Георги Б. Караджов
Скритото изображение (39) (Записки на фотографа)

39.

15 януари, четвъртък

Днес срокът започна отново.

Десет минути преди другите стоях пред училището и се оглеждах, нямах търпение да я видя, само да я видя, това щеше да облекчи онези притеснения от последните дни, толкова много ми се беше натрупало. Тя не се появи, а класът един след друг мина покрай мен, поздравяваха ме весело, но имаше и учудване в погледите им, имаше някакво озадачаване, личеше ли ми, че бях затормозен от нещо, или просто се учудваха, задето стоя пред вратата и не влизам. Е, накрая влязох, с мисълта, че Людмила сигурно е болна и това ще ме довърши окончателно. Обаче не, беше там, на нашия чин, беше дошла по-рано от всички, преди всички, просто ме беше чакала вътре, в класната стая, очите й светнаха, прегърна ме и разроши косите ми и ми стана толкова хубаво, ето, тревогите отлетяха само в един-единствен миг, с един-единствен жест, ръката й някак ги събори от главата ми, в която бяха впили пипалата си като октоподи.

— Честита Нова Година! — прошепна ми. — С теб ще бъде честита!

— Клас стани! Клас мирно! — дежурната Анжела. След което влезе, задъхан като винаги, Пирона.

В междучасието тя ме попита за празниците, получил ли съм трите й писма и картичката, милата, толкова хубави писма ми беше написала, а аз даже не успях да им се зарадвам, бях получил само две, третото и картичката все още пътуваха към мен, и веднага ме попита дали онази снимка е готова, снимката, на която заснехме нашата целувка.

— Нямам търпение да я видя, ще ми я подариш, ще я нося винаги със себе си и когато те няма, няма да съм сама, нали? Тя е магическият ни миг, запечатан завинаги!

В един момент се отдръпна и в погледа й имаше изненада и безпомощност, какво ли видя в очите ми?

— Аз не можах да я опазя — казах предпазливо. — Жалко, всичко отиде, осветих филма.

Погледна ме неразбиращо, трябваше да продължа, да кажа нещо повече.

— Апаратът. Отвори се случайно и филмът се освети. Всички пози, и нашите, и от Нова година… Отиде!

Ето че вече започвам да я лъжа. Ужас, защо я лъжа, защо не й казвам истината, нали уж сме си най-близки. Страх ли ме е? Страх? От кого? По-скоро страх за нея, защо да се измъчва и тя, какво може да направи, само повече ще се тревожи, не, за да я запазя чиста и нашата връзка да запазя чиста, затова не трябва да й казвам истината, това не е лъжа, или ако е лъжа, това е благородна лъжа. Колко лесно се лъже съвестта ни. Лъжата си е лъжа, остава си лъжа, нали някой ден ще научи истината и тогава ще ме намрази. Но вече е късно, започнал съм играта и трябва да я играя докрай. Моето объркване, обаче, тя възприе по съвсем друг начин.

— Ей, нищо няма, нали пак можем да се снимаме, какво ти стана, снимката не е важна, важни сме ние, знаеш ли, ние сме най-важните.

— Я стига сте си шушукали, пиленца мамини — чухме Тина, — хайде да ви водя на сладкарница, Трифка е болна, следващия час имаме свободен!

Не бяхме разбрали, не бяхме и видели, че всички останали са се разпръснали, е, освен малкото Мими, което си беше извадило книжка и беше потънало в нея. Тина държеше в ръка новия брой на „Родна реч“, сигурно имаше повод да ни почерпи.

Така излезе. По една тулумбичка и по една малка боза в сладкарница „Пчела“ и по едно стихотворение за десерт. Стихотворенията бяха… щях да кажа любовни, но не, по-скоро копнежни, някакво предчувствие за любов, свързано с пролетта, пъпките, които са пълни с надежда и порив, ей такива някакви работи, явно е, че няма още истинска връзка и го споделя с белия лист, както се казва, още повече че те там такива стихотворения по-охотно печатат, любовта още не е за нашата възраст, според тях, „забранено за учащи се“. Иди после им разправяй, че Жулиета е била на четиринайсет години, Ромео пък — само на седемнайсет… Затова и любовта им е била толкова чиста и всеотдайна. Като нашата. Е, те са се оженили с всички произтичащи последствия, но това е било нужно повече на Шекспир, отколкото на тях, по чисто драматургични причини и съобразно с морала на обществото тогава, нали така и така са гласели да я омъжват за друг, на тая възраст!

А ние скоро ще станем пълнолетни — първо аз, а два месеца по-късно и тя, моята Людмила. Обичам я, обичам я, винаги ще я обичам, живите й кафяви очи, които се смеят и когато е тъжна, кичура, паднал пред тях, който потрепва при всяка нейна дума, чудесната мелодия на гласа й, мога да го слушам както запаленият меломан слуша любимата си симфония, цялата тя е една неповторима хармония, извор, в който плувам, в който се къпя, в който потъвам дълбоко-дълбоко. Обичам я. И е толкова ужасно да съзнавам, че я лъжа, всичко между нас трябва да бъде озарено от истината, изпълнено с доверие и вяра. А сега… Всъщност не е вярно, аз не я лъжа, опитвам се да й спестя някои тревоги, каквито не е заслужила, това е всичко. Разбира се, ще й разкажа цялата истина без остатък, когато всичко свърши. Когато свърши. Точно това е. Дано по-скоро свърши, дано по-скоро свърши.