Георги Б. Караджов
Скритото изображение (61) (Записки на фотографа)

61.

23 февруари, понеделник

Животът отново е прекрасен, аз преливам от щастие, вяра, любов!

Тя се върна на училище, от вратата се затича към мен, преди да е свалила палтото си, прегърна ме и ме целуна, сякаш нищо не е било, сякаш тази тежка седмица е била сън.

Извадих някои от снимките, които бях направил предния ден, от чантата си, казах й, че сам съм ги направил, че вече копирам сам.

— Ама това е чудесно! — възкликна тя. — Да бъдеш автор от край до край, да си правиш всичко сам, браво! Сигурно е много интересно.

— То си е магия. Да видиш как образът изплува от нищото. Разбира се, не е нищо, светлината е поставила там скрито изображение, проявителят го изкарва от тайната и го прави видимо.

— Нежна светлина! Тя крие всичко в себе си, и без нея нищо не е възможно, без нея нищо не съществува.

— Ненапразно е първото нещо от творението.

Очите й станаха големи. Тя ме погледна и няколко секунди ме гледа, а после тихо каза:

— Значи си разбрал.

А след това отново ме целуна, в класната стая пред всичките ни съученици, сякаш бяхме сами някъде на закътано в парка, сякаш бяхме сами в цялата вселена. И в този миг осъзнах — да, ние бяхме сами в цялата вселена — това е великата тайна на целувката.

— Знаеш ли, най-важното нещо на този свят е прошката — каза ми, като се изпращахме след училище. — Когато не можеш да простиш, ти носиш обидата в себе си като тежко бреме, навсякъде я влачиш и даже да си поемеш въздух не можеш, пречи ти да виждаш света, другите, истината.

— Като черен филтър пред обектива.

— Точно. Виждаш само някакви мрачни детайли, преувеличени, изопачени като в криво огледало. Когато простиш, то не е за този, който те е обидил, то си е за теб, товарът пада от плещите ти, очите ти се отварят, светът придобива отново цвят, аромат и усещаш колко много си поставил на карта и си могъл да изгубиш, когато си си позволил да бъдеш обиден. Ето тогава чуваш вечното: Да бъде Светлина! И светлината взривява мрака.

— Значи си ми простила?

— Ти трябва да ми простиш, в края на краищата ти нямаше никаква вина, а аз наказах теб. Знаеш ли, просто много ме заболя, тя ми беше най-добрата приятелка, всичко съм споделяла с нея, абсолютно всичко, не можеш да си представиш колко бяхме близки, човек има нужда от такива приятели.

— И аз се чувствам донякъде виновен, че ви разделих, макар и неволно.

— Но това е напълно нормално, да се влюбиш, ето и тя може да си има приятел, ще излизаме четиримата заедно, ще се забавляваме, какво лошо има в това? Защо е тая ревност? Аз ли съм виновна, че тя не може да си намери приятел, че тя е много по-красива от мен, по-умна и по-талантлива, какво й липсва?

— Панос казва, че ревността убива любовта, не, не, по-точно, че ревността е пряката противоположност на любовта.

— Прав е, така е. А аз те ревнувах, виждаш ли колко съм лоша! Сигурно малко те обичам, а това е ужасно.

— Не си лоша, това са човешки работи. Аз защо не настоявах да изясним всичко, вместо това от яд се подадох на глупавите й свалки, а ядът е лош съветник.

Тя млъкна, след това погали лицето ми и каза:

— Ама и ние сме едни: това било, онова било, кой бил по-виновен, кой започнал пръв — ама че сме глупави. Вместо да отидем в една сладкарница и да отпразнуваме случая. Аз те обичам, а това е най-важното!

— Аз те обичам, а това е най-важното!

— Обаче аз повече!

— Не, аз повече!

— Не, аз повече!

Стара наша шега, в която се приближаваме един до друг и завършваме с дълга целувка.

— И тъй, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

— Това от Библията ли е? На коя страница го пише?

— Библията не се структурира в страници, а в книги, глави и стихове. Това е от Посланието на апостол Павел към Коринтяните. От първото послание. Глава тринайсета, стих тринайсети.

— А казват, че тринайсет било фатално число! Чакай сега, ти цялата Библия ли знаеш наизуст? С главите и стиховете?

Тя се засмя.

— Ама не, разбира се, цялата Библия е много голяма. Знам няколко любими стиха, този ми е най-любим. Днес, като каза за светлината, помислих, че си се снабдил с Библия.

— Да, в момента имам. Но е много стара, знаеш ли, там не пише светлина, а виделина.

— Така ли? Ами да, това е много хубаво, ето виделина идва от виждам, директно се свързва с нас хората. С възприемането на света, на творението. Което възприемаме със съзнанието си. Значи ще излезе, че първото творение е… съзнанието!

Виж ти какво било. Тази книга никак не е глупава, ако съдържа такива дълбочини в себе си. Да откривам загадки, скрити послания, да чета между редовете — това е нещо за мен.

Да, обаче това си е чист идеализъм. Учим в училище, че битието определя съзнанието, то е първично, а тук излиза, че е обратното. Обаче аз какво искам от една религиозна книга, да проповядва материализъм?

— Ще видиш, че там има много полезни неща! Сигурна съм, че ще видиш. Ти си умен, можеш да четеш зад текста, да анализираш, да прозираш в дълбочина, а това е много ценно. Защото тези текстове не трябва да се четат буквално, в тях има скрит дълбок смисъл. Най-големите критици виждат всичко буквално и го осмиват, или отричат, най-вече заради политически доктрини.

Отново беше прочела мислите ми.

— Ти знаеш, аз съм вярваща, моля се всеки ден, и за нас се моля.

— Молиш се? Извини ме, на мен не ми е ясно нещо, как може човек да се моли на някого, когото не вижда, когото не познава, даже в чието съществуване се съмнява?

— Мислила съм за това. И съм измислила. Дори когато се молиш на някого, когото добре познаваш, самата същност на молитвата — в случая молбата — е очакване той да направи нещо за теб и ти предварително не знаеш, ще го направи ли, или няма да го направи. А щом не знаеш, значи не го познаваш достатъчно, значи се молиш на някой непознат, който е в този човек. А ти не си виждал този непознат, съмняваш се в съществуването му, както каза, и ако той изпълни молбата ти, ще го видиш и ще повярваш в съществуването му… вътре в оня, когото познаваш отпреди. Ами не е много по-различно, даже изобщо не е по-различно. Единствената разлика е, че когато се моля на бог, аз вярвам, че той ще изпълни молбата ми, защото го е обещал в писанията и защото много пъти го е правил и защото вярвам, а с вярата идва и надеждата. А ако става въпрос за човек, мога само да се надявам, но не и да вярвам. Ако той изпълни молбата ми, ще повярвам, ако не — нито ще повярвам в него, нито ще се надявам на него. Така ги виждам аз тези неща.

Влязохме в сладкарницата срещу кино „Родина“ и чак тогава се сетих, че нямам пари. Тя разбра — любовна телепатия! — и преди да съм казал каквото и да е, заяви:

— Аз черпя, разбира се, по случай оздравяването си.

После ядохме пънчета — бяха най-вкусните пънчета, които съм ял.

След това се разделихме, тя тръгна да търси рамка, знаела къде се продават, за да постави онази снимка, с разпиляната коса, в рамка и да я закачи над бюрото в стаята си. Защото днес успях да й я подаря, да видя радостта в очите й и да я почувствам върху устните й.