Георги Б. Караджов
Скритото изображение (44) (Записки на фотографа)

44.

26 януари, понеделник

Преизпълнен съм. Душата ми прелива от щастие. Днес бяхме сами, за пръв път сами. В четири следобед. А в два заваля сняг. Истински бял сняг на едри парцали, иначе времето беше меко и без вятър, но не толкова меко, че снежинките да се топят във въздуха, Когато тръгнах към тяхната кооперация, беше даже побеляло. Вървях сред снежинките и от това, че те падаха надолу, ми се струваше, че летя право нагоре сред тях, да, все едно не докосвах паважа, станал ненадейно чист и красив в белотата си. Снегът е като прошка за този свят, той покрива всичко грозно, всичко старо и сътворява един дивен нов свят, изначален, чист — табула раза, недокоснат бял лист, върху който можеш да напишеш всичко. Както образът, който се появява върху фотографската хартия в процеса на копирането, а тя е бяла и чиста преди това, само със скритото изображение върху себе си — знакът на светлината. Ех, скоро Панос ще ми услужи с фотоувеличителя, за който ми казваше, сега вече ще мога да копирам с него, нали снимам с „лайка-формат“, неудобно ми е да го подсетя, надявам се сам да се сети. С тези светли мисли приближих към дома, където живее Людмила. Там се смутих. Пристъпих със свито сърце, струваше ми се, че зад всяко перде в блока ме гледа по едно недружелюбно лице, даже не само ми се струваше, преди да вляза във входа, видях в десния прозорец — някаква жена ме гледаше втренчено, има ги такива жени, не ходят на работа и през целия ден стоят на прозореца, чакат някой да мине, за да имат какво да клюкарят със съседките си, ужас. Когато влязох във входа, видях как кръгчето на шпионката на вратата към апартамента на клюкарката потрепна, онази беше дошла на шпионката да ме доразгледа хубаво. Спрях се пред вратата и се изплезих и ето че капачето на шпионката хлопна от вътрешната страна. И все пак, докато се изкачвах до третия етаж, където живее тя, се стараех да стъпвам на пръсти, да не вдигам шум и да не будя излишно любопитство. Така натиснах и звънеца, плахо и — нищо. Натиснах го малко по-силно и чак се стреснах от дрезгавия му глас. Вратата се отвори почти веднага, беше ме чакала, на вратата им нямаше шпионка, хвана ме за ръка и аз се шмугнах в коридора, след което тя затвори вратата и веднага плавно обгърна раменете ми с ръцете си, топли и ухаещи на уют, устните ни се намериха и останаха заедно една малка вечност.

Когато се отдръпнах, за да си поема въздух, успях да я разгледам, беше облечена по домашному, с домашна роба, или халат, черен на яркочервени рози, нещо като японско кимоно, косите й бяха спуснати и свободно падаха на раменете й. Събух се, сега е модерно човек да не се събува, като отиде на гости, ама аз си се събувам винаги, макар някои да казват, че било селско. Обувките ми бяха мокри и после как ще се почувствам уютно, като ще ми стягат краката. Тя не възрази, пое палтото ми и го сложи на закачалката. И чак тогава усетих колко е топло в апартамента. Намирах се в коридорче с две врати отдясно, една отляво и една в дъното, на тоалетната, както личеше от фигурката на момиченце на гърне на нея. Тя ме хвана за ръката и ме вкара в първата стая в дясно.

— Моята стая — прошепна. — Добре дошъл!

Всички ученически стаи си приличат, маса за писане пред прозореца, шкафче за книги и учебници до нея, малко гардеробче, легло, но тук имаше и голямо кресло, както и нафтова печка — такава още не бях виждал, със стъклен прозорец отпред и така пламъците се виждаха като в истинска камина, беше страхотно уютно. На стената имаше часовник с кукувичка, под него на леглото се мъдреше плюшено мече, на места изтъркано от някогашните й детски ласки — то и часовника бяха тук на гости от детството й, за миг ме обзе ревност към това мече, насладило се на най-истинската й любов, любовта на едно дете, а и досега, може би, тя го прегръщаше, когато не можеше да заспи, ако можех само да бъда на негово място. И мечето ме гледаше сърдито, май и то ме ревнуваше. На отсрещната стена висеше репродукция на картина, изобразяваща нощно кафене, светлината образуваше огромни ореоли край уличните лампи и звездите.

— Ван Гог — каза ми тя, — нощно кафене в Арл. Харесва ли ти?

Разбира се, познавах картината. Бях чел „Жажда за живот“. Харесваше ми. Тя ме покани на креслото и като се разположих, меко се отпусна в скута ми, обви шията ми с топлите си ръце и изпъна лицето си, готово да приеме ласките на моите устни. Разбира се, те не се забавиха нито за миг. Виждах се отразен в очите й, тя сигурно — в моите, исках да потъна, да се изгубя — устните ми — в нейните, пръстите ми във водопада на косите й, от бездънните й очи извираше толкова любов, че ме заливаше целия. Ръката ми се плъзна по врата й, после по рамото — най-съвършеното рамо, което човек може да си представи — кимоното леко се свлече и под него — о боже, под него изплува едната й гръд, бяла, стройна, изящна, тя не направи опит да се прикрие, дишаше учестено и усетих сърцето й да блъска като птиче в клетка, като уплашено зверче. Беше се смрачило, лампа не палехме, нафтовата печка хвърляше отблясъци в стаята, огнени ручеи танцуваха по беззащитната й гръд, обгръщаха ласкаво рамото й. Докоснах гръдта й и вече не можех да се спра, открих и другата — някъде бях чел да ги сравняват със сърнички, точно това бяха, две сърнички, които гледаха малко обидено на различни страни, докоснах ги, погалих ги, държах ги в ръката си, топли, туптящи, твърди, тогава тя изведнъж се промени и каза прегракнало.

— Спри! Чуваш ли, спри. Веднага спри.

Отдръпнах сепнато ръцете си, а тя се изправи и се загърна в кимоното си.

И тогава ми се случи. Най-ненадейно, явно възбудата го беше отключила сама, нямаше начин да го задържа, никакъв начин. Скочих, излязох от стаята и се затичах към тоалетната. Бях сигурен, че катастрофата е станала, че всичко се е опорочило, оправих се на две на три, идеше ми да потъна вдън земята от срам, какво да се прави, имаме системи, които действат без наша заповед и сме безсилни да ги командваме, особено когато въздържанието е толкова дълго. Когато след няколко минути излязох в коридора, тя ме чакаше пред вратата на стаята си, дойде до мен, прегърна ме нежно и дълго ме целуна. След това ми каза:

— Извинявай, аз съм виновна. Не трябваше да те отблъсквам, но ти нямаш вина, това всичкото си е мой проблем. Разбираш ли, в един момент изпаднах в такова особено състояние, просто усетих, че не мога да се владея, че нещо, по-силно от мен ме ръководи и аз съм беззащитна в ръцете му и ме хвана страх, изпаднах в паника, никога преди не съм губила контрол.

Докато говореше тя отново ме заведе до креслото, постави ме да седна на него и самата седна на скута ми, после хвана ръката ми и я пъхна под кимоното върху гръдта си.

— Ето така, така е добре, но… Знаеш ли, аз те обичам, обичам те повече от себе си, разбира се, цялата съм твоя, всичко ще стане както трябва, но сега, днес… още не съм готова, ще ме почакаш ли още малко?

Господи, тя ми се извиняваше, тя! Докато аз се чудех как да изкупя вината си към нея. Тя ме молеше за прошка.

— Разбира се — извиках, — готов съм да чакам цяла вечност. Аз също не съм мислил, че ние още сега, още днес…

И тогава тя запуши устата ми с устните си.

После се успокоихме, седнахме на масата, разглеждахме снимките, които бях й донесъл, тя ми показа библиотеката си. Разгледах и библиотеката на баща й. Тя беше в коридора и имаше книги на български, френски и испански. Баща й е завършил френски колеж на времето, там е научил и испански. Видях двата тома на „Дон Кихот“ в оригинал. Търсех да видя Библии и друга църковна литература, но не видях, сигурно я бяха скрили в някой шкаф да не бие на очи. Хрумна ми да попитам за книгата, която щеше да ми дава, но се отказах. Ако иска, ще ми е даде. По ми е интересно да прочета Библията, обаче нея тя няма да ми даде, а не знам откъде другаде мога да я взема.

Смутено ми показа мечето, разказа ми през смях как го е подстригвала, когато е била малка, каза, че не иска да се разделя със символите на детството, поне засега — не. Когато много си обичал някаква играчка, когато тя за теб е била живо същество, твой приятел, не можеш просто тъй да я захвърлиш, само защото вече си пораснал.

После пихме кафе, тя го направи на джезвето в кухнята, кухнята беше бокс към по-голямата всекидневна — от другата страна на коридора срещу нейната стая. И кафето пихме на кръглата маса в тази кухня, тя включи радиограмофона. Седяхме и слушахме плътния глас на Монсера Кабайе и той навлизаше в нас и оставяше там някакво усещане за изпълненост, за щастие. Че сме двамата, че сме тук, на тази земя, че сме се срещнали навреме, за да бъдем заедно. Мълчахме и слушахме. И беше хубаво.

Тръгнах си в шест, пак крадешком, почти на пръсти, за да не събудя любопитството на съседите й. Като че ли бях престъпник или крадец. За онези, за които любовта е престъпление!

Вън снегът беше натрупал, по улиците бяха наизлезли деца, крещяха, гонеха се, правеха снежни топки и се замеряха с тях, една топка ме застигна и ме удари по гърба. Това ме зарадва, това е за здраве. И беше така хубаво да се прибираш в този, станал нереален от снега, град, снежинките да те целуват по лицето, да пълнят косите ти с възторга си и белите улици да блестят на светлината на уличните лампи и светлината да се разлива на пръстени около тях както в картината на Ван Гог.

Дори и това беше хубаво, че сме толкова несръчни и неумели в любовните игри, беше страхотно хубаво, нямаше кой да ни научи, ние сами трябва да откриваме ден след ден любовта, както се откриваме един в друг.

Сняг. Благословена бяла чистота!

А гърдите й са толкова красиви. Целунах ги само веднъж, дали още пазят спомена за моите устни?

И рамената…