Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (11)

Глава 10
Смахнатата уличница

След като оставиха „Бедфорд Хилс“ зад гърба си и се насочиха към моста „Тапан Зий“, Гърни повдигна въпроса, който не му даваше мира.

— Останах с впечатление, че знаеш някои важни неща за този случай, които не си ми споменал.

Хардуик увеличи скоростта и подмина един бавно движещ се миниван с изражение на погнуса.

— Очевидно не отива никъде и му е все едно кога ще пристигне. Ако имах булдозер, с удоволствие щях да бутна мързеливия му задник в канавката.

Гърни чакаше.

Накрая Хардуик отговори на въпроса.

— Имаш описанието на случая, картите са на масата — основните моменти, главните участници. Какво още искаш, мамка му?

Гърни се замисли за думите му, за тона, с който бяха казани.

— Ето сега вече приличаш на себе си, за разлика от по-рано тази сутрин.

— И какво означава това, мамка му?

— Сам се сети. Помни, че мога да се откажа от случая, което и ще направя, ако не остана с чувството, че знам всичко, което знаеш и ти за делото „Спалтър“. Няма да ви бъда пионка само за да може адвокатът ти да накара тази жена да подпише документите, които са ви нужни. Как каза, че му е името?

— Успокой се! Не се нервирай. Името му е Лекс Бинчър. Ще се срещнеш с него.

— Виждаш ли, Джак, това е проблемът.

— Какъв е проблемът?

— Ти предполагаш разни неща.

— Предполагам?

— Предполагаш, че вече съм се качил на борда.

Хардуик се втренчи съсредоточено и намръщено в пустия път пред него. Тикът се върна.

— А не си ли?

— Може би и да съм, може и да не съм. Работата е там, че аз ще ти кажа, когато взема решение.

— Ясно. Добре.

В колата настана тишина, която не бе нарушена, докато не преминаха Хъдсън и не поеха на запад по магистрала 287.

По време на пътуването Гърни разсъждаваше какво точно го бе притеснило и стигна до извода, че проблемът не беше Хардуик. Беше неговата собствена нечестност. Всъщност той вече беше на борда. Имаше някои моменти в делото — освен стряскащата снимка на Карл Спалтър, които бяха събудили интереса му.

Но се преструваше, че не е решил. И тази преструвка бе свързана по-скоро с Мадлин, отколкото с Хардуик. Преструваше се — и по този начин й показваше, че подхожда към случващото се рационално и обмисля някакви обективни критерии, когато — ако трябваше да е честен — изобщо не беше така. Включването му вече не беше въпрос на рационален избор — не повече, отколкото идеята, че е възможно да избере дали да е подвластен на гравитацията.

Истината бе, че нямаше нещо, което да привлича вниманието и любопитството му повече от заплетен случай на убийство. Понякога можеше да си измисли всякакви оправдания. Можеше да си каже, че всичко е заради справедливостта. Заради тежкия баланс в общата схема на събитията. Заради борбата в името на онеправданите. Заради кръстоносния поход в търсене на истината.

Друг път си даваше сметка, че става дума единствено за високия залог от разгадаването на загадката, за обсесивно-компулсивно желание да събере всички парченца на пъзела. За интелектуална игра и състезание на ума и волята. За игрално поле, на което той може да надвие всички.

После идваше ред на мрачното предположение на Мадлин: възможността да е привлечен от самия риск, възможността част в него самия, изпълнена със себеомраза, да го тласка сляпо в орбитата на смъртта.

Съзнанието му отхвърляше тази вероятност, а сърцето му се вледеняваше, щом помислеше за нея.

Но в крайна сметка той не вярваше на нищо, което би могъл да си помисли или да каже, когато ставаше дума за основния въпрос в неговата професия — „защо?“. Това бяха просто идеи, етикети, които понякога използваше за удобство.

Дали някой етикет можеше да улови и да предаде същността на гравитационното привличане?

Не можеше да каже.

Основното бе следното: Колкото и да обмисляше и да проточваше във времето, той просто не би могъл да остане встрани от предизвикателство като делото „Спалтър“, както алкохоликът не би могъл да се откаже от чашата мартини след първата глътка.

Внезапно се почувства ужасно изтощен и затвори очи.

Когато ги отвори, за миг зърна пред себе си водохранилището „Пипактон“. Което означаваше, че са минали през Кат Холоу и вече са в окръг Делауеър, на по-малко от двайсет минути от Уолнът Кросинг. Нивото на водата в хранилището бе потискащо ниско, резултат от сухото лято — от онези лета, които водят до мрачна и безцветна есен.

Мислите му се насочиха отново към срещата в затвора „Бедфорд Хилс“.

Погледна към Хардуик, който очевидно бе потънал в собствените си тревожни мисли.

— Е, кажи ми, Джак, какво знаеш за „смахнатата уличница“ — дъщерята на Спалтър?

— Очевидно си пропуснал онази страница в стенограмата на процеса, в която тя свидетелства, че е чула Кей да говори с някого по телефона в деня, преди да прострелят Карл. Казала, че всичко е уредено и че след двайсет и четири часа проблемите й ще са решени. Името на прекрасната млада дама е Алиса. Мисли с добро за нея. Развратът й може да се окаже ключът, който ще отвори вратата на килията на нашата клиентка.

Хардуик караше със сто километра в час по лъкатушеща отсечка на пътя с ограничение седемдесет. Гърни оправи колана си.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Алиса е на деветнайсет, красива като филмова звезда и същинска отрова. Казаха ми, че си е татуирала думите „Без ограничения“ на едно много специално място — ухили се маниакално Хардуик. — Освен това е наркоманка — хероин.

— И как това ще помогне на Кей?

— Търпение. Очевидно Карл е бил много щедър към малката Алиса. Докато е бил жив, я е глезил ужасно, развалил я е до дъното на прогнилата й душица. Но завещанието му е друго нещо. Може би е имал момент на просветление и си е представил какво може да стори пристрастената му дъщеричка с няколко милиона на свое разположение. Затова е оставил всичко на Кей. И не е променил завещанието си до момента на стрелбата — може би защото още не е бил взел решение за развод или пък защото просто не е бил стигнал до тази точка от плана си, — нещо, което прокурорът постоянно изтъкваше като главен мотив за убийството.

Гърни кимна.

— А след стрелбата не е бил способен да го промени.

— Точно така. Но има и втора гледна точка. След като Кей бе осъдена, тя не може да наследи нито цент, защото според закона наследникът на починалия не може да се облагодетелства и възползва от наследството си, ако е причинил въпросната смърт. Наследството, което би трябвало да отиде при осъдения, преминава при следващия по ред наследник — в този случай Алиса Спалтър.

— Тя е получила парите на Карл?

— Не съвсем. Това е бавен процес и обжалването ще спре всякакво преразпределение на капитала на Карл, докато не бъде получено окончателно решение.

Гърни започна да губи търпение.

— И защо мис „Без ограничения“ е ключът към случая?

— Тя очевидно има доста сериозен мотив Кей да бъде осъдена. Човек може да каже, че е имала сериозен мотив и за извършване на самото убийство, въпреки че Кей беше нарочена за него.

— И какво от това? В досието не се споменава никакво доказателство, което може да я свърже със стрелбата. Пропускам ли нещо?

— Нищичко.

— И докъде те води това?

Хардуик се ухили още по-широко. Накъдето и да го водеше, очевидно беше във възторг от идеята. Гърни погледна към скоростомера и видя, че стрелката вече отива към сто и десет километра. Спускаха се по хълма покрай западния край на водохранилището, доближавайки тесния завой при „Барни — канута под наем“. Гърни стисна зъби. Старата кола имаше доста конски сили, но маневрите при остри завои можеха да се окажат фатални.

— Докъде води това? — очите на Хардуик блеснаха от удоволствие. — Нека ти задам един въпрос. Би ли казал, че има лекичък конфликт на интереси… лекичък процедурен проблем… леко опорочаване на разследването… ако потенциален заподозрян в убийство се чука с главния следовател по делото?

— Какво? Клемпър? И Алиса Спалтър?

— Мик Задника и Смахнатата уличница.

— Исусе. Имаш ли доказателство?

За миг усмивката на Хардуик стана още по-голяма и лъчезарна от преди.

— Знаеш ли какво, Дейви, момчето ми? Мисля, че това е от онези малки нещица, с които ти можеш да ни помогнеш.