Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (26)

Глава 25
Дебелия Гас

Гърни се обади на Хардуик, както бе планирал, като пропусна всички обиди относно стила на Бинчър. Все пак щеше да се срещна с Дони Ейнджъл в два часа следобед в някакъв ресторант в Лонг Фолс — среща, която би могла да промени всичко — и това очевидно бе следствие от представлението на Бинчър.

След като изслуша обобщението на Гърни за разговора с Ейнджъл, Хардуик го попита не особено ентусиазирано дали иска подкрепление, или да му сложат микрофон, но Гърни отклони и двете.

— Той ще предположи, че съм си осигурил подкрепление, а предположението е също толкова добро, колкото и реалността. А за микрофона — и това ще е предвидил и със сигурност ще е взел мерки.

— Имаш ли идея каква игра играе?

— Стори ми се, че е притеснен от посоката, в която мисли, че сме поели, и иска да ни отклони от нея.

Хардуик се прокашля.

— Очевидното притеснение вероятно се отнася до теорията на Лекс, че Карл може да е бил гръмнат от някой, свързан с мафията.

— Като стана дума за това, неговият агресивен подход към случая ми се струва много по-различен от твоя съвет — „концентрация, концентрация и пак концентрация“.

— Майната ти, Шерлок. Нарочно се правиш, че не схващаш какво ти казвам. Идеята е, че той изнесе пред публиката сценарии, които Клемпър е трябвало да проучи, а не го е направил. Всичко, което Лекс каза, води към внушението, че е имало непочтено, некомпетентно и предубедено разследване. Това е. Това е целта на обжалването ни. Не казва, че трябва да започнеш да ровиш в цялата тази гадост, която е споменал, а само, че Клемпър не го е направил.

— Добре, Джак. Нова тема. Твоята приятелка в Бюрото — Ести Морено. Може ли да получи достъп до доклада от аутопсията на Мери Спалтър?

Хардуик се поколеба.

— Какво очакваш да откриеш?

— Предполагам, че причината за смъртта ще съответства на случайно падане, но се обзалагам, че състоянието на костта и тъканните наранявания ще отговарят и на травма, каквато би се получила, ако жертвата е била хваната за косата и главата й е блъсната в ръба на ваната.

— Което не доказва, че е било нещо друго, освен тежко падане. И какво тогава?

— Тогава просто ще продължа да следвам нишката.

След като приключи разговора, Гърни погледна колко е часът и видя, че има три свободни часа, преди да тръгне за Лонг Фолс. Имаше чувството, че трябва да предприеме някакви действия по кокошия проект, затова си обу гумени градински ботуши и излезе през страничната врата в двора, където бе започнал да взема мерки предишния ден.

Изненада се, когато намери Мадлин там, с рулетката в ръка. Беше закачила единия й край над ниската преградка на аспарагусовата леха и бавно вървеше назад към ябълковото дърво. Когато почти стигна дотам, закаченият край се отскубна и лентата се плъзна по земята, докато накрая се върна в кутийката в ръката й.

— По дяволите! — възкликна тя. — За трети път се случва.

Гърни приближи, вдигна края на рулетката и го издърпа обратно до стената на лехата.

— Тук ли я искаш? — попита той.

Мадлин кимна с облекчение.

— Благодаря!

През следващия час и половина той й помогна при вземането на мерки за кокошарника и заграждението, заби колчетата в ъглите, очерта диагоналите и само веднъж по време на цялата работа оспори едно от решенията на Мадлин — когато тя постави очертанията на оградата така, че големият храст форсития се озова вътре, а не извън нея. Според него беше грешка храстът да заема толкова голяма част от заграденото пространство. Но тя каза, че на кокошките ще им хареса да имат храст в „дома“ си, защото макар да обичали да са навън, обичали и уюта и сянката. Така се чувствали по-защитени.

Докато му обясняваше, Гърни разбра колко важно бе всичко това за нея. Завидя й леко заради забележителната способност да се фокусира и да се посвещава изцяло на задачата и на обекта, които са пред нея. Толкова много и различни неща бяха важни за Мадлин. Хрумна му глупавата мисъл, че истинският смисъл на живота е в това, че нещата имат смисъл — много от нещата. Имаше нещо почти сюрреалистично в тази мисъл — усещане, което се подхранваше от странното време. Беше определено хладно за август, във въздуха се носеше есенна мъгла, а от влажната трева се надигаше мирис на пръст. В този кратък миг случващото се му заприлича повече на част от размиващ се сън, отколкото на осъзната реалност от всекидневния живот.

 

 

„Егейска одисея“, ресторантът, където щеше да се срещне с Адонис Ангелидис, известен и като Дони Ейнджъл, се намираше на Акстън авеню, на по-малко от три пресечки от сградата с апартаменти, върху която бе съсредоточено разследването. Двучасовото пътуване от Уолнът Кросинг мина безметежно. Паркирането, както и при предишното му посещение, също не беше проблем. Гърни си намери място на около петнайсет метра от вратата на ресторанта. Беше навреме: два часа следобед.

Вътре бе спокойно и почти празно. Само една от близо двайсетте маси бе заета — от самотен възрастен мъж, четящ гръцки вестник. Интериорът на ресторанта бе в типичните за Гърция цветове — синьо и бяло. Стените бяха украсени с цветни керамични плочки. Във въздуха се носеше аромат на риган, печено агнешко и силно кафе.

Млад сервитьор с тъмни очи доближи Гърни.

— Мога ли да ви помогна?

— Казвам се Дейв Гърни. Имам среща с господин Ангелидис.

— Разбира се. Заповядайте.

Поведе го към по-уединено място в задната част на помещението. После отстъпи назад и направи подканващ жест към сепаре, в което можеха да се настанят поне шестима, но в момента там имаше само един човек — набит мъж с голяма глава и гъста сива коса.

Носът му беше сплескан и крив като на боксьор. Здравите му рамене подсказваха, че някога е бил много як и силен — може би и все още бе такъв. Изражението на лицето му бе белязано от дълбоки бръчки на огорчение и недоверие. Държеше дебела пачка банкноти и ги броеше, като ги поставяше на стройна купчинка на масата. На китката му имаше златен „Ролекс“.

Вдигна глава. Устните му се разтвориха в усмивка, но подозрението не изчезна от погледа му.

— Благодаря ви, че дойдохте. Аз съм Адонис Ангелидис. — Гласът беше дрезгав и нисък, сякаш по гласните му струни имаше мазоли от непрекъснато викане. — Простете, че не ставам да ви посрещна, господин Гърни. Гърбът ми… не е добре. Моля, седнете.

Въпреки дрезгавостта на гласа начинът, по който произнасяше думите, бе изключително прецизен, сякаш избираше предварително всяка сричка.

Гърни седна точно срещу него. На масата имаше няколко чинии с храна.

— Кухнята е затворена, но ги помолих да направят няколко специални ястия за вас, за да си изберете. Всичко е много хубаво. Познавате ли гръцката кухня?

— Мусака, сувлаки, баклава. Само толкова.

— Ааа… Добре. Нека ви обясня.

Остави купчината банкноти на масата и започна да посочва и описва подробно съдържанието на всяка чиния — спанакопита (баница със спанак и праз), салата мелицано (с патладжани), каламария тиганита (калмари на тиган), арни яхни (агнешко варено), гаритес ме фета (печени скариди със сирене). Имаше и малка купа с маслини, кошница с препечени филийки хляб и голяма купа със свежи пурпурни смокини.

— Вземете си каквото ви хареса или опитайте от всичко. Много е вкусно.

— Благодаря ви. Ще си взема смокиня.

Гърни взе една и отхапа от нея. Ангелидис го наблюдаваше с интерес. Гърни кимна одобрително.

— Прав сте. Много е вкусна.

— Разбира се. Не бързайте. Отпуснете се. Ще говорим, когато сте готов.

— Можем да говорим и сега.

— Добре. Трябва да ви попитам нещо. Разказвали са ми за вас. Вие сте експерт по убийствата. Вярно ли е? Разбира се, имам предвид, разследването на убийства, не извършването им — усмихна се отново гъркът. Очите му продължиха да наблюдават внимателно. — С това ли се занимавате?

— Да.

— Добре. Нямате връзка с Отдела за борба с организираната престъпност и други подобни, нали?

— Моята цел са убийствата. И се опитвам да не позволявам други проблеми да застават на пътя ми.

— Добре. Много добре. Може би тръгваме от една и съща позиция. И имаме основа за разбирателство. Как мислите, господин Гърни?

— Надявам се.

— Така… Значи искате да знаете за Карл?

— Да.

— Познавате ли гръцките трагедии?

— Моля?

— Софокъл. Запознат ли сте с творчеството на Софокъл?

— В известна степен. Само това, което си спомням от колежа.

Ангелидис се приведе напред, поставяйки здравите си ръце на масата.

— Гръцките трагедии имат простичка идея. Една велика истина: силата на човека е и негова слабост. Направо гениално. Съгласен ли сте?

— Виждам голяма доза истина в това.

— Добре. Защото тази истина уби Карл — кимна Ангелидис и млъкна, без да откъсва поглед от очите на Гърни. — Чудите се за какво, по дяволите, говоря, нали?

Гърни не каза нищо, само отхапа втора хапка от смокинята, отвръщайки на погледа на Ангелидис. Чакаше.

— Нещо простичко. Нещо трагично. Великата сила на Карл беше бързината, с която умът му стигаше до заключения, и желанието му за действие. Разбирате ли какво казвам? Действаше много бързо и без никакъв страх. Велика сила. Човек като него може да постигне много неща, велики неща. Но тази сила бе и неговата слабост. Защо? Защото великата му сила не бе съчетана с търпение. Тя трябваше да премахва незабавно всяко препятствие. Разбирате ли?

— Карл е искал нещо. Някой е препречил пътя му. Какво стана тогава?

— Той, разбира се, реши да унищожи препятствието. Това бе неговият начин.

— Какво направи?

— Чух, че иска да сключи договор с определен индивид, за да премахне пречката по пътя си. Казах му, че трябва да изчака, да предприеме малки стъпки, една след друга. Попитах го дали мога да направя нещо за него. Попитах го така, както баща се грижи за сина си. Той ми каза — не, проблемът бил извън… моята сфера на занимания… и не бива да се замесвам.

— Казвате ми, че Карл е искал някой да бъде убит, но не от вас?

— Според слуховете е отишъл при човек, който се занимава с подобни сделки.

— Този човек има ли си име?

— Гас Гурикос.

— Професия?

— Мениджър. Агент на таланти. Разбирате ли? Казвате на Дебелия Гас какво искате, споразумявате се за цената, давате му информацията, от която се нуждае, и той поема нататък. Повече нямате грижи. Той организира всичко, наема най-подходящия талант — не е нужно да знаете нищо. По-добре е така. Знам много забавни истории за Дебелия Гас. Някой ден ще ви разкажа.

Гърни бе чувал достатъчно „забавни“ истории за мафиоти, че да му стигнат за цял живот.

— Значи Карл Спалтър е платил на Дебелия Гас да наеме подходящ талант, за да премахне човек, който му е пречил?

— Такива са слуховете.

— Много интересно, господин Ангелидис. Как свършва тази история?

— Карл беше прекалено бърз. А Дебелия Гас не беше достатъчно бърз.

— Което означава…?

— Че е възможно да се е случило само едно. Този, когото Карл е искал толкова припряно да премахне от пътя си, е разбрал за договора преди това — преди Гас да предаде поръчката на стрелеца. И е предприел действия първи. Превантивен удар, нали? Отървал се е от Карл, преди Карл да се отърве от него.

— Какво казва вашият приятел Гас по въпроса?

— Гас не казва нищо. Не може. Гас също бе убит — в петъка, когато простреляха Карл.

Това си беше голяма новина.

— Казвате, че мишената е открила, че Карл е наел Гас да уреди удара, но преди Гас да го направи, потенциалната жертва се е обърнала и е ударила и двамата?

— Бинго. Превантивен удар.

Гърни кимна бавно. Определено беше възможно. Отхапа пак от смокинята.

Ангелидис продължи с известно въодушевление.

— Това прави работата ви сравнително лесна. Просто намерете кого е искал да отстрани Карл и ще откриете човека, който се е обърнал и го е гръмнал.

— Имате ли представа кой може да е бил?

— Не. И е важно да го разберете. Затова ме чуйте добре. Това, което се случи с Карл, няма нищо общо с мен. Няма нищо общо със сферата на моите бизнес интереси.

— Откъде знаете?

— Познавах Карл много добре. Ако беше нещо, с което можех да се справя, той щеше да дойде при мен. А вместо това отиде при Дебелия Гас. Значи е било нещо лично, нещо, което няма нищо общо с мен и нищо общо с бизнеса.

— Дебелия Гас не работи ли за вас?

— Той не работи за никого. Дебелия Гас беше независим. Осигуряваше услуги за различни клиенти. По-добре му беше така.

— Значи нямате никаква идея…

— Никаква идея — потвърди Ангелидис и изгледа Гърни продължително, право в очите. — Ако знаех, щях да ви кажа.

— Защо?

— Човекът, който простреля Карл, ме прецака много. Не обичам, когато ме прецакват. Това ме кара да искам да ги прецакам и аз. Разбирате ли?

Гърни се усмихна.

— Око за око, зъб за зъб, така ли?

Изражението на Ангелидис се вкамени.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Въпросът и промяната в настроението му изненада Гърни.

— Цитат от Библията — за постигане на справедливост с еднакво…

— Знам шибания цитат. Но защо го казахте?

— Попитахте ме дали разбирам желанието ви да отмъстите на този, който е убил Карл и Гас.

Гъркът явно обмисли думите му.

— Не знаете нищо за убийството на Гас, нали?

— Не. Защо?

Ангелидис мълча няколко секунди, наблюдавайки Гърни напрегнато.

— Много шибана работа, ненормална работа. Нищичко ли не сте чули?

— Нищо. Не знаех, че този човек е съществувал, не знаех, че е мъртъв.

Събеседникът му кимна бавно.

— Добре. Ще ви кажа, защото може и да е от полза. Беше петък вечер, време за редовната игра на покер, която Гас винаги организираше у дома си. Същата вечер, когато Карл беше прострелян, момчетата отишли до Гас както обикновено, но никой не отворил. Звънели, тропали, блъскали. Никой не дошъл. Това не се било случвало никога. Помислили, че Гас може би е в тоалетната. Изчакали. Звънели, тропали — няма Гас.

Пробвали вратата. Не била заключена. Влезли. Намерили Гас. — Ангелидис млъкна и се намръщи, сякаш бе вкусил нещо неприятно. — Не ми е приятно да говоря за това. Ненормална работа е, знаете ли? Мисля, че бизнесът трябва да е рационален. Без разни смахнати лайна като това. — Поклати глава и ненужно намести някои от чиниите на масата. — Гас седял по бельо пред телевизора. На масичката за кафе имало бутилка хубава рецина^[1], наполовина пълна чаша с вино, малко хляб, тарама салата^[2]. Хубав обяд. Но…

— Но бил мъртъв? — намеси се Гърни.

— Мъртъв? О, да, много мъртъв. Мъртъв с десетсантиметрови пирони, забити във всяко око, всяко ухо — стигащи право в шибания му мозък, и пети — в шибаното му гърло. Пет шибани пирона. — Млъкна, изучавайки лицето на Гърни. — Какво мислите?

— Чудя се защо това не е влязло в новините?

— Отделът за борба с организираната престъпност. — Ангелидис гледаше така, сякаш му се искаше да се изплюе. — ОБОП се отнесе с него като с торба лайна. Нямаше некролог, нямаше погребение, нямаше нищо. Запазиха всички подробности за себе си. Можете ли да повярвате? Знаете ли защо запазиха всичко в тайна?

Това всъщност не беше въпрос, затова Гърни не отговори.

Ангелидис шумно засмука въздух между зъбите си, преди да продължи.

— Запазиха го, защото така имат чувството, че знаят нещо. Сякаш владеят познанието за някаква шибана тайна, която никой друг не знае. Кара ги да чувстват, че притежават сила. Че имат класифицирана информация. Знаете ли какво имат? Лайна вместо мозък и клечки за зъби вместо пишки. — Погледна към големия си златен „Ролекс“ и се усмихна. — Добре… Става късно. Надявам се, че това ще ви помогне.

— Много интересна информация. Имам само един въпрос.

— Давайте — каза Ангелидис, поглеждайки отново часовника си.

— Какви бяха отношенията ви с Карл?

— Чудесни. Беше ми като син.

— Някакви проблеми?

— Никакви.

— Не се ли притеснявахте от тази история с „изметта на земята“?

— Да се притеснявам ли? Защо?

— В интервютата си той постоянно е наричал хората от вашия бизнес свят „изметта на земята“. Говорел е и много други неприятни неща. Как се чувствахте?

— Смятах, че е доста умно. Добър начин да бъдеш избран — кимна Ангелидис и посочи към купата с маслини. — Много са добри. Братовчед ми от Миконос ми ги изпраща специално. Вземете за жена си.