Георги Б. Караджов
Скритото изображение (30) (Записки на фотографа)

30.

20 декември, събота

Трети ден не ми излиза от ума тази случка — толкова много любов, а мъжът й отдавна не е жив, възможно ли е човекът да умре, а любовта към него да остане да живее, към кой него, към живия ли, към спомена за него ли? И каква ще е тази любов към спомена? Значи има и нещо по-силно, по-високо от смъртта. Аз, разбира се, съм атеист, не вярвам в бог, но все пак вярвам в нещо, какво точно не знам, някаква сила. Пък ако вярващите точно тази сила наричат бог? За по-лесно?

Християните, мисля, наричат бога си Христос, нали се наричат християни. Този Христос е бил човек, проповядвал религията си, после го хванали, разпънали го на кръста, както е в църквите, след това възкръснал на Великден и станал бог. И Буда е бил човек, достигнал просветление и станал бог, и Мохамед, чакай сега, не, Мохамед е бил пророк, а богът му е Аллах, сега се сещам, че и Исус е син на бога, а богът му се казва, ако не се лъжа, Саваот. Много объркана работа, иска ми се да намеря отнякъде една Библия, да прочета, може да се ориентирам, само че такова нещо нито можеш да купиш, нито да вземеш назаем, няма начин. То не е забранено да се влиза в църква, и аз съм влизал де, църквите са ценна историческа памет, те са изиграли голяма роля в запазването ни като народ през турското робство, ама започнеш ли да питаш поповете, стъпваш на хлъзгаво, някой ще те види и най-малкото ще те изключат от Комсомола, а тогава опитай се някъде да кандидатстваш, да те видя — всички пътища са ти затворени. Освен в Семинарията — да ставаш поп. Мога да попитам Панос, той няма да ме издаде и, ако е вярващ, сигурно има Библия вкъщи, но трябва внимателно, отдалече. Иначе в училище: „опиум за народа“ и толкоз, ако попиташ повече, все едно че искаш наркотици от аптеката. Само така, да погледна. Иначе, като си мисля, в училище ни учат, че душата не съществува отделно от тялото, тя е продукт на високо организираната материя, която се е организирала сама в процеса на еволюцията. А когато кажеш — душата ме боли, какво е това, което те боли и кой си ти, дето го боли нещо друго, ако не си самата душа — тези работи не съм ги измислил аз, днес в голямото междучасие ги разправяше Евгени, той чете много, и философски книги. Понякога спори и с учителите. Някой ден ще си го получи, преди две седмици Станоева по логика направо му каза, че изпада в субективен идеализъм, той: „Пази боже!“ Но този разговор ми заседна в главата и аз започнах да се замислям, може би трябва да питам Панос, той сигурно ще намери някаква връзка с фотографията, знам го аз.

В момента филм в апарата нямам, нямам и пари за филм, ще трябва да поизчакам, да събера поне три-четири филма и тогава да го помоля да копираме, да си струва, искам да кажа.

А ме боли душата заради Евгени, много е умен, много е информиран, а такива като Людмила обичат информираните. Първо — онова с Фауст и косата, после тези приказки за душата, стояхме и го слушахме, и не смеем да се обадим, да не сгафим нещо, че ние тези книги, дето той ги е чел, не сме ги чели. Може би трябва да ида до библиотеката и да ги взема да ги прочета, но те там едва ли ще ги имат, щом е идеализъм. Нашите идеализма го мразят като чумата, всичко е диалектически материализъм, на него се крепи комунизмът. Пък от друга страна всеки ден ни повтарят да пазим идеалите на комунизма, да не ламтим за пари, да не преследваме материалното, да не сме груби материалисти, иди го разбери! Спомням си, че видях Панос да чете Платон, нормално издание, наше, може би като начало Платон ще ми обясни нещо, нали е идеалист. И оттам идва „платоничната любов“, най-чистата, духовната, без да бъде ръководена от нагоните на плътта, моята любов е такава, плътта ще почака до сватбата. Макар че винаги реагира съответно и ме изпълва с желание. И това е нормално, човекът е едно животно, надарено с разум, казваше го Стайкова по биология, и на кого беше мисъл казваше, ама кой да ти помни. Колкото по-далеч от животното, толкова по̀ човек, така излиза, нали? Знам, че ще бъде върхът, ще бъде чудесно, ще бъде най-хубавото нещо, коронацията на нашата любов и ще дойде непременно, когато дойде времето. А то когато дойде, и двамата ще го знаем. И ще бъдем готови. Само да не беше този Евгени! На всичкото отгоре след оня час, в междучасието, се изправи, обърна се към нас, погледна я и поклати глава одобрително, а на мен ми каза:

— Късметлия си ти, ей, върви ти!

Върви ми, я, на мен, а не на теб. Обаче тя мълчеше и, може да са очите на ревността, стори ми се, че думите му я вълнуват, че се изчервява от удоволствие, „о слабост, твойто име е жена!“, Шекспир го учихме преди Гьоте, Хамлет, а не Отело…