Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (9)

Глава 8
Безсърдечната кучка

Далеч от песъчливата красота на икономически съсипаните, обезлюдени окръзи в централната част на щата Ню Йорк, северният окръг Уестчестър притежаваше нехайното очарование на старите пари. По средата на този като излязъл от картичка пейзаж женският изправителен център „Бедфорд Хилс“ изглеждаше абсолютно не на място — като бодливо прасе в изложба на домашни любимци.

Мястото напомни на Гърни за пореден път, че действителната охрана на затворите със строг охранителен режим е сложна система от многобройни видими и невидими детайли. От една страна, бяха високотехнологичните сензори и контролни системи. От друга страна — кулите на охраната, високите три метра и половина железни заграждения и режещата като бръснач телена ограда.

Със сигурност някой ден технологиите щяха да направят телената мрежа излишна. Но засега тя бе това, което най-видимо разграничаваше пространството отвън и онова вътре. Посланието й беше просто, агресивно и силно. Присъствието й лесно смазваше всеки опит за създаване на някаква атмосфера на нормалност — не че в затворите се правеха сериозни опити за нещо подобно. Всъщност Гърни подозираше, че мрежата отдавна няма практическа функция като възпираща преграда, а по-скоро предава послание.

Отвътре „Бедфорд Хилс“ бе същият като повечето затвори и поправителни центрове, които бе посещавал през годините. Изглеждаше толкова мрачен и неприветлив, колкото изискваше предназначението му. И въпреки хилядите и хиляди страници, изписани по темата за съвременната система за наказания, това предназначение — неговата същност — се свеждаше до едно-едничко нещо.

Той беше клетка.

Клетка с много ключалки, пропускателни постове и процедури, чиято цел бе стопроцентовата сигурност, че никой няма да влезе или да излезе от мястото без доказателство, че има право да го стори. От офиса на Лекс Бинчър бяха изпратили предупреждение, че Гърни и Хардуик са в списъка с одобрени посетители на Кей Спалтър и те влязоха без проблеми.

Дългата зала за посещения без прозорци, в която бяха вкарани, приличаше на всички подобни стаи в системата. Основната й отличителна черта бе нещо подобно на дълъг плот, минаващ по средата и разделящ стаята на две — страната на затворника и страната на посетителя, със столове и стигаща до гърдите бариера.

Пазачите стояха в двата края на помещението и имаха видимост върху цялата преграда, за да предотвратят евентуални опити за размяна на непозволени предмети. Стаята беше боядисана (не наскоро) в характерния за тези институции цвят, който бе по-скоро липса на цвят.

Гърни с облекчение видя, че има малко други посетители, така че можеха да застанат по-далеч от тях и да постигнат някакво уединение.

Жената, която бе вкарана в стаята от яката чернокожа пазачка, беше ниска и слаба, с тъмна коса, подстригана късо. Имаше фино носле, красиво оформени скули и плътни устни. Очите й бяха поразително зелени и под едното се виждаше малка синина. Изражението й беше напрегнато и правеше лицето й по-скоро стряскащо, отколкото красиво.

Гърни и Хардуик се изправиха, когато тя приближи. Хардуик заговори първи, втренчен в синината й.

— Исусе, Кей, какво е станало?

— Нищо.

— Не ми прилича на нищо.

В тона на Хардуик имаше леко престорена загриженост, която подразни Гърни.

— Всичко е наред, погрижиха се за това — каза тя небрежно. Говореше на Хардуик, но оглеждаше Гърни с неприкрито любопитство.

— Как точно и кой се погрижи? — настоя Хардуик.

Тя премигна нетърпеливо.

— Кристъл Рокс. Моята закрилничка — усмихна се с усмивка, в която определено нямаше радост.

— Лесбийката, която продава наркотици?

— Да.

— Май ти е голям фен.

— Фен е на тази, която си мисли, че съм.

— Харесва жени, убили съпрузите си?

— Направо ги обожава.

— Как ще се почувства, когато присъдата ти бъде отменена?

— Добре — стига да продължи да смята, че не съм невинна.

— Да, добре… това не би трябвало да е проблем. Невинността ти не е тема на това обжалване. Проблемът е честният процес и нашата цел е да докажем, че не ти е била предоставена възможност за такъв. Като стана дума, бих искал да те запозная с човека, който ще ни помогне да покажем на съдията точно колко несправедлив беше твоят процес. Кей Спалтър, представям ти Дейв Гърни.

— Господин Суперченге — каза тя саркастично, после млъкна, за да види реакцията му. Когато той не реагира по никакъв начин, продължи: — Чела съм за вас и вашите постижения. Много впечатляващо.

Не изглеждаше впечатлена.

Гърни се запита дали тези хладни оценяващи зелени очи изобщо някога изглеждат впечатлени.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Спалтър.

— Кей — поправи го тя, но в гласа й нямаше и намек, че иска да скъси дистанцията. По-скоро държеше на малкото си име, защото искаше да се разграничи от омразната фамилия. Продължи да го оглежда, сякаш е стока, която обмисля да купи. — Женен ли си?

— Да.

— Щастливо?

— Да.

Тя като че ли обмисли малко по-дълго тази информация, преди да зададе следващия си въпрос.

— Вярваш ли, че съм невинна, Дейв?

— Вярвам, че слънцето изгря тази сутрин.

Устата й се изви в нещо подобно на полусекундна усмивка. Или пък бе просто тремор, предизвикан от цялата енергия, която това малко тяло задържаше в себе си.

— И какво се предполага, че означава това? Че вярваш само на очите си? Че си невъзмутим и непреклонен тип, който основава всичките си теории на фактите?

— Означава, че току-що те срещнах и нямам достатъчно впечатления, за да си съставя мнение, какво остава за вяра в нещо.

Хардуик се прокашля нервно.

— Може би е по-добре да седнем?

Докато заемаха местата си на малката маса, Кей Спалтър не откъсваше очи от Гърни.

— Е, какво ти е нужно да знаеш, за да си съставиш мнение дали съм невинна?

Хардуик се намеси, навеждайки се напред.

— Или дали си получила справедлив процес, което е истинският ни проблем в момента.

Тя пренебрегна думите му, все така втренчена в Гърни.

Той се отпусна назад и се вгледа в тези забележителни немигащи зелени очи. Нещо му подсказваше, че най-доброто встъпление е липсата на каквото и да е встъпление.

— Ти ли застреля Карл Спалтър или поръча да бъде застрелян?

— Не. — Думата излезе от устата й решително и бързо.

— Вярно ли е, че си имала извънбрачна връзка?

— Да.

— И че съпругът ти е разбрал за това?

— Да.

— И е смятал да се разведе с теб?

— Да.

— Разводът при тези обстоятелства би имал крайно негативен ефект върху икономическото ти състояние, нали?

— Абсолютно.

— Но по времето, когато е бил фатално ранен, съпругът ти все още не е бил взел окончателно решение за развода и не е бил променил завещанието си — така че ти все още си негов основен наследник. Така ли е?

— Да.

— Поиска ли от любовника си да го убие?

— Не. — На лицето й в се изписа изражение на погнуса, което веднага изчезна.

— Значи неговият разказ на процеса е пълна измислица?

— Да. Но не може да е негова измислица. Дарил беше спасител на басейна в клуба ни и така наречен „личен треньор“. Тяло за милион долара и мозък за два цента. Той просто изрецитира лъжите, които Клемпър му нареди да каже.

— Молила ли си бивш затворник на име Джими Флатс да убие съпруга ти?

— Не.

— Значи и неговият разказ на процеса е измислица?

— Да.

— Измислица на Клемпър?

— Предполагам.

— Беше ли в сградата, от която е дошъл изстрелът, в деня на стрелбата или преди това?

— Със сигурност не и в деня на стрелбата.

— Значи показанията на очевидците, че си била в сградата в същия апартамент, в който е намерено оръжието, също са измислица?

— Точно така.

— Щом не си била в същия ден, кога си била?

— Не знам. Месеци по-рано? Година? Била съм там общо два или три пъти — случайно, била съм с Карл и той се е отбивал да провери нещо, дали е свършена някаква работа. Такива неща…

— Повечето апартаменти там са празни, така ли?

— Да. „Недвижими имоти Спалтър“ плаща незначителни суми и купува сгради, които се нуждаят от мащабни възстановителни дейности.

— Апартаментите заключват ли се?

— Принципно да. Но понякога бездомниците успяват да се промъкнат вътре.

— Имала ли си ключове?

— Не и у себе си.

— В смисъл?

Кей Спалтър се поколеба за първи път.

— Има по един универсален ключ за всяка сграда. Знаех къде стоят.

— И къде са стояли?

Тя като че ли поклати глава — или пък беше просто почти незабележимо потрепване.

— Винаги съм мислела, че е глупаво. Карл носеше своя — за всички апартаменти — в себе си, но пазеше и по един скрит във всяка сграда. В сервизните помещения на мазетата. На пода, зад пеща за парното.

— Кой е знаел за скритите ключове, освен вие двамата с Карл?

— Нямам представа.

— Все още ли са там, зад пещите?

— Предполагам.

Гърни замълча за няколко секунди, за да обмисли любопитния факт.

— Твърдиш, че си била с приятеля си по времето на стрелбата.

— Да. В леглото. — Погледът й не се откъсваше от Гърни, немигащ и безстрастен.

— Значи, когато той е свидетелствал, че е бил сам онзи ден, това също е лъжа?

— Да — отвърна тя със стиснати устни.

— И вярваш, че детектив Клемпър е манипулирал и режисирал тази сложна мрежа от лъжесвидетелствания… защото? Само защото му напомняш на неговата бивша съпруга?

— Това е теорията на приятеля ти — каза тя, посочвайки Хардуик. — Не е моя. Не се съмнявам, че Клемпър е задник, който мрази жените, но съм сигурна, че има и нещо повече от това.

— Например?

— Мафията.

— Казваш, че организираната престъпност е отговорна за…?

— За стрелбата по Карл. Да. Казвам, че звучи логично. По-логично от всичко друго.

— За стрелбата по Карл. Не е ли прекалено студен…

— Студен начин за описване на смъртта на съпруга ми ли? Абсолютно си прав, господин Суперченге. Не смятам публично да лея сълзи, за да докажа невинността си пред съдебните заседатели, пред вас или пред когото и да било другиго — погледна го предизвикателно Кей Спалтър. — Това прави нещата малко по-трудни, нали? Не е лесно да докажеш невинността на една безсърдечна кучка.

Хардуик потропа с пръсти по масата, за да привлече вниманието й.

После се наведе напред и повтори бавно, натъртвайки:

— Не е нужно да доказваме, че не си го направила. Невинността не е засегната в обжалването ти. Трябва само да докажем, че процесът е бил сериозно и нарочно прецакан от главния следовател по делото. И точно това ще направим.

Кей отново пренебрегна Хардуик и продължи да се взира в Гърни.

— Е? Каква е присъдата ти? Имаш ли мнение вече?

Гърни отговори с друг въпрос:

— Вземала ли си уроци по стрелба?

— Да.

— Защо?

— Защото мислех, че може да ми се наложи да стрелям по някого.

— По кого?

— По някого от мафията например. Имах лошо предчувствие за отношенията на Карл с тези хора. Знаех, че проблемите наближават и исках да съм готова.

Забележително, помисли си Гърни, търсейки дума, с която да опише дребното, дръзко и немигащо създание срещу себе си. И може би дори леко плашещо.

— Проблеми с мафията заради антипрестъпната политическа пропаганда на Карл и заради всички онези речи за „изметта на Земята“?

Тя го изгледа иронично и изсумтя.

— Не знаеш абсолютно нищо за Карл, нали?