Георги Б. Караджов
Скритото изображение (52) (Записки на фотографа)

52.

11 февруари, сряда

Само преди два дена какъв студ беше… Днес си е направо топло, когато отивах при Панос, видях по градинките толкова много минзухари, кокичета, че даже и градински кукуряк. Днес е особен ден, щях да увеличавам снимки при него в лабораторията, а след това — да получа, на заем, разбира се, оня стар фотоувеличител, за да мога да копирам и у нас, така процесът ще се затвори, ще мога да правя всичко сам.

Панос ме посрещна с една широка усмивка и направи жест към тъмната стаичка — за пръв път влизах тук, една голяма маса с два стола, единият беше за мен, на масата има чекмедже, там Панос държи фотохартията, то е изолирано и се затваря плътно, така че дори да е извадена от кутията, хартията няма да се освети, ако е затворено. Вдясно от увеличителя има преграда, пречеща на химикалите да пръскат по рамката, в която се поставя хартията, зад преградата има две вани — в първата е проявителятт, във втората има вода за изплакване, Малко по-долу на малка масичка стои голяма вана с фиксажа. Панос я поставя по-ниско, защото ако от фиксажа пръсне в проявителя дори само една капка, той ще се развали, тъй като фиксажът е кисел, а проявителят — на базата на основа. Ако от проявителя пръсне във фиксажа — остава без последствия, по същите причини, това за основи и киселини сме го учили в училище и ми е горе-долу ясно. Във всяка вана има метални щипки, с които да се хваща хартията, а във ваната с фиксажа има и голяма дървена плоска лъжица с дълга (поне половин метър) дръжка, с която се разбъркват снимките. Когато операторът седи на стола пред увеличителя, той трябва да може да достига с ръката си до всяка вана и всяка щипка.

В страни от ваните се намира мивката, където се мият окончателно снимките, при Панос тя е дълбока и плоска, за да отговаря на предназначението си, по дългата страна е близо половин метър, така на око, за да може да побере и по-големи увеличения. В средата, където е отточният канал, е монтирана висока фуния, батерията е свързана с маркуч, който пада на дъното на мивката, през този маркуч влиза водата за измиването, когато водата стигне нивото на фунията, започва да се излива оттам, по този начин се осигурява винаги течаща вода и винаги пълна с вода мивка, тъй като последното миене е много важно за крайния резултат.

Стаичката се осветява със специален черен фенер, в който е сложена крушка и пред нея има тъмночервен филтър, така цялата фотолаборатория изглежда червена. Фотохартията за черно-бяла фотография е „сляпа“ за червената светлина и не се осветява от нея. При цветната фотография фенерът е с друг филтър, той е почти съвсем тъмен и на него не може да се оценяват резултатите от проявяването, той служи само за ориентиране, там и ваните са повече, и процесът е по-сложен, както и много по-вреден за здравето, поради отровните изпарения от някои химикали. Но с това днес няма да се занимаваме. До този фенер има още два — единият — с тъмнозелен филтър, той също предпазва хартията от осветяване, но е по-добър за очите, макар да не дава толкова светлина, колкото червеният. Панос го използва, когато трябва по-дълго време да остане в тъмната стаичка.

— Първо слагаме негатива с емулсията надолу, това е важно, иначе ще стане огледално изображението, включваме лампата, за да можем да го нагласим, при този увеличител — „Крокус“ — рамката е голяма, защото тя трябва да става и за големи формати: 6×9 и т.н. За по-малките формати има ограничители, които се нагласят ето с тези двете колелца. При този увеличител, който ще ти дам, рамката си е само за лайка-формат.

Слагаме негатива и го фиксираме с тази ръчка тук, виждаш долу на масата има друга рамка, тя е за хартията, ако сложиш хартията в нея, можеш да предвидиш бели полета отстрани на фотографията. Сега нагласяш отсечката — ето това колело вдига и сваля целият увеличител и съответно увеличава и намалява увеличението, което искаш да направиш, истинското кадриране се извършва тук. Това малкото колелце движи нагоре и надолу обектива и така нагласяш на фокус. Тук не сме сложили хартия в рамката и не можем да бъдем сто процента сигурни във фокуса, тъй като дебелината на хартията, особено ако е картон, играе също някаква роля. Пред обектива имаме червен филтър, като го завъртим, можем да сложим хартията, без тя да се освети и да си нагласим кадъра окончателно.

Аз отдавна се занимавам с тая работа и имам изграден нюх за времето на експонацията, но ти докато го направиш, ще трябва да експериментираш със стъпаловидни проби. Те се правят ето така.

Панос измъкна някаква дълга изрезка от хартия и я закрепи в рамката, след това извади парче черна хартия, сигурно от опаковката и покри с нея почти целият кадър, като остави само една част непокрита. След това изключи фотоувеличителя, завъртя червения филтър настрани и включи специалния фоточасовник, настроен на една секунда. Фотоувеличителят светна и след секунда изгасна отново. След това Панос премести черната хартия, като откри по-голяма част от снимката и отново включи часовника за още една секунда. Сетне откри още по-голяма част и отново включи часовника, тази операция той повтори шест пъти.

— По този начин последната открита част е експонирана една секунда, другата до нея — две, третата — три и така нататък до шест.

Извади хартията от рамката и я потопи плавно в проявителя. След няколко секунди изображението започна да се появява в единия край, после нататък и нататък, и когато навсякъде имаше нещо да се види, той хвана хартията с щипката, изми я във ваната с водата и я пусна отгоре във ваната с фиксажа.

— Винаги отгоре, запомни, топнеш ли щипката във фиксажа, трябва основно да я миеш, преди да я използваш отново за проявителя.

Изчака малко време, през което внимателно затвори чекмеджето и накрая запали обикновената светлина.

— Всички проби се проверяват на бяла светлина — каза той, — лабораторното осветление лъже. Ето сега какво виждаме тук, шест стъпала на експонацията, където е една секунда, е много бяло, където е шест — много черно, истината е между две и три секунди, значи две секунди и половина.

След това той извади и хвърли в едно кошче с найлонова торба в него пробата и отново изгаси бялата светлина. Отново лабораторията му доби вид на алхимична пещера, където ще се добива злато.

— Обективът има и бленда — каза той, — но аз я използвам само при много бледи негативи, или когато се налага да поставям хартията косо, за да изравня перспективни изкривявания, или нагъната за специални ефекти — и тук, както при снимането, затворената бленда увеличава дълбочината на рязко изобразяваното пространство и образа навсякъде е на фокус, въпреки че хартията е в наклонено състояние. Ти такъв часовник нямаш, затова трябва да си броиш — за една секунда броиш хиляда и едно, започваш от хиляда, за половин секунда казваш само едно — и готово.

Той нагласи лист хартия в рамката и включи часовника. Доколкото можех да разчета от негатива, това беше една от снимките на моста, с буната на преден план — банално на пръв поглед, но нещо ми се беше сторило интересно. Бялата хартия леко потъна в проявителя.

— Пуска се така, настрани, за да потъне цялата наведнъж. Филмът ти е с нормален контраст, затова ползвам хартия за нормален контраст, при вяли негативи ползваме контрастна хартия, при прекалено контрастни — мека. А има и свръхконтрастна, тя признава само черно и бяло, ползват я за документи или графики с туш.

Междувременно магията беше започнала да действа, като по чудо скритото изображение изплуваше върху бялата хартия и моста постепенно придобиваше очертания и форми.

Страхотно усещане! Само се рисуваше върху белия картон. Скритото изображение!

— Температурата на разтворите трябва да е двайсет градуса, по-студен проявител проявява по-бавно и по-контрастно, някъде го използват за ефект, викат му гладно проявяване, по-топъл проявява бързо и меко, изобщо всичко е важно.

Той извади готовата снимка от проявителя, малко я поддържа на ръба на ваната, за да се отцеди, после я изплакна във водата и я пусна във фиксажа.

— Фиксира се за пет минути, изплаква се за петнайсет и е готова. Хайде сега ти.

Той стана и аз трябваше да заема неговия стол. Натиснах ръчката да освободя негатива и издърпах следващата поза. О, това беше тя — с развени коси и почти страшно изглеждащо черно лице, като на магьосница, танцуваща край огъня, на фона на морето, нагласих рамката, сложих червения филтър и хартия в рамката, коригирах отново фокуса и тъкмо щях да изключа увеличителя, когато Панос ме спря.

— Виж сега тук, хоризонта ти е крив, това се прави, разбира се, и то при динамични снимки като твоята, но в случая си е грешка, леко накланяш рамката, за да го изправиш и кадрираш наново.

Прав беше, направих корекцията.

— Същата експонация като преди, по осветеност са еднакви.

Еее, голям кеф, абсолютното чувство, че си жрец на светлината, велик магьосник. В проявителя започна да изплува от нищото милото лице, почти екстаз блестеше в очите, косите летяха, носени от вятъра, движение, динамика, сила, всичко имаше, гледах и не можех да откъсна очи от снимката, докато ме стресна гласа на Панос:

— Хайде, изваждай я вече, защото ще почернее, не се зазяпвай, сега ти ръководиш процеса, трябва да си нащрек.

Бързо я хванах с щипката, изцедих я на ръба на ваната, изплакнах я и я пуснах косо във фиксажа.

— Браво, всичко изпълни както трябва, ще се справиш и у вас, виж там, ако банята може добре да се затъмни, най-удобно е там. Ако покриеш прозореца на кухнята с черен плат, пак става, виж къде ти е най-удобно. Хайде сега следващата.

Изтеглих следващия кадър и повторих процеса, харесваше ми все повече и повече.

— Започваш с много добър кадър, това е хубаво предзнаменование, може би най-добрия ти досега. Е да, ти имаш постоянен модел, а това също е много важно, добре си наблюдавал, повтори всичко без грешка. Но най-важното е, че пристъпваш към процеса като към магия. Защото той е магия. Като сме казали, че фотографията е изкуство, трябва непременно да помним, че изкуството се прави от магията, от онова необяснимо и неуловимо, което само можем да усетим, че го има и че ни води след себе си и ни кара и други да водим по този път, затова го правим — превърне ли се в механика, в рутина — край, изтървахме го. А следващата ще я направя аз, прекалено контрастен е негативът, ще ти покажа как се прави.

Беше онази фотография — парапета и морето зад него, тогава зимното слънце се беше показало зад облака и осветяваше косо.

Ето тук морето ти е недоекспонирано, парапета свети — преекспониран (на негатива, разбира се, беше обратно — парапета черен, морето — съвсем светло), ще трябва да пускаме в действие магическите ръце.

Панос затвори блендата, за да увеличи времето на експонацията, защото магията иска време, първо направи една засветка, както обясни, за тъмните части (светли на негатива) — морето, а после — още една, като при нея прикриваше с ръце тези части.

— Даваме допълнително осветяване за парапета, така стойностите донякъде ще се изравнят и той няма да е съвсем бял, а морето — съвсем черно на снимката. Това се нарича допечатване, с ръцете правя маска, движа ги, за да не стане рязка границата, в по-сложни случаи си правим маска от черна хартия, приблизително във формата на това, което при допечатване трябва да прикрием, за да не прегори. Тук имам готови маски, метални — показа ми черни звездообразни маски с тънки телени дръжки, — но не е необходимо да ги търсиш по магазините — малко черна хартия, от тази, в която е увита фотохартията и парче тел, нищо повече не ти трябва.

Движенията на ръцете му бяха като на магьосник, на заклинател, изобщо в този процес има много магия, усещам, че ще ми хареса, ще се пристрастя към него.

— Има работи, с които не мога да свикна — говори Панос, — още от едно време, е-е, когато бях като тебе, какво ти, по-малък, много по-малък, на осем или девет и дядо Агоп ми показа за първи път как се увеличават снимки, това ми се стори магия, алхимия. И досега е така, целият този процес е превръщане на среброто от сребърния нитрат в злато — златото на художественото изображение. И вълшебникът, алхимикът си ти, в твоите ръце е целият процес. Има нещо сакрално във всяко творчество, човек става асистент на бога, работи заедно с него за завършване на Творението и четката му е светлината! Ние, фотографите, трябва да сме щастливи хора.

Отпечатъкът се появи бавно във ваната, образът изплува върху бялата хартия, скритото изображение стана видимо, наистина стойностите бяха изравнени, но въпреки това ясно се виждаше контраста, който правеха осветения като от прожектор парапет и морето зад него, спокойно зимно море, мъдро. Точно онова, което ме беше накарало да направя снимката.

После продължих пак аз — на снимката на гарата направих сам допечатване на яркото, на негатива прекалено черно, небе — като закрих с длани почти всичко останало, както ми показа той. Веднъж Панос беше казал, че фотографите са жреци на светлината — на майтап го беше казал, разбира се, но той понякога се шегува, като изрича истини. В този миг се усещах точно такъв.

— Старите хора като мен — казваше, — не се вземат на сериозно. Виж, когато си млад, всичко е значимо, всичко е много важно, бързаш всичко да направиш, от всичко да опиташ, всичко да вземеш. Като остарееш като мен, започваш да разбираш, че нищо не е било чак пък толкова важно, започваш да вземаш и себе си, и живота си, на майтап, като някаква трагикомедия, която играеш по задължение. Само артист, който, по силата на актьорското си превъплъщение на сцената е забравил кой е и какъв е. Обаче страшно няма, някой ден завесата неминуемо пада и той си спомня всичко. Това не съм го измислил аз, това Шекспир го е измислил, а на него, струва ми се, може да му се вярва.

Хубавото беше, че Панос днес, докато копирахме снимките, почти не се закашля, когато го поздравих, че е на оздравяване, обаче, той се усмихна горчиво и каза:

— При някои болести подобренията не са хубав знак. Но да не ставаме негативи, да не роптаем, така е животът, като тези фотографии, няма начин да е само бяло, нито само черно, съчетанията от двете — Адамс открива десет различни степени, десет нюанса между черното и бялото — дават цялата картина, всички те са еднакво важни.

Този път стоях повече време и направих всичките трийсет и девет пози, които имаше на филма, даже и онези, които бяха без фокус. Хартията осигури Панос, ще му купя една кутия да му я върна — девет на дванайсет. Само една снимка, онази, нейната, която направих, увеличихме и във формат 18×24 — със съответно по-дълга експонация и всичкото както си му е редът, за да й я подаря.