Георги Б. Караджов
Скритото изображение (65) (Записки на фотографа)

65.

29 февруари, неделя

Тази дата се появява веднъж на четири години, тя ни е подарък. И освен това е неделя. Слънцето грее от сутринта, мирише на пролет. Макар че баба Марта може да бъде и истински лоша, като всяка жена. Сложих в апарата нов филм — черно-бял, имам само още един в резерва, ще трябва да искам пари от баща ми — той за филми не ми прави проблем, в края на краищата той настояваше да се захвана с фотография. Ето, няколко месеца минаха и ми се струва, че вече съм захапал въдицата, както обича да се изразява Мано, все повече ме увлича. Впрочем днес следобед съм у тях, нищо особено, просто техните са във Варна, баща му нали е морски човек, събират ги там на някакъв симпозиум ли, конференция ли или инструктаж, нали скоро имат курс — съвпада с пролетната ваканция, така че Мано се гласи да замине с баща си. „Пламнала ми е главата“ — казва — паспорти, визи, проверки — чак до Англия ще ходят, но и в Германия, в Хамбург имат престой. Ваканцията няма да му стигне на Мано, отсега уговаря директора за два-три дена допълнително. Теренът е свободен и може да се направи парти. Жалко, че Людмила не може да дойде.

Та Мано ме покани да ида по-рано да му помогна с приготвянето, нали сме приятели. От няколко дена и той си има увлечение, харесал някакво маце от Руската гимназия на един рожден ден. Поканил я днес. Ще я видя. Помоли ме да не казвам, че баща му е с корабите. Те, казва, някой път за това и тръгват с тебе, при моряците има разни вносни неща, корекомски, и все ще се намери някой друг долар, за доларите, а не че им харесваш кой знае колко, пък то си е направо проституция тая работа, нали така. Ами да, има такова нещо, и аз съм го забелязал, който има богат татко или такъв, с валутка, по-лесно му е да си намери половинка. Колко трябва да съм щастлив, че сме се намерили с Людмила единствено в любовта, без разни търговски сметки. Това значи, че връзката ни е истинска и никой не може да ни раздели. И в момента, в който се го помислих, не знам защо пред очите ми изплува момичето от вчера сутринта, как беше — Виктория, хм, Виктория значи победа, хубаво момиче, с фототехника, че даже и с лаборатория. Така ли изглежда изкушението? Изпитание за любовта ми ли е? Хе, ама че смешно изпитание, нима ще заменя любовта си за една фотолаборатория? Глупости. Пък и тя сигурно си има някой, няма да стои на празно я, такава хубавица. Макар вуйчо ми да казваше веднъж, че най-красивите са най за окайване — мъжете рядко се хващат с тях — за приятелка: няма да ме огрее, за жена: сетне рогата ще ми тежат. И така си и остават красавиците самички. Е, той нали се е женил два пъти, разочаровал се е от жените, затова такива ги разправя. И понеже годините минават, нищо чудно да си остане стар ерген. Обаче как така ерген, щом се е женил, няма начин да бъде стар ерген, разведените не се наричат ергени.

— Ду ю спик инглиш?

Мано се засмя и отвори широко вратата.

— Ду ю и не ду ю. Знам само няколко лафа, колкото да си изям някъде боя.

В стаята му безпорядъкът беше по-голям от нормалното, бюрото му беше заето от учебници, тетрадки, хвърчащи листи и някакви формуляри.

— Гледай братче, това всичкото е за виза, без него няма да ме пуснат — виж само въпросник: Какво отношение имате към мероприятията на народната власт? Че аз тогава, когато са били тези мероприятия предприети, не съм бил и в проект, нали така, петнайсет години по-късно съм се пръкнал, какво отношение мога да имам.

— Ами отбележи „положително“.

— Има си хас „отрицателно“ да отбележа, че нали тогава ще видя чужбината през крив макарон. Ето тука друго — имате ли роднини на запад. Питат, за да знаят, ако имаш роднини, можеш да избягаш и те да те поемат, нали така.

— А така, ако нямаш, не можеш ли да избягаш?

— Абе можеш, ама е по-сложно, няма кой да те поеме, пък те си имат истинска безработица там, не е само пропаганда, И какво? Тук си учил университета, там отиваш да им чистиш улиците, нали така. Виж ако си отпреди известен, то е друга работа, ако си си го уговорил предварително — понижи глас и продължи — От сигурен източник знам, че на Емил Димитров са предлагали да остане във Франция, много са го харесали, щеше да е световноизвестен сега, като този… как беше бе, този… Азнавур, нали така. И да се напълни с пари, ама той отказал.

— И правилно, че е отказал, той и така може да си ходи там на концерти, когато си иска, пък и парите тук не вярвам да са му малко, Във Франция ще е един от стоте Азнавуровци, тук е най-големият, единственият Емил Димитров. Умен човек.

— То туй вярно, ама от друга страна… ти помниш какво стана на нова година, дето се извиниха на публиката, че го били показали, това направо си означава — половин година запор.

— Така ли? — не бях чувал тази история.

— Така я, концерта в зала Универсиада. Аз го гледах — нищо особено, беше се облякъл с някакъв лъскав костюм, такъв западен. И, знаеш каква е хавата, нали така, възмутени граждани сигнализирали — държавата реагира, знаем ги ние тези „възмутени граждани“ кои са, нали така, за явни безобразия няма кой да сигнализира, а за едно по-лъскаво костюмче — да го докарат до официално извинение по телевизията. Че ние по-голям певец нямаме бе, имаме ли? Ако беше във Франция, щеше ли някой копче да му каже?

Не знам, в нашето семейство не го слушаме много-много, баща ми май го недолюбва. Иначе имаме всички плочи на Лили Иванова, ама Емил Димитров… Е, той пада малко от меките китки, това е полуофициално, а държавата тях не ги обича много, то си е и официално забранено, баща ми иска да ме предпази да не стана от тях, защото много пречки и нещастия в живота им, че и обществото напълно ги отхвърля — като кажеш „педераст“, то си е обида. Е да, ама си мисля, че няма как да станеш, ако не си се родил така, пък ако така си се родил, то какво си виновен? И на кого пречи, има хубав глас, композира хубави песни, хората го обичат, с кого спи, какъв секс практикува, си е негова лична работа, никого не касае.

— Та така, роднини в чужбина. Имаме ли? Нямаме. Щото ако имаме, може и да не заминем, макар че, ето на теб, като на приятел ще ти кажа, от теб няма да излезе, знам те, имам аз един малко нещо вуйчо, втори братовчед на майка ми, той върти бизнес в Мюнхен, строителен предприемач — богат човек. Ама все едно че го нямаме, как си мислиш ти, те такива богаташи най обичат да им се тръснеш на врата, нали така, здрасти, аз съм твоя любим племенник, да вземеш да ми дадеш някой милион, че съм го закъсал, как ли не, той, баща му на него някога се е отказал с Държавен вестник от сина си, как ти се струва тая? Държавен вестник! Защото оня си развява чукалата, нали така, и си живее живота, хванал една богата — любов-млюбов — оженили се и ето ти първоначален капитал. А без него как се започва? И сега тези марчици, дето ги е натрупал, да не ги е натрупал да ги дава на някакви закъсали роднини, дето отдавна не ги е виждал — не, той се е барикадирал от нас, не иска ни да ни чуе, нито да ни знае, нали така. И да ти кажа, прав е, и аз на негово място по този начин щях да постъпя, ами как. Тъй че няма да излъжа ни най-малко: роднини в чужбина? — нямаме!

— Капиталистически отношения.

— Аха, капиталистически, там бате няма кум, няма сват, няма брат — не ми ли вършиш работа във фабриката, все едно какъв роднина си ми, по-важни са парите, печалбата: пари — производство — пари прим, така ли беше, нямам право да губя, конкуренцията милост не знае. Така е започнал моят вуйчо при някакъв строителен магнат, дето разправят, братът на собственика, на магната де, бил портиер във фабриката — фабрика за готови строителни модули, а моят вуйчо — фарфара, емигрант, нула човек — за една година станал заместник-директор — защото е талант, а талантът се цени — предлагал там някакви нововъведения, рационализации, които увеличили производството и парите, затова след три години имал достатъчно да си отвори собствена фирма — и да се конкурира с бившия си благодетел, защото в тая работа благодарност няма, нали така, благодарност не съществува. Или изяждаш, или си изяден. Баш тогава да срещне и мадам „първоначален капитал“! Късмет. Ама за друго ми беше думата де, ето виждаш ли — емигрантът — началник, братът — проверява пропуските на служителите на входа и гаси лампите след работния ден — за десет пъти по-малко пари. Е как няма да го имат това, дето го имат? Дето вика Паназа: срещу тях да бягаме, няма да ги стигнем, нали така, срещу тях!

И хвърли ядосано поглед върху формулярите на масата, но сетне се сепна, явно беше се разприказвал повече, отколкото трябваше и каза примирително:

— Обаче човещина виж липсва, човещина. Все пак — роден брат, как така, какво ли му е на него пък било, на брат му? То не може всичко наведнъж да имаш, не става тоя номер, хич не става. Така че този роднина го пишем умрял, не даже и умрял, ами нероден Петко, та да хване дикиш, нали така… Ха-ха-ха, той баш Петко се казва, ама нейсе. Обаче, да знаеш, сигурно-сигурно, уж моряци и тъй нататък, ама рибата е още в морето, нищо сигурно няма, паспорт нямам още, виза, то всичкото това трае бая време и на много места трябва да се ходи, тук за подпис, там за печат и така нататък, нали така.

Абе да му имам грижите на Мано, аз и до Букурещ не съм излизал и кога ли ще ми се случи, в тоя живот май няма да е, уж притеснен, уж ядосан, пък нали виждам, цял сияе, то това са си радостни кахъри, така де, пак ще види свят, че не му е и за първи път.

— Ей така те поканих по-рано, да намажем малко сандвичи за довечера, па и да си побъбрим малко, защото сме приятели, нали така и знам, че… ами можем така да се отпуснем, че то аз съм си плямпало, а то е важно в чии уши влиза, има ги всякакви, и в нашия клас ги има, кажеш нещо, докладват където трябва и после — няма виза, няма паспорт, стой си тука и кротувай! Пък ти нали не си от тези…

Не съм ли? Аз ли не съм? Само ако знаеше… Но при мен е друго, аз съм принуден, не го правя нито от желание, нито за изгода. И, казано честно, какво правя? Нищо. Ето сега вътре в себе си давам честната си дума — от мен никога никой няма да пострада, заклевам се.

— Ама ти се замисли нещо? — стресна ме гласът на Мано. — Няма нужда да го мислиш толкова, добре си ти, все искам да те питам — как го правиш тоя номер с мадамите, как така ти се лепят, айде с Люска вече ясно — ходите официално, ами другите — нали гледам Тинчето как те гледа, да й свирнеш, ще тръгне след теб, ами да беше само тя — имаш си някакъв трик, с който ги привличаш, нали така, и ако си приятел, ще споделиш, че на сума ти години станах, а още не съм чукал мацка, на тази възраст в днешно време да си още девствен си е срамота, толкова ли за нищо не ставам? Вярно, преди година бях много близо, абе за малко да стане, ама ми се размина. Ей сега дали ще ми се отвори парашута, не знам, май се харесахме, ама знаеш ли ги — женски… Аз съм се подготвил иначе, с презервативи, искам да кажа, ама знам ли я. Пък да не става дума, че баща ми е по корабите. Не искам бе, не искам заради западните парцалки и джунджурии да ме харесват, а те, пичките, като разберат, че съм моряшко чедо, надушват долари, нали така, тъпа работа.

Тъпа, разбира се. Ама най-тъпото е, дето всички си мислят, че като тръгнеш с някое момиче, непременно още първия път трябва да легнеш с него. Може и да съм старомоден, или прекалено глупав, не знам, само че си мисля, че колкото и да го искаме — и двамата, то може по някакъв начин да опорочи любовта ни, любовта трябва да е безкористна, да идва от сърцето, от чувството, не от нагоните, от инстинктите. Нали всички животни имат нагони? Инстинктът за размножаване, чисто физиологическото желание за полова връзка — да, то може да стои в основата на любовните отношения, но ако сме човеци, трябва да сме го надраснали, да го задържаме, докогато е нужно, заради чистотата на нашите отношения. Така си мисля, макар че, разбира се, изгарям от желание и когато съм с нея, винаги има и физиологична реакция, тялото не се съобразява с моите морални принципи, то си реагира независимо и ме е срам от него, обаче нищо не мога да направя. В четвъртък имаше в „Атлас“ предаване за Испания и професор Тянко Йорданов спомена нещо за манастирите там, а после показаха голи до кръста да вървят подир иконата и да се удрят с бичове по гърба, да умъртвели плътта. Е да, ама и мазохизмът не е ли такава сексуална перверзия — възбуждаш се от болка, прави ти кеф, така че кое какво е не е много сигурно, дали религиозен или сексуален екстаз изпитват при ударите, дето им оставят кървави белези по гърба, не е много ясно. Сетне, като вярват в бог, той не е ли създал и плътта на човека, защо трябва да се умъртвява? Когато се случва между двама, които се обичат заради самата любов, то е нейният свещен завършек, върха й. Ние с Людмила постепенно се подготвяме, връзката ни узрява — и тогава ще е нещо прекрасно, а иначе така, от първата среща — само задоволяване на животински инстинкти, а пак му казват „любов“. Ще трябва да поговоря по този въпрос с Людмила, само да не реши, че припирам за онова. Тя се задъхва, когато ме прегърне, започва да диша често-често, а усещам и сърцето й, като подплашено птиче, дето пишат писателите, сякаш да изхвръкне готово. Но…

— Извинявай, че те питам — подхваща Мано, — ти знаеш, на мене можеш всичко да кажеш, аз съм гроб, обаче… как е Люска в леглото? Изглежда страстна жена и така… абе напълно развита за годините си, дето се казва, нали така.

На устата ми дойде веднага лъжа — щях да кажа, че е страхотна, че напълно си подхождаме и сме един за друг, да се похваля, защото някак си ме беше и срам да си призная, че още не сме го направили, да не събуди присмех, да ме подиграват, знам ли, но навреме се спрях — от една страна ще пазя честта и доброто й име, от друга страна ще се хваля с лъжи, ама ха де, стига толкова лъжи.

— Ами как да ти кажа, ние още не сме стигнали дотам — изрекох на един дъх и почувствах, че се изчервявам, понякога е по-трудно да изречеш истината, отколкото да излъжеш.

— Чудно — отвърна Мано, — че вий отдавна ходите — трябва да има вече два-три месеца. Хората се запознават и веднага скачат в леглото. Понякога даже не се и запознават. Ха-ха-ха, нали го знаеш тоя виц: — Как се казваш? — Тебе кво те интересува? — Ами снощи на рождения ден се изчукахме. — Че това да не е повод за запознанство? Ха-ха-ха, дето казал Радой Ралин: „Няма вече бурни страсти, секса стана като «здрасти»“.

— Ами точно затова — хванах се за думата, — точно да не става секса като здрасти, трябва да се изчака подходящия момент. Иначе всичко се разваля. Той Радой Ралин е сатирик и затова го пише така, като сатира, като протест, защото не е правилно, не като похвала.

— Айде сега, и ний разбираме нещо от литература и от сатира, ясна работа, обаче да знаеш, че така като мислите, сте изключение, другите двойки тука във випуска вече са минали цялата Камасутра и се занимават усърдно и прилежно, като че ще ги изпитват, нали така, сега времената са други, има сексуална революция, нали го знаеш вица за сексуалната революция?

Не го знаех вица, обаче полека-лека започна да ми писва да обсъждам темата точно с него, затова казах:

— Знам го, сега ако направиш по едно кафе, цена няма да имаш.

Обаче явно той беше набрал инерция.

— Абе право да ти кажа, аз един път за малко щях да я наеба, онази, Анушка от В клас, ти я знаеш, тя минава за учителка в тия работи, в нейния клас не е оставила момче, без да му предаде опита си, нали така. Добре, че не му е предала и някоя болест, щото те и болестите не ходят по гората, ами по хората ходят. Бяхме на един рожден ден и така порядъчно си пийнахме, почнах да я свалям — да пипам тук-там, на нея много не й трябва, веднага намокри гащите, ако се сещаш какво искам да ти кажа и хайде в една спалня, още неоправена от някои преди нас, почнах да се събличам, много се бях надървил, направо си викам само да го удържа, докато вляза в нея, толкоз загорял бях, нали така, той алкохолът уж задържал тези работи, ама аз бях много втасал. И таман да сваля и гащите, чухме писъци, трополене, влиза хазяйката — една Нина от математическата, от Ямбол, тя сама живеела на квартира — и вика: „Всичко морално! Крийте алкохола! Нашите!“ Те пък да вземат техните от Ямбол да й дойдат на гости, да я изненадат, демек, за рождения ден, подаръци й донесли, туй-онуй. Братче! И на, нищо не стана, девствен си останах, нали така. Обаче от вас не го очаквах…

— Това са други работи. Ти ми говориш за оргии, аз ти говоря за любов, това са съвсем различни работи.

— Право думаш, различни са — въздъхна Мано, — и аз така като тебе, с любов искам да стане тая работа, че инак не кефи, ама как да стане, като не ме харесват, там е работата я, ти как го правиш тоя номер, не знам, освен дето си по-начетен от мен и по-интелигентен така, само че разправят, че баш интелигентните имат проблеми с мадамите, аз по едно време бях решил нещо културизъм ли да потренирам, мускули да направя, нали така, та белким ме огрее и мене.

По радиото, което през цялото време беше включено, започна симфонична музика, говорителят обяви „Любовни мечтания“ от Шуман.

— И знаеш ли какво ще ти кажа — продължи Мано, — всичките тези мацки, от които са се навивали разните му там композитори и писатели, та са си писали произведенията, всичките те не са били стока, сигурен съм, там Шуман, Моцарт, Бетховен, туй Фюре Лизе да не мислиш, че е била нещо кой знае какво, проста пикла е била, нищо повече, и тоз там — Моцарт — е искал да й вдигне краката на дивана, затуй ги е писал тези ноти, защото на всеки му се ебе, това е истината, прости тъпачки са били, обаче всичките са имали дупка между краката, нали така, ей това е причината, от памтивека е така.

И той завъртя станцията на програма „Хоризонт“, където пееха „Трамвай №5“. Гледах да не се засмея на музикалните галимации, които той забърка с изказването си, но нещо ме човъркна отвътре, ами ако имаше право, ако всичко беше само нагон?

— Тая се казва Жечка — поде пак Мано, — и нищо не е имало, само малко флирт, разменихме си, дето се вика, телефонните номера, веднъж я поканих на кино, ама тя ми отказа, вместо това предложи да ходим да ядем сладолед в „Космос“. И аз, глупакът, се зарадвах, ама ега ти номера — дойде с приятелка — едно такова ококорено същество, не приказва, не се смее, само седи и гледа като надзирател, да не взема да ухапя приятелката й, нали така. Тъпа работа ти казвам, няма майтап, тъпа, че няма накъде. Бях си намислил какво да й кажа, кога да й хвана ръката, надявах се поне една целувка да отнеса, нали така, пък то виж! Днес ако дойде с приятелката си, не знам какво ще правя. Ако ти не беше вече обвързан, щях да те помоля да свалиш приятелката й само за тази вечер, да я обезвредиш, така да се каже, че да мога аз да действам, ама сега не мога да те моля за такива неща, е, поканил съм повече момчета, на някой може пък, дето се вика, да му харесват надзирателки и да ми свърши работата, нали така.

— Е, в сладкарницата сте били само тримата, тук довечера ще се омешаме повече хора, дори и да я доведе тя тая своя приятелка, няма все закарфичена за нея да седи я, все някой ще й отвлече вниманието, а ти издебни момента и действай.

Партито на Мано беше пълна скръб. И тези двечките, които той ми описа, бяха много странна двойка — неговата Жечка през цялото време седеше на края на дивана в сянка и пиеше лимонада, той се опитваше да я заговори, но тя му отговаряше едносрично, загадъчна мадама ли го играеше, отегчена ли, приятелката й се оказа порядъчно грозна, с един нос като на Пинокио, кикотеше се през цялото време за щяло и нещяло. От класа бяха Чефито и Тина, също и момчетата. Тина се опитваше да ме сваля от разстояние, седнала на една табуретка, гледаше ме с някакъв премрежен поглед и пиеше ликьор. Ако Людмила беше там, нямаше да ми е толкова тъпо. Абе, тръгнах си в осем. Първи. Извиних се на Мано, излъгах, че ме боли глава.