — ама имаме един в нашето село, той и от мен по̀ не може! Че да не стане и мойта като неговата.

— Ама ти си чуден човек — казах, — как може толкова да не си вярваш, аз нали те чух, яко свириш, няма начин да не те вземат в Широка лъка, пък после, като го завършиш, няма да имаш равна на себе си.

— А дай боже — въздъхна момичето. — Да си призная, много страх бера от тия изпити.

Музиката се изви, бързо изскочи от гайдата, напълни пещерата и, повторена от всички страни, блесна, подобна на внезапно изгряло слънце. Тъжна беше тази мелодия, вековен стон, отронил се от гърдите на планинския народ, подет от чукарите и върховете, усилен и изпратен обратно като утеха, като спасение. Седяхме омагьосани и слушахме и дълго след като магията престана не продумвахме нито дума.

— А така! — рече накрая вуйчо, — кой не можел да свири! Тук, в твоята гайда, цялата душа на планината си събрала и я изплакваш. Браво, браво! А тя тази душа на Родопа планина, е огромна и много мъки има, ама и радости, в нея!

— Ами радвам се, дето ви се хареса — каза тя. — Ако искате, още ще ви посвиря, аз много песни знам, той дядо знае още повече от мене, ама аз трябва всички да ги науча, че то така се предава и се запазва — от баща на син, от дядо на внучка, това народът го е измислил. И за да се запази, трябва да ги науча всичките, че после да ги предам на моята дъщеря ли, син ли. Така живее съкровището на народната музика вечно. Ами коя да ви изкарам сега?

— Руфинкината знаеш ли? — попита вуйчо.

— Че то кой не я знае Руфинкината, всички я знаят, тя и на кино я даваха от един наш, родопски писател написан разказ и после на филм направен.

— Николай Хайтов — каза Ирина, — „Краят на песента“, а разказът беше „Ибрям Али“.

— Точно така! — светнаха очите на момичето, — виж как всичко знаете. Той артистът там, Васил Михайлов, много хубаво я пее тая песен.

— Хайде да я изсвириш — каза вуйчо. — Пък аз ще се опитам да я изпея.

Погледнах го удивен, не го бях чувал да пее, какво ли не научава човек за роднините си, когато те искат да впечатлят някоя жена.

Гайдата започна бавно мелодията, аз инстинктивно извадих бележника и химикалката, готов да записвам текста. Когато интродукцията свърши, гайдарката кимна на вуйчо и той запя:

Руфинка болна легнала

на високана планина

никой до нея нямаше.

Сал една стара майчиня,

чешка й вода подава

и си Руфинки думаше.

Е, не беше като на филма, ама и вуйчо влагаше старание, та се получаваше напълно прилично. Тук гайдарката отново засвири самостоятелно мелодията с украшения, които й придаваха характер на оплакване и хващаха за гърлото.

Руфинко, моя дощерьо

мила ли ти е рубана?

Рубана, още любеньо.

Майчице, стара майчице,

не ми е мила рубана,

Рубана още любеньо

най-ми е мила деньоса,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

пък аз ще в земя да вляза.

Когато песента свърши, Ирина плачеше, то и аз за малко да се разплача, толкова тъжни бяха и музиката, и думите на тази прекрасна родопска песен, такива откровения, като лековит извор, излизат само от най-дълбокото на душевността.

— Е-е, браво, много хубаво пееш — каза гайдарката, като пусна гайдата и започна да ръкопляска. Ето, градски сте, пък ги знаете нашите родопски песни, колко се радвам!

— Дълбока мъдрост има тук, в тази песен — каза вуйчо, — дълбоко философско прозрение. Я, той дъждът спрял.

Гайдарката изпусна въздуха от гайдата, прибра я в торбата и се изправи.

— Ами да — каза тя. — Хубавото бързо свършва. Сега — кой откъде е.

— Искам да идем при бора — казах, — все пак той ми спаси живота, длъжен съм да му благодаря.

— Непременно. Отиваме, аз ще ви заведа.

По пътя стана въпрос отново за Руфинкината песен.

— Те дотука я пеят — каза гайдарката, — ама тя тая песен има още. Сетне Руфинка праща да повикат мижова Фатма, нейна дружка сигурно:

Да си и придам, майчинко,

моено либе да води,

моена руба да носи…

— Още по-силно — каза вуйчо. — В тая песен всяка дума е прозрение. Ето началото — Руфинка къде е легнала болна? Вкъщи в собата си ли, където лежат болните? Не, ами на високата планина — още от първите думи песента ни подготвя, че ще става въпрос за нещо извисено, нещо необикновено, което трябва да се види от всички, и то — да си повдигнат главите, за да го видят.

Ирина го гледаше с блеснали очи и се къпеше във възхищение.

— И, забележи само — никой до нея нямаше. Човек се ражда сам и умира сам, в този предсмъртен час тя е сама.

— Сал една стара майчиня — каза тихо Ирина.

— Точно така, е, коя може да е тая стара майчиня? Земята, разбира се, вечната земя, дето всички сме й деца. Тя я чака, за да я приеме. И й подава чаша вода — а какво е водата? И живота, и истината. Защото още една чаша живот трябва да има Руфинка, за да бъде изпитана пред портите на вечността. Скърби ли тя за неносената си руба — значи за материалния живот, за притежанията, които не е имала, за красотата, на която не се е още нарадвала. И още — дали жали за любовта, която не е долюбила, за земните чувства и вълнения, които не е доизживяла. И ето, тя не жали нито за света на предметите, нито за света на чувствата. Даже, казваш, с охота и двата свята ги завещава на останалите живи. По този начин тя се освобождава от всяко притежание и е чиста на прага на световете. На границата между живота и смъртта тя жали само за деньоса.

— А какво е деньос? — попитах аз.

— Деньо казваме на живота, на белия свят — преведе родопчанката.

— Ето виждаш ли, белия свят, изчистен от собственическите атрибутите, които го правят за мнозина желан, за самия живот. За това просто да си жив, да присъстваш в огромното тайнство, наречено живот. И в нея се ражда един жесток въпрос: когато се е пукнала пролетта и всичко излиза от земята, защо тя трябва да наруши този принцип и, обратно, да влезе в нея? Това противоречи на законите на природата и опорочава връзката на човека със земята, от която той, съгласно преданието, е произлязъл, тази ранна гибел е противоестествена. Ето великата мистерия.

Вуйчо замълча, известно време се чуваха само стъпките ни по горската пътека и птичият хор. Слънцето грееше и всяка капчица беше бисерче, вятърът беше съвсем утихнал, само от време на време някоя птичка разлюляваше клонче и ни посипваше с дъждовни капки. Приказността на гледката се подсилваше от пъстрите гласове на птичките, които пееха всички наведнъж, сякаш благодаряха на природата, задето си е прибрала бурята, а след буря е най-хубаво. Извадих апарата — в него имаше само още три пози, добре, че бях взел още един филм.

— А гроба на Руфинка го намериха — обади се момичето, — тя наистина е живяла, много хубава е била, ама я застига неверна болест и я покосява. Долу, под Смолян в едно село, там е заровена.

— Влязла в земята — тихо каза Ирина.

— Наистина ли? — възрази вуйчо, — на едно ниво на осъзнаване това, разбира се е така, никой не се е измъкнал жив от оная с косата. Но в името на една по-висша справедливост, на едно друго ниво, тя излиза от земята на забравата, тя се ражда. Като песен. И песента я обезсмъртява, тя се пее и ще се пее, докато има хора в България, в Родопите, Руфинка ще е жива, песента й ще я връща винаги при нас и при тези след нас, и при онези, дето след тях ще дойдат. Ето това е изкуството, ето как съдбата е отговорила на нейния предсмъртен въпрос.

— Това е страхотно — каза Ирина, — страхотно е.

— Аз сега си мисля… сега като го научих всичко това, аз съвсем иначе ще я свиря и пея тая песен — промълви гайдарката, — ех, че е хубаво, където ми го казахте всичкото това.

— Какъв геолог си ти? — каза Ирина на вуйчо ми, — ти си философ, мъдрец си! — и избърса една сълза. — Тръгнал да мъкне камънаци като нас, магаретата.

— Хайде бе, философ, как ли не — засмя се вуйчо. — Няма такава работа. Просто гледам да използвам това, което ни е дадено, за да не се мина. В случая — ума. Че да не стане зян, да не закърнее случайно. Това си е чисто сметкаджийство, даден ти е, без пари ти е даден, използвай го, да не се минеш. А ти не подценявай камъка, има той какво да ни разкаже, по-стар е от нас, древен обитател на нашата земя, ако му знаеш езика да го попиташ, има да ти говори и говори. Колко мъки знае, колко тайни крие. Аз едно време бях прочел една приказка, на Андерсен ли беше, вече не помня, но там ставаше въпрос за това, че всяко нещо си има своя език и като го научиш този език, можеш да си приказваш с него и много работи да разбереш. Така животът ти става приказка, вълшебно приключение. Защо да скучая, като мога да се забавлявам — всеки ден, независимо с какво се занимавам. А тук, в този планински рай всичко ми говори, както е казал поетът, тук душата пее и се ослушва за друго пеене. Ей така ме е научил някой си Андерсен, син на обущар, от крехка детска възраст.

— Ти тази възраст май още не си я напуснал — засмя се Ирина. — И, като те гледам, нямаш намерение да я напуснеш. Затова си имал проблеми с жените.

— Ами как да ти кажа, жените са особен вид, няма начин да ги разбереш какво искат, защото и те самите не знаят. Но много го искат и винаги ти излизаш виновен, че не можеш да им го дадеш.

— Не всички жени — разпалено каза Ирина, — има жени и жени.

— Е, присъстващите се изключват по подразбиране. Предполага се, че и сред тях има такива, които знаят езика на цветята, на облаците и на камъните.

— И сред тях има вечни деца. А на дете като теб му трябва едно такова дете. И няма начин да не се разберете.

— Хм, има казваш? Не знам, опитът показва, че порастват твърде бърже — месец-два са им достатъчни.

— Опитът ти е лош — отсече Ирина. — Какво ти пречи да опиташ отново?

— Е как какво, общественото мнение, оценката на другите — престорено патетично изрецитира вуйчо. — Длъжни сме да се съобразяваме с всичко това, не знаеш ли? Общественият морал ни задължава, дългът пред обществото. Необходимо е отвсякъде да си изградим огради и решетки, самички да си ги изградим и непрекъснато да се блъскаме в тях, да получаваме синини и да се оплакваме колко много ни боли. А в хленченето сме сила, ехе-е-е! То не че другите не се оплакват, обаче ние българите сме световни шампиони в това отношение, жалко, че още няма такава олимпийска дисциплина, кой може да ни се опре?

Ирина избухна в смях, така приличаше на момиченце и си помислих не е ли тя наистина „детето“, което може да направи вуйчо ми най-после щастлив. Двамата ще ходят заедно по експедиции като сега, ще разговарят с дърветата и скалите, ще чуват загадъчните думи на природата и ще навлизат в тайните й. Но вуйчо ми като че не изглеждаше толкова уверен, преживените разочарования го караха да се съмнява, може би всичките му връзки бяха започвали така, а впоследствие винаги се беше оказвал пред кривото огледало.

— Ето го! — каза гайдарката. — Хубав бор, добър бор, благодарим ти за жертвата.

Приближих до осакатеното дърво, докоснах ствола му с длани. Сега разбрах какъв е бил небесният удар. Борът беше сцепен през средата като с брадва, свежа бяла дървесина стърчеше като счупена кост към небето, при срещата с мълнията, дървото бе изхвърлило от себе си дървесина като при взрив и я беше разпиляло по короните на съседните дървета, под него на много голям периметър, може би петдесетина метра, можеха да бъдат намерени трески, литнали от удара. Целунах ствола, миришещ упоително на смола, наведох се и взех една треска от земята, която ми беше заприличала на крило на птица — необичаен подарък, след това наистина благодарих без думи, вътре в себе си, за чудесното спасение.

— Е, аз трябва да тръгвам, нашите ще се безпокоят. Макар че те ме знаят, а и планината знаят. Хайде със здраве, сполай ви за всичко.

— Ние ти благодарим — казах, — за свирнята, ти ще станеш, трябва да станеш гайдарка, сигурен съм, щом сега умееш да ни разплачеш с тая гайда…

— И да ми ги пратиш снимките, ей!

Подадох й един от листите, които бях купил и химикалката, момичето написа адреса си в единия край, в другия аз написах моя адрес и телефон, след това внимателно разделих листа на две половини и й подадох половината, на която беше моят адрес, а другата прибрах в раничката си.

— Стискам ти палци, да ми се обадиш след изпитите по телефона какво е станало. Макар да знам какво ще стане.

После тя ме хвана за двете ръце, погледна ме дяволито в очите, повдигна се на пръсти и допра бузата си в моята. След това прегърна вуйчо и Ирина като стари добри познати, обърна се и заскача надолу по пътеката като дива козичка по посока селото.

— Хубаво девойче — каза Ирина. — Как се казва?

Ха сега де. Май бях забравил да я попитам, пък не знам и дали й казах моето име. Някак си изобщо нямаше нужда от имена. Все тая кой как се казва. Е, на адресите, дето си ги разменихме, пише.

 

 

Прибрахме се след времето, определено за обяд, но бай Спиро го беше предвидил, поради бурята, така че храната ни очакваше и даже беше топла. Не всички се бяха прибрали, явно се бяха крили в по-далечни скривалища от нашето. Реши се следобед да не се излиза, поради опасностите, които могат да възникнат, трябваше да се заемем и с палатките — две бяха съборени, една — наводнена. Междувременно слънцето грееше и стана доста топло, Ирина дойде при нас и каза на вуйчо, че отива на близка полянка да прави слънчеви бани, подчерта, че не желае в следващите два часа да бъде обезпокоявана и се шмугна в гората.

Погледнах вуйчо въпросително, той се засмя, и ме тупна по рамото:

— Ах Иринка, Иринка! Май е мераклийка да ти става вуйна. Ти кажи честно, трябва ли ти вуйна?

— На мене ли? Ако ме питаш, мога спокойно да мина и без вуйна. Ти трябва да го решиш. Иначе ми харесва, весела такава една. И как само те гледа!

— Абе те всички в началото са весели — каза вуйчо. — Пък после на тебе ти става весело.

Нямаше да е лесно, явно разочарованието му беше твърде голямо.

— Като геолог ще ти кажа — продължи той, — на повърхността са само обикновените камъни, скъпоценните са дълбоко под земята. Но ако се научим да разчитаме посланията на тези обикновените, ще разберем къде се крият скъпоценните. И с жените е така, търся, все още търся тази със златните залежи в душата си, като внимателно се вглеждам в гранитите на повърхността, но е тънка тази наука, трудно се постига. Докато я постигнеш, или се преселиш оттатък, или просто вземеш, че остарееш и за какво ти е тогава? — и той се разсмя.

— Аз срещнах един стар овчар — казах, — той твърди, че има злато в Родопите, много злато имало, само че не му било дошло още времето да излезе, старите хора тъй приказвали.

— Срещнал си бай Груйо. И не е овчар, ами козар, нали така — да бъдем точни.

Кимнах.

— Виж сега, всяка хипотеза си има смисъла да бъде проверявана, макар районът да се води достатъчно изследван, за урана си чувал, сигурно.

Погледнах го учудено.

— Аз не трябва да ти ги разказвам тези работи сега, те малко секретни падат, ама нали сме роднини. Разработваме уранови мини в Родопите, не тук, далеч от тук, там е опасна работата много — радиация, продукцията отива за износ — ясно къде, преди години едва ли се е предполагало, че има такива залежи, а индикации е имало — хората са избягвали определени места: лошо място, прокълнато, който строи там, умира, зли духове го пазят, змейове го тровят с дъха си. Ето че някой не е казал: бабини деветини, а се е захванал основно да проучи въпроса, открил виновника за нещастията — радиацията и е предположил урановите залежи. Та на преданията трябва да се обръща внимание. Повечето му се смеят на дядо Груйо, гладна кокошка просо сънува, не си види дрипите, все златото му е в ума. Пък аз си викам защо не, вярно индикации засега няма, ама нито една вероятност не бива да се изключва, в института има едни старчоци — закостенели, консервативни, присмиват се на тези теории: вие сте геолози, а не иманяри, районът е основно проучен. Ама кога е проучен? Преди двайсет години. Тогава методите бяха други, техниката беше друга, възможностите бяха други. Ама не — печат „проучено“ и толкоз. За повече не дават пари.

— Значи може да го има златото?

— Всичко може, защо да не може, просто трябва да бъде добре проверено, трябва малко дързост, малко романтика, малко лудост и доста копане. А сега ще се поразходя до една полянка тук наблизо, по понятни причини не те каня да ми правиш компания.

Разбрах къде отива.

— Ама нали тя каза, че не желае да бъде обезпокоявана.

— Виждаш ли колко си наивен, има голяма разлика между това какво казва жената и какво има предвид. „Кумчо Вълчо, сега ще избягам от теб и ще се скрия добре, за да не ме изядеш. Ако не ме намериш, съм на полянката зад къщичката на баба“.

— Златотърсач си ти — засмях се.

— Въпросът е има ли злато, или не. Ама колкото има — толкоз — отговори усмихнат вуйчо, — ще ида да го взема.

И тръгна към гората. Къде беше моето злато, защо го бях захвърлил с лека ръка на бунището, защо бях сам, защо бях сам, защо не бях опазил единственото ценно нещо, което…

Седнах на един пън, извадих листовете, които бях купил, подложих новата тетрадка, на която щях да продължа дневника си — сега пиша вече в нея — и започнах това трудно, но важно писмо. Първо щях да разкажа за този невероятен ден, в който срещнах един чуден свещеник и един бор грабна предназначената за мен смърт, а след това в един приказен свят, измит от пороя една малка гайдарка и моят вуйчо открехнаха световната загадка и в препълнения от звуци купол изпълниха сърцето ми с усещане за смисъла и безсмъртието на съществуването, щях да й разказвам всичко това спокойно, сякаш всичко е както преди, сякаш ми беше простила. После ще се опитам да й разкажа какво всъщност се беше случило с Виктория, доколкото аз самият можех да го разбера, така, както си беше — от начало до край — без нищо да прибавям и нищо да премълчавам, без да се оправдавам и да повтарям непрекъснато колко съжалявам. Имаше го това нещо, то просто се случи и толкова, нито съжаленията, нито извиненията, нито обещанията могат да го поправят — станалото станало. Трябва да затворя тази страница и да продължа напред, пречистен, обновен — с нея, Людмила, защото тя ми е дадена от съдбата, чрез нея и в нея да открия себе си и тя също така, ако е готова да ми прости. Ако ме обича, ще се опита да ме разбере, оттам вече прошката е лесна.

Изписах ситно и четирите листа, писах докато ръката ме заболя. Накрая написах:

От оня поп научих какво е разкаяние и как Бог прощава на разкаялите се (за пръв път пиша Бог с главна буква, правилно е така да се пише, в по-старата литература, отпреди Девети септември така се е писало, след това го променят, ясно защо, в случая по-важното е, че както го написах, така го и мисля — с главна буква, колко много имаме да си говорим с нея по тези въпроси, колко много имаме да откриваме, да се учудваме, да се възхищаваме, пътят е пред нас и ние трябва заедно да продължим по този път, непременно заедно)_, узнах, че не познавам истинското разкаяние, познавам само съжалението, а то е някак за пред другите хора, разкаянието е вътре, в човека, за самия него, защото то му носи промяна. То е освобождаване и възможност да продължиш напред. Уча се да го постигам. Заради теб, заради мен, заради нас, длъжен съм._

След това сгънах листите, напъхах ги в плика, надписах го, залепих марката и го занесох на бай Спиро да го пусне утре, като отива в селото за продукти.

— Само че то може след теб да пристигне — каза ми той, — те в това село не събират всеки ден пощата, нали знаеш?

— Нищо — въздъхнах, — на късмет. Нека има печат от тоя край.

И с горчивина си помислих, че ми остават само два дена в рая. Всяко нещо си има край, в събота бай Спиро ще ме закара до Пловдив, за да си хвана влака за дома.