Георги Б. Караджов
Скритото изображение (10) (Записки на фотографа)

10.

26 октомври, неделя

Топло е, съвсем не като за октомври. Слънцето грее, като през ранна пролет — само за снимки. Зареждам нов филм във фотоапарата. Имам среща. На гарата. Защо точно там, не мога да кажа, не знам, тя така иска. Намира гарата за особено място. Все още никой от съучениците ни не знае. Какво да знае? Ние самите също още не знаем какво е това нашето. Разхождаме се, говорим си, измисляме си разни неща — хубаво е. Ето сега ще си играем на пътуване… играем си, да, това е, играем си. Защото, когато сме заедно, ставаме отново деца. Хубаво е.

Вървяхме между коловозите, помолих да я снимам как слиза от един, оставен на глух коловоз, вагон, но после се отказах — стълбичката беше много стръмна, а тя е с пола, неудобно ще се получи, дано не си помисли, че искам нещо повече, нищо не искам, нищо друго, освен това, което е в момента, това хубавото, на което не му зная името.

Снимах я да наднича иззад вагона. Толкова е топло, че не си е взела даже яке, по един дебел пуловер е, сигурно меко я прегръща. Смее се. Фантазираме. Хайде да се качим и да тръгнем да пътуваме. Ще слезем във Франция, в Париж — ще пием кафе на Айфеловата кула и след това — на Монмартър, знам ли стихотворението на Ханчев за Монмартър? Не го знам. Веселин Ханчев е любимият й поет. Притваря очи, опира се на вагона и го рецитира. Сякаш го пее. „Где е вашето грозде и вашето вино сега? Где е вашата сладостна есен, натежала от болка и плод?“ Цялата музика, която поетът е вложил в подредбата на думите я чувам в изпълнението й. Трябва на всяка цена да го прочета. Само че откъде? Ханчев не може да се намери по книжарниците. И в библиотеката, казва, го няма. Е, има го, но все не е върнат. Тя има една книжка, ще ми я даде, да си препиша което ми харесва.

— Страхотен е, нали? Сонати пише, симфонии.

— И ти… Усещаш музиката, трябва да станеш певица.

Разсмива се:

— Каква певица, ти се шегуваш, аз изобщо нямам никакъв слух, даже не мога да улучвам тоновете правилно. Аз пея фалшиво. Добре, че не си ме чувал как пея, ще избягаш, ако ме чуеш!

— Или ще скоча.

— Откъде?

— Как откъде? От Айфеловата кула, нали сме в Париж!

— Ах да, само че вече слязохме оттам, ваше височество, и вървим по посока Мулен руж.

— Мулен руж?

— Ммм-да. Ама няма да влизаме. Това е гнездото на разврата. Там играят Кан-кан!

— У-у-у, как не ги е срам! Кан-кан!

Вече сме стигнали до края на перона, продължаваме между релсите, там някъде е рибарското пристанище, вървим нататък.

— Да знаеш — казва ми внезапно, — няма по-голямо нещо от морето, морето е най-голямото!

— „Морето, най-голямото събитие!“ — процитирам.

— Точно така, прав е Христо Фотев, точно така е. Най-голямото събитие. Знаеш ли, понякога съм цялата изпълнена с щастие, че… не може да се обясни, че това събитие се случва непрекъснато и ми се случва на мен, че съм цялата в него, в това прекрасно събитие! Не знам какво ще стане, ако ми вземат морето! Не бих го преживяла. Не знам. Не, няма да умра от това, разбира се, но онази, истинската, по някакъв начин ще умре, онази, която е в мен и която е най-истинската аз.

— Прекрасно го казваш.

— Прекрасното е, че има на кого да го казвам. Че най-после има някой, който ме чува, който ме разбира. Гледал ли си „Ще доживеем до понеделник“?

— Да.

— Как беше там: „Щастието е, когато те разбират!“ Колко точно казано.

Вече сме на брега, внимателно тръгваме по дигата — от камък на камък. Тя спира, подава ми ръка да й помогна да прескочи до съседния камък. Хващам ръката й. Колко хубаво е да държа ръката й, никога дотогава не съм го правил. Ръката й е топла и чудесно мека. Тя я издърпва деликатно от моята, приклеква на камъка и се заглежда във водата, където се люлеят водорасли от последните отзвуци на пулсирането на прибоя — наляво-надясно, наляво-надясно.

— Знаеш ли — казва тя с развълнуван глас, — когато бях малка, често я гледах тази люлка на водните треви. Е, искаше ми се да мога да стана още по-малка, като Палечка, да се гмурна и да се полюлея на тях, колко ли е хубаво?

А след това помълча и добави:

— Сега… сега ми се струва, че наистина се люлея на тази люлка!