Георги Б. Караджов
Скритото изображение (43) (Записки на фотографа)

43.

24 януари, събота

А сега е време за рапорти. Сега съм боец на невидимия фронт, Капитан Клос, Щирлиц, майор Деянов. Само че те са се борили срещу враговете на човечеството, а аз? И какво да напиша? Това за Ленин и Троцки в никакъв случай. Той какво така изведнъж се отпусна на тези теми, какво общо има това с фотографията? Има, разбира се, как да няма, нали става въпрос за ретуша, за лъжата и за истината. И сега аз ако напиша истината, ще излезе, че съм го излъгал, използвал съм доверието му в негова вреда. А ако излъжа, ще излезе, че казвам истината. Защото той не е престъпник, той ми е разказал истината за нещата и тази обективна истина не бива да се обръща срещу него. И ще наруша онази декларация, дето от вълнение не я и прочетох като хората и така и не знам какво точно пише в нея. Ама я подписах. И се задължих да я спазвам. А Людмила? Не лъжа ли и нея? Сещам се за времената на съпротивата, чел съм за участници, които са криели от най-близките си, за да ги предпазят, за да не ги притесняват, и за да не могат те, близките им, да ги издадат в случай на провал. Беше някакъв роман за времето на френската съпротива. В нашите романи всичко се върши от всички, жена ти, близките ти, всички са твои съмишленици и ятаци. Иначе не са ти близки — и толкова. Е добре, аз я обичам, обичам я повече от себе си и въпреки това я лъжа, е, поне не й казвам истината, заради оня полковник от ДС. Против кого се боря? Против Панос и Людмила? И в името на какво? На сигурността на родината? Хайде бе, Панос и Людмила заплашват сигурността на родината!?! Изведнъж усещам, че само и единствено против себе си се боря, против самия себе си. Против оня, който можех да бъда, но никога вече няма да бъда. Защото съм им в ръцете.

Да, знам, в лошо настроение съм и не само заради тежките мисли, които не ме оставят да спя. Струва ми се, че тя усеща нещо, някаква студенина започна да се промъква между нас, днес се разделихме кратко, тя се извини с главоболие и ме целуна едвам-едвам, по бузата. Тръгна и не се обърна до ъгъла, а преди се обръщаше и ми помахваше с ръка, и се усмихваше. Какво пък, може наистина да я боли главата. Или и тя започна да ме лъже? Както излъга Насо там, пред църквата, без да й мигне окото. Ами ако той й беше казал: дай го тоя тамян да го видим? Е не, ставам прекалено подозрителен, мнителен, това са глупости, глупости са.

И все пак тя ме излъга днес, когато я попитах носи ли ми онази книга, дето ми я обеща, на религиозна тематика, тя ми каза, че не може да я намери, дали я е дала на някого, не може да се сети. И това си беше чиста лъжа, защото се смути и се изчерви, та чак ушите й пламнаха. Няма ми доверие. Книгата е апокрифна у нас, внесена е от чужбина тайно, оня офицер би я нарекъл: „вражеска пропаганда“. И би се зарадвал да открие канала, по който е влязла у нас, него ще го повишат, а мен ще ме похвалят и ще ме наградят с ръчен часовник, както награждават бдителните пионери и комсомолци по книжките и филмите. Е да, вярно е, саркастичен съм към самия себе си, но не мога иначе, това ми помага да оцелея. А ако тя е забелязала нещо у мен и е решила да не ми се доверява повече? Може и да иска да ме предпази, да не ми навлече някакви неприятности с тази книга. Така и така съм атеист, вижда, че няма да се променя, нечестно е да ме агитира, след като аз се отказвам да я агитирам. Всеки от нас да вярва в каквото си иска, важното е двамата да вярваме един в друг, това е важното. Между нас не трябва да има лъжа, каза ми оня ден, не трябва! Нали любовта е всесилна, нали любовта преодолява пространството и времето, нали любовта…

А я обичам толкова много!

Но сега трябва да свърша и тази работа. Да видим как, важното е да съм внимателен, той не бива да пострада по никакъв начин. Пиша вчерашната дата.

„23 януари:

Днес отидох според предварителната уговорка в жилището на ОН (обекта на наблюдение, така се условихме да го обозначавам — конспирация!). Той седеше и разглеждаше стари негативи (не, чакай, какви такива стари негативи, това може да означава много неща, да не би да се усъмнят, че е свързан с миналото… отпреди девети, не, само негативи е достатъчно). Занесох му филм, който бях изснимал и проявил предния ден. Показа ми някои грешки при проявяването и липсата на фокус на места, каза, че някои дефекти могат да се оправят с ретуша. (Споменах я и тази дума «ретуш», за да си изплакна съвестта, нали наистина говорехме за ретуш). В разговора си той похвали съветската школа и каза, че руските фотографи са на много високо ниво (така си беше!). Не стана въпрос за сина му емигрант и аз не знаех как да го попитам, за да не се усъмни. Останах с впечатление, че е положително настроен към живота у нас, (Това стига ли? Или да добавя и това:) но изглежда в момента страда от някакво заболяване, защото кашля много често.

Едмонд“

Толкоз като за начало. Така ще бъде и занапред, дано да ми повярват и да не решат, че ги баламосвам. Преписах го на чисто. Това за заболяването го пропуснах, като не си сигурен нещо трябва ли да го пишеш, по-добре не го пиши. Пъхнах го в плика, надписах плика и излязох да го пусна в пощенската кутия.