Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (17)

Глава 16
Като ножа

След като отвори апартамента и получи уверенията на Гърни, че ще е там, когато се върне след един час, озлобеният Франк продължи по маршрута, който според него включваше всички имоти на компанията „Спалтър“ в Лонг Фолс.

Апартаментът беше малък, но сравнително светъл в сравнение с мрачния коридор. След входната врата се влизаше в тясно антре с подгизнали дъски на пода. От дясната страна имаше малка тясна кухня, а отляво — празен гардероб и баня. Направо се виждаше средноголяма стая с два прозореца.

Гърни влезе и отвори прозорците, за да проветри. Погледна през Акстън авеню и през тясната река, която течеше отвъд него, чак до ниската тухлена стена на „Уилоу рест“. Там, на малкото хълмче, оградено от дървета, рододендрони, люляци и розови храсти, се намираше мястото, където Карл Спалтър беше прострелян и после погребан. Обвит от листа и храсти от три страни, парцелът напомни на Гърни за театрална сцена. Имаше дори и авансцена с арка — илюзия, създадена от хоризонталната част на уличния стълб, който се издигаше на речния бряг от страната на авенюто и от мястото, на което се намираше Гърни, изглеждаше така, все едно се надвесва над горната част на сцената.

Тази гледка обаче не можеше да се сравни с други театрални елементи от делото. Имаше нещо достойно за либрето на опера в това смъртта да застигне един мъж на гроба на майка му и той да се строполи на земята на същото място, където скоро ще бъде погребан. И нещо като от латиноамерикански сериал в историята за изневяра и алчност.

Гърни беше като омагьосан от гледката. Изпита онова странно вълнение, което го завладяваше винаги, когато смяташе, че се намира на мястото, където е стоял убиецът, и вижда същите неща, които е виждал и той.

В онзи ден обаче — според снимките от досието — по земята е имало тънка снежна покривка и две редици сгъваеми столове, шестнайсет на брой, разположени за опечалените в далечната страна на отворения гроб на Мери Спалтър. За да се увери, че си представя сцената правилно, трябваше да знае разположението на тези столове. И на преносимия подиум. И местоположението на Карл. Полет беше много детайлна за мястото, където се бе строполил Карл, но Гърни трябваше да си представи всичко заедно, всичко така, както е било в момента на изстрела. Реши да слезе долу и да вземе снимките на местопрестъплението от колата си.

Тъкмо когато се канеше да излезе от апартамента, звънът на телефона му го спря. Пак беше Полет, по-развълнувана от предишния път.

— Вижте, детективе, може би не съм разбрала правилно, но наистина не ми излиза от ума. Трябва да ви питам… Дали намеквате, че по някакъв начин Джона…? Наистина ли казвате, че…?

— Казвам, че случаят може да не е приключен, както смятат всички. Може би Кей е простреляла Карл. Но ако не е…?

— Но как е възможно да вярвате, че от всички хора именно Джона… — повиши глас Полет.

— Почакайте. В момента знам само, че трябва да науча още много неща. Междувременно искам да сте предпазлива. Искам да сте в безопасност. Само това казвам.

— Добре. Разбирам. Съжалявам — каза тя и дишането й като че ли се нормализира. — Мога ли да помогна с нещо?

— Всъщност да. Аз съм в апартамента, от който е стреляно. Искам да си представя какво е виждал стрелецът от прозореца. Ще ми бъде много полезно, ако отидете в имота на Спалтър и застанете там, където стояхме, когато ми показахте положението на главата на Карл на земята.

— И където бяха паднали капките кръв в снега.

— Да. Капките кръв в снега. Може ли да отидете там сега?

— Предполагам… Да, разбира се.

— Страхотно, Полет. Благодаря ви. Вземете яркосиния чадър със себе си. Ще си личи чудесно оттук. И телефона, за да ми звъннете, когато стигнете там. Става ли?

— Добре.

Въодушевен от тази възможност за прогрес, Гърни бързо отиде до колата и взе досието. Върна се минути по-късно с големия хартиен плик под мишница — тъкмо навреме, за да види как някой влиза в съседния апартамент.

Бързо отиде до вратата и постави крака си в процепа, преди тя да се затвори.

Нисък, жилав мъж с дълга черна коса, вързана на конска опашка, вдигна глава към него. След секунда се усмихна широко, леко налудничаво, разкривайки няколко златни зъба — като клише за мексикански бандит в политически некоректен уестърн. В погледа му личеше напрежение и трескавост, които според Гърни се дължаха на наркотици, естествена нервност на характера или психическо заболяване.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита мъжът с пресипнал, но не враждебен глас.

— Съжалявам, че се натрапвам така — каза Гърни. — Няма нищо общо с теб. Просто искам малко информация за съседния апартамент.

Мъжът погледна надолу към пъхнатия между вратата и прага крак на Гърни.

Той се усмихна и отстъпи назад.

— Отново се извинявам. Малко бързам, а ми е трудно да намеря човек, с когото да говоря.

— За какво?

— За обикновени неща. Като това кой живее най-отдавна в сградата?

— Защо?

— Търся хора, които са били тук преди осем-девет месеца.

— Осем-девет месеца. Хм… — Мъжът премигна за първи път. — Това трябва да е по времето на Големия взрив, нали?

— Ако имаш предвид стрелбата, да.

Мъжът поглади лицето си така, сякаш имаше козя брадичка.

— Значи търсиш Фреди?

Отначало името не му говореше нищо. После Гърни си спомни, че е виждал Фредерико някой си в стенограмата от процеса.

— Имаш предвид Фреди, който е казал, че е видял Кей Спалтър в сградата сутринта на стрелбата?

— Единственият Фреди, който е развявал задник наоколо.

— Защо ще го търся?

— Щото изчезна. Защо иначе?

— И откога е изчезнал?

— Сякаш не знаеш? Това шега ли е? Човече, кой, по дяволите, си ти?

— Просто някой, който иска да проучи всичко още веднъж.

— Струва ми се доста работа за един човек, особено ако е „просто някой“…

— Не само че е доста работа, а е и голям трън в задника, да ти призная.

— Звучи забавно — каза мъжът. Но не се усмихваше.

— Та кога е изчезнал този Фреди?

— След като получи обаждането — Мъжът наклони глава и погледна косо Гърни. — Човече, мислех, че вече знаеш тези простотии.

— Разкажи ми за обаждането.

— Не знам нищо за него. Знам само, че му позвъниха. Звучеше така сякаш са били твоите хора.

— Получил е обаждане от ченге?

— Да.

— И после изчезна?

— Аха.

— И кога стана това?

— Веднага след като дамата бе задържана.

Телефонът на Гърни звънна. Той не вдигна.

— Случайно Фреди да е споменал, че обаждането е било от ченге на име Клемпър?

— Може би.

Телефонът иззвъня отново. На екрана се изписа името на Полет Пърли. Той го прибра в джоба си.

— В този апартамент ли живееш?

— Предимно.

— Ще бъдеш ли тук по-късно?

— Може би.

— Може ли да поговорим още малко?

— Може би.

— Казвам се Дейв Гърни. Ще ми кажеш ли твоето име?

— Боло.

— Като вратовръзката ли?

— Не, човече, не като вратовръзката. — Ухили се, оголвайки отново зъбите си. — Като ножа.^[1]