Георги Б. Караджов
Скритото изображение (25) (Записки на фотографа)

25.

5 декември, петък

Това го пиша днес, вчера като се прибрах, обстановката беше напрегната. Темата явно е помагането вкъщи, баща ми е изнервен много, сега някакви тестове въвеждат, трябва да ги правят учениците му, той ги проверява вкъщи, с два чифта очила ги гледа в кухнята през нощта, когато другите спят, петното в банята се е увеличило, той не върви да се разправя със съседите отгоре — всъщност преди два дена чичо Петър му каза, че са поръчали човек да види какво става там, но казали чак другия петък могат да дойдат, това ли е, нещо друго ли има, майка ми пак слагаше по-особено чиниите на масата, не че ги блъскаше, не, пази боже, просто така ги слагаше, че всичко беше ясно. И отговаряше едносрично.

Сутринта на закуска баща ми се обърна към мен и каза:

— Трябва да си поговорим малко с тебе.

Каже ли така, става напечено. Предпочитам да ми се скара, да ме удари. Тези „сериозни“ разговори приличат на разпити, най-ужасното е, че понякога даже не знам за какво ме пита, но така ме пита, че трябва да се чувствам виновен и се чувствам виновен, притиснат в ъгъла в глуха защита — ужасна работа.

— Ами днеска трябва да отида по-рано в училище, заради стенвестника за нова година. — Усетих, че много наивно лъжа, ама по-добре да седя сам половин час в класната стая, отколкото този сериозен разговор, наистина е по-добре.

— Няма да те задържам дълго.

Ха сега де, няма начин да се измъкна. Седнах на стола срещу него.

— Аз тази четворка по физика… ще я поправя, помолих Велинова да ме изпита следващия четвъртък, и уча усилено.

Все едно че не ме чу.

— Там с фотографията, докъде стигна? Усвои ли основите?

Я виж ти накъде обърна. Може би няма да е сериозно, просто видът му е такъв, и гласът му е такъв, защото са се скарали с мама.

— Кога ще ни покажеш снимки?

Какво да покажа? Нейни портрети? И да тръгнат въпросите. Те още не знаят и по-добре да не знаят, че сетне — кога се прибираш, къде ходите, какво правите? Нали знам аз, мислят си за най-лошото — секс, забременяване. А аз още не съм я докоснал с пръст, всичко ще дойде, когато трябва да дойде, нашата обич е чиста, тя е връзка на душите ни, не е извикана от животински потребности, физическото сливане на телата ще е най-високата й степен, върхът, целта, към която ще ни заведат душите ни, когато узреят за него.

— Ами нямам много, още се уча — мънкам с възможно най-невинен вид, — снимам морето, парка, съученици, Панос ми изкопира някои неща, но още съм зелен, целта е сам да се науча на копиране, той ще ми даде един стар увеличител назаем, важни са и химическите процеси! (това трябва да го убеди, нали!)

— Виж сега какво, аз смятам, че каквото си научил — научил си го, достатъчно уроци си взел, оттук нататък — има книги, ще четеш и ще се учиш от тях.

— Ама Панос…

— Панос беше до тука, остави човека на мира, той си има и друга работа, няма все с тебе да се занимава.

— Ама аз не му преча, напротив…

— Казвам ти нещо, трябва да слушаш. Обучението ти при Панос приключи.

— Ама аз имам един филм, дето съм му го дал да ми изкара снимки. Трябва да отида да ги взема, като са готови.

— Аз ще мина да ги взема, нямаш грижата.

Ами сега? Този филм го измислих в последния момент, ако отиде, ще разбере, че го лъжа.

— Вчера беше ли там?

— Бях.

— Добре, че и сега не ме излъга (значи знае, че няма никакъв филм). И какво стана там вчера?

— Ами какво, нищо, той ми даде проявител — Родинал от ГДР, за да си проявявам филмите. Защото в момента на пазара няма, а като пуснат, ще му го върна.

— Друго?

— Какво друго?

Погледна ме много страшно, сякаш се опитвах да го излъжа за нещо много важно, сякаш бях престъпник и исках да прикрия някакво страшно престъпление, не издържах на погледа му и сведох глава.

— Освен тебе имаше ли някой друг там?

— А, да, бях забравил (лош артист съм, зная го, но този път май ми се получи), имаше един милиционер, не, двама бяха, двама, ама вече си тръгваха.

— И какво правеха там тези милиционери?

— Бяха дошли да го питат познава ли някакъв фотограф. Бил направил порнографски снимки и ги продавал тайно, че ако го познава, да им кажел кой е.

— Така. И той какво им каза?

— Каза им, че тези снимки не са правени от професионалист, имало много банални грешки по тях, някой любител със собствена фотолаборатория ще трябва да е бил, чиста любителска работа били. Освен това му дадоха списък да види фотографите, които имат разрешително да работят в града, дали не познава други, които работят без разрешително.

— И той какво им каза?

— Каза, че познава само тези от списъка. А да, и че единият от списъка вече бил умрял, да го зачеркнат. И си отидоха, много учтиво му благодариха и му се извиниха за безпокойството. Даже му дадоха телефонния си номер, ако има нещо, да им се обади.

Не го гледам в очите, но чувствам стоманения му поглед да ме пронизва, сякаш за да прочете мислите ми.

— И мене ме похвалиха, че се уча на фотография, казаха, че фотографията е много полезна дейност и в тяхната работа много намира приложение.

Още минута мълчание. Да не кажа и аз нещо погрешно, млъкнах. Каква е тая работа — да се чувстваш за нещо виновен, да те изкарват виновен, а хабер да си нямаш за какво. Или си мисли, че аз съм правил порнографските снимки? От къде на къде, нали ме познава. Е тогава какво?

— Хайде тръгвай да не закъснееш.

Обърна се и хвана вестника. А аз излязох в коридора, но не затворих вратата, само я притворих, исках ли да подслушвам? Правилно ли беше да подслушвам родителите си? Ами правилно ли ще е, ако тези скандали ги накарат да се разведат? Затова си обух обувките, нарамих чантата и шумно отворих външната врата, да помислят, че съм излязъл.

— Какво става тука? — майка ми наруши мълчанието си.

Баща ми заговори тихо през зъби, трябваше да се доближа до процепа, за да го чуя.

— Обиск. Обиск са правили у Панос. Милицията. Нашият ни разправя врели-некипели. Е, може и да е имало някакви снимки — като повод. Причината е друга, казаха ми на мене.

— Каква?

— Подозират, че синът му си е идвал нелегално. Имат сигнал. И търсят улики.

Много внимателно отворих вратата и се измъкнах на пръсти, след това още по-внимателно я затворих. Значи така, синът на Панос, дето живее в чужбина, в Западна Германия. Беглец — невъзвращенец. И чак тогава ме удари като светкавица — онези снимки там, снимките на сянката! „Сянката казва: ето, аз бях в града, подписах го със своето присъствие. Особено когато по една или друга причина не е необходимо лицето да се разпознава.“ Панос нямаше право да закачи снимка на сина си. Ако искаше да продължава да работи, да му продължават разрешителното, той трябваше да се откаже от него. Е, не официално, с „Държавен вестник“, то е имало и такива години, ама вече уж са отминали. И можеше да закачи само сянката му!