Георги Б. Караджов
Скритото изображение (26) (Записки на фотографа)

26.

9 декември, вторник

Едно ми е ясно, аз при Панос няма да спра да ходя, точно сега, когато съм научил толкова много. Какво вземане — даване има той с властите не ме интересува, ако има син в чужбина, нека да има, това си е работа на сина му, не е моя работа. И сетне какво е виновен той, че синът му е избягал, всеки трябва да отговаря сам за себе си, ако трябва да търсят отговорност на някого, то това е синът му. И дори да е идвал, какво от това, държавата трябва да има полза от тези хора, те оставят тук валута. Точка.

Сега за днес. Първо — тя пак е болна, не знам какво става с това момиче, боледува често, питах приятелката й, Росито, тя се нацупи и каза:

— Женски работи!

Другото е, че Велинова отсъства по болест и третия час беше свободен, после е физическото и накрая — френски. Това е много добре, защото нямах домашна по физика — три задачи — и смятах да я напиша набързо през междучасието, но видях, че не съм си взел тетрадката за домашни работи, сега тази грижа отпада и в свободния час ще се разходим, както правим често в такива случаи, до морето. Е, не всички идват на тези разходки, някои предпочитат да се мандахерцат из града, да седнат в някоя сладкарница, да си призная, и аз бях така, когато имахме миналата седмица свободен по български език, но тогава бях с Людмила, за да бъдем само двамата, а сега е друго, сега тя е болна.

Винаги вдигаме много шум, когато сме заедно класът. Признавам, че сме по-задружни от някои други класове, не че се обичаме кой знае колко, но сериозни конфликти и караници между нас няма, както има да речем в А клас — две групи, воюващи помежду си, а останалите — симпатизанти и неутрални. Няма такава работа, ние обичаме да се забавляваме заедно, да се шегуваме, да сме шумни, абе — като малките деца, все едно че не сме вече на крачка от живота. Напоследък дискутираме повече, всеки си има мнение. Ето сега, например, започнахме разговор за сексуалната революция на запад, хипитата там, свободната любов, наркотиците. Атанас беше най-активен, аз мисля, че той слуша западни станции, или отнякъде получава списания, дето ги пише тези работи, иначе няма откъде да ги знае, знам, че, освен френския, дето го учим в училище, учи и английски, показвал ми е едни самоучители — курс, който се поръчва по пощата, някакви учебници и тетрадки за упражнение на циклостил печатани, можело като завършиш курса, да държиш изпити, за да ти се признае квалификацията и даже да работиш като преводач с такава тапия. Ама на него тапия не му трябвала, на него му трябвал езика. Защо му е? Дава богатство, свобода, на него говори целият свят. И да четеш Шекспир в оригинал — му викам, а той ме погледна учудено и след малко каза: Да, и за това също.

— Някои даже не говорят за любов — разказваше той, докато влизахме в морската градина, през спирката на шестицата край къта на приказките, — това за тях е вече изживян етап, от епохата на сексуалното потисничество. Един от най-великите им философи знаете ли какво казва? „Любовта е един отвратителен израстък на пътя на сексуалното удовлетворение“. Сексът е естествена потребност на организма и е естествено тази потребност да бъде задоволявана, както яденето, спането, когато си гладен, не изпадаш в някакво особено настроение, не изпълняваш специални ритуали, просто сядаш и се наяждаш, защо трябва толкова тръшкане и щуротии, за да можеш да изчукаш някое момиче, което също има физиологична нужда да бъде изчукано. Просто го правите и толкова. И няма нужда да се обвързвате, да правите семейство, да си играете на вярност и когато вече не можете да се понасяте, сами да се вкарвате в затвора, нали така.

— Насе, Насе, голям циник си бил, такъв не те познавах — с малко преиграно възмущение го апострофира Марианка, тя не обича мръсните думи.

— Не аз, просто цитирам философията на свободната любов, като тук, забележете, любов не значи това, което разбира под тази дума социалистическият реализъм, тя е синоним на секс.

— За мен това са глупости — парира го Чефито, — любовта е преди всичко отговорност, нали от нея се раждат деца, ако го няма семейството, кой ще отговаря за тяхното израстване и възпитание, всичките в детски домове ли да се пращат?

— Ужас! — възкликна Мимито, — детските домове са чист ужас, животът ще им стане ад.

— Защо в домове — не отстъпва Атанас, — я вижте как е при хипитата, те живеят в комуни, знае се коя е майката, но не се знае кой е бащата и децата се възпитават от всички, те са деца на цялата комуна.

— Абе голям комунизъм при тези хипита — смее се Манол, — съвършен, те вече са го построили, ние тепърва ще го строим!

— При комунизма всичко ще е общо, и жените ще са общи — обажда се на слабо време както винаги недоразбралия Пешо със свойственото му слонско чувство за хумор.

Междувременно сме стигнали летния театър, откъм зоокъта навява мечешка миризма и долита крясъкът на маймуната Пешо. Студено е, от устите ни излиза пара, слънцето вече е изгряло, виси ниско на небето като светло петно зад сутрешните облаци, морето е някак изтръпнало, още не се е досъбудило, лениво протяга вълните си. Не искам да се намесвам — теоретици разни, сексът щял да убие любовта, глупости на търкалета, че той е нейната дълбока първопричина и естествен неин връх! Но трябва да бъде именно връх, да дойде като красив завършек, да бъде короната на тази любов. Какво знаят те!

— Я нека Александър да каже — казва Тина с тънка язвителна ирония в тона, явно това момиче не може да ми прости, че съм откраднал приятелката й. — Той е най-големият специалист сред нас.

Момчетата презрително свиват устни — специалист, знаят, че още не съм спал с момиче, явно това се разбира по някакъв начин, а някои са спали — и това се разбира, за Иво и Ира съм сигурен, те не го и крият, класът е свикнал с това, за съжаление не идват на тези разходки, има една от Г клас, и тя се казва Людмила, Люсата й викат, много е дашна, минава за учителка в тези работи, Станчо със сигурност е минал през нея, и не само през нея, за Илка от нашия клас не съм сигурен, но двамата движеха заедно по едно време, а пък той за едната платонична любов няма да тръгне с момиче. Поглеждам ги с крайчеца на очите си — той се подсмихва, без да се обажда — ясно, приказвайте си, хлапенца, тя много концентрирано гледа към остров Болшевик, сякаш е видяла летяща чиния да каца на фара.

— Хайде де — не престава Тина, — кажи.

— Какво да ви кажа — опитвам се гласът ми да звучи отегчено уверено, — има работи, които не са ви ясни — на повечето от вас и няма начин да бъдат обяснени, някой ден ще ги разберете, когато самите вие ги преживеете!

Смях, ама не им звучи много уверено смехът. Мимито пропява:

— Ах, думите са безсилни…

И става време за връщане. Трябва да побързаме, защото имаме физическо и използваме междучасието преди и след часа за преобличане. На връщане сме по-мълчаливи, усещам дружелюбни погледи, но и такива, в които има злобичка, че и завист — то едното не е ли като другото!