Георги Б. Караджов
Скритото изображение (51) (Записки на фотографа)

51.

8 февруари, неделя

Чаках я на нашето място, бяхме се уговорили за три и половина. Беше много студено, или на мен така ми се струваше, локвите бяха замръзнали и плочките на площада бяха като ледена пързалка. Никога не е закъснявала с десет минути, а сега закъсня, дойде забързана, угрижена от нещо, даже не ме целуна, хвана ме под ръка и ме поведе надолу към съвета, от време на време се подхлъзваше и аз я задържах да не падне, обувките й бяха съвсем неподходящи за зима, защо беше обула точно тези, не знам, изобщо беше някак чужда, не я попитах какво става, щеше без друго да ми каже, или нямаше да ми каже.

На Булеварда подминахме „Космос“ и влязохме в сладкарница „Роза“, тази, която е срещу музея. Там имаше по-малко хора и успяхме да намерим маса за двама.

В сладкарницата също беше студено, макар отоплението да работеше и въздухът да беше, както се казва, отвърнат. Хората седяха по масите с палтата си.

На келнерката й беше крив целият свят, не стига, че престилката й беше изцапана, всъщност, може би точно затова, хвърли ни един отегчен поглед, направи гримаса, като поръчахме само две кафета и тръгна към бара. Настроението й ни направи още по-мрачни, понякога твърде много зависим от една усмивка, от един ведър поглед, той може да ни спаси деня. И обратното. Седяхме и мълчахме, аз гледах нея, тя — някъде през прозореца. Нещо нездраво, нещо тягостно висеше във въздуха и правеше и жестовете, и мислите тежки, сякаш минаваха през филтъра на гъста мъгла и опипом търсеха път през нея, в страх, че всеки момент могат да се ударят в нещо. Келнерката постави кафетата на масата тежко, като че чашите бяха пълни с олово и зачака да й платим, като че можехме да избягаме, след като сме ги изпили. Решително се противопоставих на опитите Людмила да участва в сметката, имах пари, майка ми ми беше дала сутринта. Закръглих сумата, но това не направи келнерката по-весела, само някакво подобие на усмивка се появи в единия край на безмерно начервосаните й устни, по-скоро като някаква зловеща гримаса.

Не докосвахме кафетата. Нещо трябваше да стане, нещо трябваше да се каже, някаква дума или поглед трябваше да пробие тази гъста мъгла на безразличност и омраза, която лежеше между нас и в нас и ни изпълваше целите с противно подобие на страх.

— И все пак аз те обичам — каза изведнъж тя тихо, по-скоро на себе си. — Така е, обичам те. Без теб съм сама, да.

Отпи глътка кафе, аз също посегнах към чашата си.

— Знам, че това е тяхно право, да се притесняват, родители са, а аз съм момиче, но когато не те разбират, толкова боли.

Такава била работата, има проблеми с техните, не одобряват нашата връзка. Значи аз не съм виновен.

— Не, ти не си виновен, мили — сякаш можеше да чете мислите ми! — ние ще сме заедно, ние се обичаме и това е най-ценното, което имаме в този свят — нашата любов, тя е като красиво дете, единствено между нас двамата, трябва да му помогнем да порасте, да стане голям силен човек, сега то не се чувства добре, сега то е болно, но ние ще го излекуваме, нали, ние ще го излекуваме.

— Разбира се. Ти си най-голямото събитие в моя живот, най-хубавото, което ми се е случвало.

Не допихме кафетата си, изскочихме навън, по булеварда, не се сетих да си закопчея палтото, разгърден не усещах студа, от устата ми излизаше пара, от нейната също, хванах я за ръка и я поведох нагоре към морето, тежката мъгла се стопяваше, в душите ни пробиваше с лъчите си слънце, макар наоколо да беше все така мрачно и студено, нашата обич ни топлеше и ни светеше и ние бяхме в един свят, отделен от другите, един наш си, само наш свят, сътворен трудно, но весело, от нас, една малка държава за двама, която ни беше убежище.

На парапета я целунах кратко, а тя се притисна до устните ми и дълго сливахме дъха си в безкрайното блаженство, че сме заедно, че ни има, че сме се намерили, блаженство, наричано от хората просто „целувка“.

— Знаеш ли какво — каза ми, когато заслизахме по стълбите край казиното, — когато някога имам деца — спря и веднага се поправи, — когато някога имаме деца, защото ние ще имаме деца, нали, непременно ще имаме деца, ще си спомняме сегашното време и никога няма да им пречим, никога няма да ги командваме, да им заповядваме какво да правят и кого да обичат, напротив, ще им помагаме, нали, ще ги учим да бъдат свободни и самостоятелни, ще ги учим да обичат. Как? С личен пример, като живеят в семейство, където любовта е основен принцип и движеща сила, и висш закон, да, висш закон, както е висш закон и в природата.

Ръцете ни си бяха възвърнали гласовете и вече не мълчаха, те водеха своя чуден разговор, съгласяваха се с нас, спореха, смееха се, радваха се, целуваха се по своя си необясним начин и ликуваха. Как ми се искаше да разбирам всяка тяхна „дума“, но не, само я усещах и тя ме изпълваше с празничност и възхита.

— Трябва да прогоним съмненията — казах й, — най-важното е нашата любов, трябва да я запазим на всяка цена, ние нямаме друго на тоя свят.

След това тя отново потъна в мисли, загърна се в палтото си, пусна ръката ми. От морето духаше студен вятър, цялата му повърхност беше набраздена от белите зайчета на вълните, докато стигаше погледа. На метри от брега вълните се разбиваха с трясък. За да се разбираме, трябваше да говорим близко, директно в ушите си и това беше някак смешно, но и много приятно гъделичкаше горещият й дъх, когато ми подаряваше думите си.

— Сега съм спокойна. И радостна. И щастлива. И те обичам, да, обичам, обичам, обичам!

Искаше ми се да отидем на буните, но ледените вълни така опасно ги заливаха, че можехме и ние да пострадаме. Затова тръгнахме по крайбрежната алея, ръцете ни отново продължиха да си бъбрят.

— Трябва да ме разбереш — каза ми, когато седнахме на една пейка в градината, където вятърът почти не се усещаше, — напоследък много мисля за нас двамата, а с мисленето идват и съмненията, ти ли си този, когото съм търсила, или не, понякога наистина се страхувам, не, не се притеснявай, сега съм сигурна, сега всичко е наред, но понякога, знаеш ли, аз често те сънувам, има сънища, в които си груб, брутален, разкъсваш роклята ми и ме вземаш така, със сила, и аз се плаша от теб, да, истински ме е страх, макар и страхът да е свързан с някакво странно и необяснимо блаженство. Но после се събуждам, цялата мокра от пот и дълго се въртя в леглото, не мога да заспя, съмненията ме разяждат отвсякъде, просто чувствам, как ме раздвояват, разтрояват, разчетворяват, докато ме облее от всички страни безверие и апатия — а те са най-страшни.

Странно, и аз не мога да спя нощем, и аз се боря със съмнения, но моите съмнения имат съвсем друг източник, аз съм разпънат на кръст от онова, което ми се случи, с нея всичко ми е ясно, там бях някак си сигурен. Бях?

— Нормално е да се страхуваш и да се съмняваш — казах, — може би при нас всичко се случи прекалено бързо, това привличане беше като сблъсък, ние почти не се познавахме, а и сега не се познаваме. Аз познавам образа, който съм си изградил за теб и той е един прекрасен образ, дори да не е съвсем истински, моята „ти“ не се различава много от реалната „ти“, но това при любовта е нещо нормално.

— Да, може би много бързо ние се доближихме толкова много. Понякога си мисля, че трябва да се отдалечим за известно време, да си поемем дъх, да погледнем отстрани. Не за да се разделим, не. А за да можем, когато пак се доближим, да бъде по-дълбоко, да сме се опознали достатъчно и да бъдем по-близки и по-истински.

— И сега сме истински. Любовта е като катализатор, тя ни разголва до същността ни, тя е… като проявителя във фотографията, той изважда скритото изображение и го прави видимо.

После замълчахме и се замислихме, всеки за нещо свое, хрумна ми, че тя не изказва свои мисли, може би майка й или баща й са й дали такъв съвет, да подложи чувствата си на проверка, като са се надявали, че те няма да издържат проверката. Но и аз нима не говорех повлиян от разговорите с Панос и вуйчо ми, къде остана спонтанното, онова, което откривахме само ние и само заедно, наивното, истинското?

— Знаеш ли какво — казах накрая, — да не го удавяме в думи и в мисли, думите винаги раждат недоразумения, нека отново го дадем на сърцата си и само да го чувстваме.

Притиснах я към себе си и след това говореха само устните ни, пръстите ни, докосванията.