Георги Б. Караджов
Скритото изображение (34) (Записки на фотографа)

34.

7 януари, сряда

За пръв път през новата година бях при Панос. Когато отидох, го заварих да разглежда стари фотостъкла на светлината на абажура, вадеше ги от дървена кутия, където те бяха подредени в специални преградки, някои от тях бяха увити в бяла оризова хартия. Всички те имаха размерите на пощенски картички. Макар да беше сложил тънка платнена ръкавица, той ги развиваше много внимателно, сякаш бяха от захар и ги държеше само за ръбовете.

Беше облечен с жилетка върху която беше сложил халата си, а не беше толкова студено. Винаги ми е правел впечатление на човек, който не забелязва студа, или не му обръща толкова внимание. Освен това ми се стори още по-побелял и остарял от преди, някаква сивота се излъчваше от лицето му, иначе така одухотворено и живо, болен ли беше?

— Влез, влез — и гласът му звучеше някак глухо и дрезгаво, сигурно просто беше настинал. — Сядай и разказвай, справяш ли се с Феда, носиш ли ми нещо?

Ръкувах се с него и извадих от чантата си филма, който бях проявил предния ден — нарязан на ивици от по три кадъра, както ме беше учил — ролфилма от „Любителя“, нали оня, другият, отиде.

Той свали ръкавицата и взе внимателно филма.

— Така, да видим сега. Добре, започнал си да се справяш с фокуса — виж, с Феда ще ти е по-лесно, защото фокуса там се вижда, има телеметър, съединяваш двата образа във визьора и си на фокус.

Взе една лупа и се загледа в кадрите, осветени отдолу от светещата му рамка.

— Смятам, че ще станат добри, е тук пак си повторил кадъра. Това момиче кое е?

— Моя братовчедка, гостуват ни за ваканцията.

— Така, така, добре. Остави го, след два-три дена ще го направя.

После се загледа навън, прозорецът не беше бърсан отдавна, а на всичкото отгоре имаше мъгла, жасминовият храст край оградата беше като за снимка — на изчистен фон.

— Снимай хора — каза ми той, както ми беше казвал и преди, — знаеш ли, човекът е нещо важно, значимо нещо, ако успееш да го покажеш така, ето тук портрета на братовчедка ти, малко си го преекспонирал, но не е фатално, ще се получи добро увеличение, всяка фотография издава нещо от вътрешното състояние на фотографирания, в момента, но и в дълбочина, надзъртане в душата е тя, защото е истинска. Художникът може да излъже, фотографът — не. Обективът затова се и нарича обектив, защото е обективен, приема реалността такава каквато е, неслучайно фотографии се използват и в съдебното дело, те са обективно доказателство за някакво престъпление или ситуация, на тях може да се вярва, защото те са свидетели.

Изтръпнах. Знаеше ли нещо, затова ли беше толкова унил. И говореше така бавно и тихо, както никога досега? Ами, откъде можеше да знае. После той се закашля и кашлицата му продължи дълго време, премина в хрип, той стана и излезе от стаята, знаех, че в лабораторията му има чешма, почти веднага се върна освежен, с кърпа около врата.

— Извинявай — каза ми, — нещо закъсах с дробовете, не е заразно, не се бой. Та докъде бяхме стигнали? Да, до истината. В определен смисъл на думата ние, фотографите, сме свидетели на тази истина и тя понякога преобръща света, спомни си само онова момиченце във Виетнам, залято с напалм. Свидетелство, видяно от целия свят, сега имаме вестници, телевизия, всяко събитие стига до всички кътчета на земното кълбо за секунди, а хората са така устроени, че не вярват на думите, може би защото много са били лъгани. А на фотографиите вярват.

Пак се закашля, но по-кратко и бързо успя да се овладее.

— Макар че, честно казано, понякога и на фотографиите не трябва да се вярва, и те могат да бъдат манипулирани и ретуширани в угода на времето и неговите временни властелини. Ето например, аз съм стар човек, по времето на руската революция видях един албум, там на много снимки до Ленин беше Троцки, неговият първи съмишленик и стратег. По-късно, след девети септември, много от тези снимки ги видях на много места — и по изложби, и по вестници, и по разните там материали на агитаторите. Същите снимки. И Ленин си беше там, само че Троцки вече го нямаше, беше изчезнал някъде. Тук-таме на неговото място се беше появил Бащата на народите, Йосиф Висарионович Джугашвили — Сталин. По-късно и той отиде някъде, изчезна от паметта на снимките, сякаш никога не е бил там. Както изчезнаха и Каменев, и Зиновиев от общите снимки, ти сигурно не си ги и чувал, първо — най-близки съратници на Ленин, после — врагове на народа, шпиони, убийци. Иначе признавам го, руснаците са големи майстори на фотографията, но имаше време — по-големи майстори бяха на ретуша.

Слушах го със зяпнала уста. Никога досега не го бях чувал да говори на политически теми. А той се засмя отново с хрипкавия си смях, който бързо премина в кашлица.

— Ей сега ще си запаля една цигара — каза, когато отново успя да се овладее, — да казват каквото щат, моят организъм е свикнал с цигарения дим, той го успокоява. Като ще е кратко, барем да е сладко.

И наистина цигарата като че го успокои.

— Затова ти казвам, ето и фотографията може да лъже, може да изкарва политическата истина пред обективната, но негативът — не, той е доказателството, той е свидетелят. Е, вярно е, може да се ретушира и негатива, и се ретушира — особено за да скрие някои дефекти — и аз съм ретуширал, ето това там — посочи ми някакво старинно дървено приспособление, поставено като украса върху шкафа, — ето това е стойка за ретуширане на негативи. Да, обаче личи, много личи, когато един негатив е ретуширан, погледнеш го малко под ъгъл и нарисуваното лъсва.

След това той въздъхна, замисли се, изгаси цигарата Отново наниза на ръката си тънката ръкавица и изтегли една от плаките.

— Да не оставяме следи върху следите на времето. Единствено Светлината има право да оставя следите си тук, върху негатива, а не нашите мазни пръсти.

Беше фотография на младо момче в цял ръст, подпряно на дълга тояга до някаква стара ограда. Косата му, бяла на негатива, се рошеше от вятъра, лъчезарна усмивка оголваше черните му негативни зъби.

— Виждаш ли? Това е Александър — Сашко, твой адаш, приятел от детството — тук е на 16 години. Бяхме неразделни, връстници бяхме. Туй е с първия ми апарат — Бентзин-примар, с Майер-обектив, много плаки имах с него снимани, ама като се изселвахме, можах да взема само три сандъчета — виждаш ли какви тежки бяха на времето класьорите, не е като сега. Виждаш ли?

Загледах се, не виждах нищо особено — обикновена снимка „за спомен“, просто момче, може би малко по-високо от мен, загледано в обектива, широко усмихнато и с разрошен перчем.

— Виж настроението, погледни композицията — оградата създава ритъм — повтарящи се елементи — дъските, линията й води окото към главната фигура, тази тояга му я дадох, да се завърши това движение. Не съм го мислел тогава, така се е получило — интуиция, нямах много теоретични познания, ама ги виждах нещата и усещах как трябва да стане, във фотографията най-важното е окото, да можеш да виждаш, е най-важното! Не както е, ами както трябва да бъде да виждаш и, понякога, да предвиждаш, застанал като ловец на пусия, с пръст на копчето. Ето така ненадейно се появи вятъра — и блясъка от изненадата в очите му, ненадейно се появи и веднага изчезна, ама беше вече хванат тук — виждаш ли развятата коса? Знак остави вятъра в нея, знак завинаги — за момент се появи и изчезна, знака обаче остана. Ето тук. Така и ние в този живот — появим се, завъртим се и изчезнем — били ли сме, не сме ли — ако някой потърси знаците, ако ги разчете, ще узнае.

Замълча за дълго, взе голямата си лупа и заразглежда плаката, после, видимо недоволен, хвана саморъчно направения от стар обектив окуляр, допря го до окото си и се загледа в негатива.

— Запазил се е, каза накрая, няма следи от време по него, сега ако направя отпечатък, като нов ще е — тези негативи ги печатах контактно тогава, нямах още фотоувеличител, слагах ги върху хартията в рамка и палех за кратко лампата… Да, да, ето го Сашко — тук е на 16 години… Той си и остана на 16. Нямаше и година по-късно умря. От менингит умря, коварна болест, много народ измори на времето. Ама си мисля… виждаш ли го това стъкло — когато то беше от едната страна на обектива, той беше от другата му страна, жив, млад, истински. И такъв и влезе в тъмната кутия и остана завинаги там, както го запомних. Една част от него, от неговата видимост, не успя да умре, да се промени — ето я, виж я. Ето какво нещо е фотографията. По едно и също време, в един и същи миг, за една шейсета част от секундата човекът и стъклото се срещат — и той остава тук. Завинаги. Едно време беше, хората бяха набожни, особено там, при нас. Та моят учител, лека му пръст, ми казваше: „Фотографията не е шега, това е боравене със светлината, служба на светлината, литургия е това, литургия. Вземи, да речем, скритото изображение — искра светлина го е нарисувала върху плаката и то е съхранено в мрака. Но сложи го в проявител и ще излезе наяве, ще го видиш, закопчай го с фиксажа да не бяга и смело го извади на светлина, тогава светлината в светлина ще се отрази и ще види себе си. Ето това е душата ни — едно скрито изображение, от бога там запечатано, от светлината. И бог иска ти да намериш как да го проявиш, да го стабилизираш и да го изкараш наяве, та бог да го види. И отражението си в него да види, себе си да съзре, за да те познае. Но колцина го могат?“ Така разправяха едно време старите, прости хора бяха, набожни, суеверни, нямаше ги днешните науки и машинарии, тежка и неудобна беше фотографската техника, трябваха мускули, трябваха крака. А той трупаше ли трупаше — сандъци с плаки, моят учител, нямаше улица, нямаше къща, която да не беше снимал — нека има, казваше, — градът няма да бъде все същият, той ще се промени, нека дошлите подире узнаят какъв е бил по наше време.

Замълча, вгледа се в тъмната завеса на вратата на лабораторията, поклати глава, сякаш отговаряше на въпроси, които не можех да чуя. После тихо и дрезгаво каза.

— И се промени градът, да, промени се. И как още се промени… Само че, като го запалиха турците, пламна и неговото ателие. Разказали са ми как страшно гърмели сандъците с фотоплаките, как се трошало нажеженото стъкло. Вътре бил, казват, в лабораторията си, като го облял огънят от всички страни. И така изгоря и градът, и споменът за него…

Ето така изчезват и градове, и държави, понякога и спомен не оставят след себе си, или, ако оставят, то това са противоречиви спомени — един рече това, друг — онова, скарат се и не могат да се разберат кое как е било. А и много хора изчезнаха тогава, най-страшно е, когато изчезнат хората, до вчера си го познавал добре, приятели сте били, споделяли сте си, с часове сте говорили, карали сте се, били сте се, сдобрявали сте се, в едно момиче сте били влюбени. И изведнъж — него го няма. Не, не че е умрял, просто го няма и толкова — изчезнал, където и да го търсиш, не можеш го намери. Може и да е умрял, може, може и заминал да е, и това може, а може и да го срещнеш след време на някоя улица в някой град, обаче не е вече той. И няма какво да му кажеш, няма какво да ти каже. Изчезнал, това е. Най-страшно е, когато изчезват хората. А тогава изчезнаха толкова много, когато трябваше да бягаме към България — имах само една вуйна, с нея дойдохме тук, в България. И докато бягахме, а бяхме много, и тогава мнозина изчезнаха, защо изчезват хората, къде изчезват? Не знам, ето това не знам, само знам, че е страшно, дето изчезват. Мнозина изчезнаха тогава, но и сега изчезват. И сякаш никога не ги е имало. Да, ама ако тях не ги е имало, ти, който си говорил с тях, ял си с тях, пил си, виждал си ги, значи и теб не те е имало. А кой да ти каже сега има ли те?

Сетне Панос отново премина от състояние на дълбок размисъл към непринудена веселост (трябва да го науча този трик как го прави, много ще ми е полезен в живота):

— Ето кой ще ти каже — и той вдигна високо плаката, — ето го доказателството, черно на бяло. Щом тук го има, запечатан директно от светлината, след като светлинната му следа е увековечена, значи той е бил в момента на снимката от другата страна на обектива, а щом е бил, значи го е имало. А щом го е имало, значи го има и сега. И винаги ще го има. Видя ли какво голямо нещо е фотографията.

И той се засмя с неговия си, ситен тютюнджийски смях.

— Та така — рече накрая, — нова година, нов късмет. Аз си имам такава традиция в първите седмици на новата година — да се срещна с хората, дето ги имаше някога и ги няма сега. Стар съм вече, много приятели имам оттатък, като премина натам, ще има кой да ме посрещне и с кого да си чуем приказката, така де.

Мълчах почтително, не знаех какво да му отговоря.

— Защото аз съм стар човек и вярвам да го има това „оттатък“, то как така ще има отсам, без да има оттатък, тези неща са свързани, все по две по две вървят… И ние, като си мислим, че го има, ставаме, знам ли, по-мъдри, по-добри ставаме, така че по-добре е да вярваме, че го има, пък даже и само в нас да го има, в нашата вяра само…

Последните думи отново задави кашлицата му, този път по-дълбока и по-продължителна отпреди, той сложи ръка на устата си и изтича зад преградката, когато се върна беше по-бледен отпреди, седна пак на стола и махна с ръка.

— Днес не ми е добре, по-хубаво ще е да си ходиш, извинявай, снимките ще гледам да ги направя до другата сряда, сега по-рядко работя.