Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (20)

Глава 19
Престъпление и наказание

След като измъкна от Боло официалното му име (Еставио Болоко), както и номера на телефона му и възможно най-подробното описание, което успя да измъкне за миньончето — независимо дали беше той или тя, Гърни се върна при колата си и прекара още половин час в търсене на някакво споменаване на евентуален разпит на Еставио Болоко в досието, на каквото и да е споменаване за поява на заподозрян в апартамента в неделя преди стрелбата или на някакви въпроси за пола на стрелеца.

Не откри нищо и по трите въпроса.

Клепачите му започнаха да се затварят и по-ранният прилив на енергия вече се стопяваше. Денят в Лонг Фолс беше тежък и беше време да се прибира в Уолнът Кросинг. Тъкмо когато се канеше да потегля, пред него спря черен форд „Експлорър“. Дебелият Франк Макграт излезе от него и дойде до прозореца от страната на Гърни.

— Приключи ли тук?

— Поне за днес. Трябва да се прибера вкъщи, преди да заспя. Между другото, помниш ли някъде по времето на стрелбата тук да е живял тип на име Фреди?

— Да е живял незаконно имаш предвид.

— Да, предполагам, че това имам предвид.

— Фре-де-ри-ко — провлеченият испански акцент, който ченгето се опита да докара, бе изпълнен с презрение. — Какво за него?

— Знаеше ли, че е изчезнал?

— Може и да съм знаел. Преди време.

— Да си чул нещо повече за това?

— За кое?

— Защо е изчезнал например?

— И защо, по дяволите, да ми пука? Тия идват и си отиват. Един лайнар по-малко, с когото да се занимавам. Най-добре ще бъде, ако всички изчезнат. Ако успееш да го уредиш, ще те черпя едно.

Гърни откъсна половин листче от бележника си, написа телефонния си номер и го подаде на Макграт.

— Чуеш ли нещо за Фреди, някаква идея къде може да е, ще съм ти задължен, ако ми звъннеш. Междувременно, Франк, карай го по-леко. Животът е прекалено кратък.

— Да благодарим на Господ за малките услуги!

През по-голямата част от пътуването към къщи Гърни имаше усещането, че е отворил кутия с пъзел и е открил, че някои парченца липсват. Беше сигурен в едно — от въпросния апартамент нямаше начин да бъде изстрелян куршум и той да уцели Карл Спалтър в слепоочието, без първо да мине през плътния метален стълб на уличната лампа. А това бе немислимо. Нямаше съмнение, че липсващите парченца от пъзела щяха да разрешат очевидното противоречие. Ако само знаеше какъв вид парченца търси и колко на брой.

Двучасовото пътуване до Уолнът Кросинг бе основно по второстепенни пътища през редуващи се полета и гори, които Гърни харесваше, а Мадлин направо обожаваше. Но сега той не забелязваше почти нищо.

Беше потънал в света на убийството.

Поне докато след края на чакълестия път подмина езерото и зави към алеята на дома им. И тогава се стресна от гледката на четири коли — три тойоти „Приус“ и един „Рейндж Роувър“, паркирани на тревата край къщата. Приличаше на миниконгрес на загрижени за околната среда екстравагантни провинциалисти.

О, Исусе. Проклетата вечеря на клуба по йога!

Погледна колко е часът на часовника на таблото: 6:49. Четиридесет и девет минути закъснение. Поклати глава, бесен на самия себе си заради разсеяността си.

Когато влезе в просторното помещение на първия етаж, което служеше за кухня, трапезария и дневна, на масата се водеше оживен разговор. И шестимата гости му бяха познати — бяха го запознавали с тях на местни концерти и изложби, но не беше сигурен за имената им. (Мадлин веднъж бе изтъкнала, че никога не забравя имената на убийците.)

Всички прекъснаха разговора и вечерята си и го погледнаха усмихнато и с любопитство.

— Съжалявам, че закъснях. Имах известни затруднения.

Мадлин се усмихна извинително на гостите.

— Дейв се натъква на затруднения по-често, отколкото другите хора спират за бензин.

— Всъщност той идва точно навреме! — възкликна ентусиазирано една набита жена, която Гърни разпозна като една от колежките на Мадлин в кризисния център. За името й помнеше само, че е доста особено. Тя продължи въодушевено: — Говорехме за престъпленията и наказанията. И човекът, чийто живот е посветен на това, влиза в същия момент! Може ли някой да е пò навреме? — посочи към празния стол на масата с жеста на домакиня, която приветства почетния гост на своя купон. — Присъедини се към нас! Мадлин ни каза, че си зает с едно от своите приключения, но не сподели много подробности. Има ли нещо общо с темата престъпление и/или наказание?

Един от мъжете отмести стола си, за да му направи повече място.

— Благодаря, Скот.

— Скип.

— Скип, да, вярно. Когато те видя, в съзнанието ми веднага изплува името Скот, защото години наред работех с един Скот, с когото ужасно си приличате.

Гърни мислеше за тази лъжа като за жест на социална вежливост. Определено бе по-добър вариант от истината, която беше, че изобщо не се интересуваше от този мъж и още по-малко от това да запомни името му. Проблемът с това извинение, за който Гърни не бе помислил, бе, че Скип е на седемдесет и пет години, мършав, с рошава и гъста бяла коса като на Айнщайн. Как точно този древен член на Тримата Студжис^[1] можеше да прилича на активен полицай от отдел „Убийства“ беше наистина интересен въпрос.

Преди някой да попита още нещо, едрата жена булдозер продължи.

— Докато Дейв се снабди с малко храна в чинията си, да го въведем ли в дискусията?

Гърни се огледа с надеждата, че гласуването за това предложение може да се провали и в този момент — бинго! Сети се за името й. Филомена, на галено Мена — очевидно беше родена за лидер, не за последовател, и директно продължи.

— Скип твърди, че единствената цел за съществуването на затвора е наказанието, защото рехабилитацията… Как се изрази, Скип?

Той явно се чувстваше неловко, сякаш подканянето на Мена бе възродило ужасяващ спомен от ученическите му години.

— Не си спомням в момента…

— Сетих се! Каза, че единственият смисъл за съществуването на затворите е наказанието, защото превъзпитанието е просто либерална фантазия. Но после Марго каза, че правилно насоченото наказание е крайно необходимо за превъзпитанието. Не съм сигурна, че Мадлин се съгласи с това. И после Брус каза…

Сивокоса и строга на вид жена я прекъсна.

— Не казах „наказание“. Казах „заличаване на отрицателните последици“. Смисълът е съвсем различен.

— Добре де, Марго е за „заличаване на отрицателните последици“. Но после Брус каза… О, божичко, какво каза Брус?

Мъжът начело на масата с черни мустаци и сако от туид се усмихна снизходително.

— Нищо дълбоко. Просто изказах скромното си наблюдение, че затворническата ни система е излишно пропиляване на данъците на хората — институция, работеща на принципа на абсурдно въртяща се врата, която подхранва престъпленията, а не ги предотвратява.

Звучеше като много любезен, много гневен мъж, според когото идеалната алтернатива на затвора е екзекуцията. Трудно бе човек да си го представи потънал в йога медитация, дишащ дълбоко и сливащ се с вселената.

Гърни се усмихна при тази мисъл, докато загребваше с лъжица остатъците вегетарианска лазаня от голямото плато в средата на масата и ги прехвърляше в своята чиния.

— И ти ли си член на клуба по йога, Брус?

— Жена ми е една от инструкторките, което, предполагам, ме прави почетен член на клуба.

Тонът му бе по-скоро саркастичен, отколкото дружелюбен.

През два стола от него седеше бледа жена с пепеляворуса коса, която, изглежда, ползваше като грим единствено лъскав прозрачен крем за лице и която сега заговори толкова тихо, сякаш шепнеше:

— Не бих казала, че съм инструктор, просто член на групата. — Облиза безцветните си устни дискретно, като че искаше да махне невидими трохички, полепнали по тях. — И за да се върнем на темата, престъпленията не са ли всъщност форма на психическо заболяване?

Съпругът й направи гримаса.

— Всъщност, Айона, има няколко интересни проучвания, проведени съвсем скоро по този въпрос — каза симпатична на вид жена с кръглолико лице, седяща срещу Гърни. — Някой друг чете ли онази статия за туморите? Обсъждаше се случай с мъж на средна възраст, съвсем нормален, без необичайни проблеми, който изведнъж започнал да изпитва непреодолима нужда да прави секс с малки деца, напълно неконтролируемо, без каквато и да е предварителна история за такава патология. Накратко, медицинските изследвания разкрили, че в мозъка му има бързо растящ тумор. Туморът бил премахнат и деструктивната сексуална обсесия изчезнала заедно с него. Интересно, нали?

Скип изглеждаше отегчен.

— Да не казваш, че престъпленията са странични следствия от рак на мозъка например?

— Казвам просто какво съм прочела. Но в статията бяха изложени и други примери за ужасяващо поведение, пряко свързано с мозъчни аномалии. Звучи логично, нали?

Брус се прокашля.

— Значи трябва да допуснем, че Понци схемата на Бърни Мадоф^[2] е била замислена в някоя малка гадна циста в кората на главния му мозък?

— Брус, за бога — прекъсна го Мена. — Пати не каза това.

Той поклати сериозно глава.

— Струва ми се, че това е прекалено хлъзгав път, хора. Води до липса на отговорност, нали? Първо беше: „Сатаната ме накара да го направя“. После: „Причината е в депресираното ми детство“. Сега имаме друго оправдание: „Туморът ме накара“. И кога ще спре това?

Избухването му предизвика неловко мълчание на масата. Мена, чиято обичайна роля според Гърни бе на миротворец и на социален двигател на компанията, се опита да отклони вниманието на всички към не толкова рискована тема.

— Мадлин, чух някакъв слух, че си имаш кокошки. Вярно ли е?

— Не е само слух. Имаме три прекрасни малки кокошки и един очарователно арогантен млад петел, които временно живеят в плевнята. Кукуригат, кудкудякат и издават всички други сладки звуци, типични за чудесните малки създания като тях. Наистина е изумително да ги наблюдаваш.

Мена наведе глава с любопитство.

— Живеят временно в плевнята?

— Чакат постоянния им дом да бъде построен в задната част на двора — тя кимна към мястото зад френските прозорци.

— Уверете се, че кокошарникът е сигурен — каза Пати с притеснена усмивка. — Защото навън бродят всякакви създания, а бедничките ти питомци са напълно безпомощни.

Брус се наведе напред в стола си.

— Знаеш за невестулките, нали?

— Да, всички знаем за това — каза Мадлин припряно, сякаш за да предотврати евентуално описание на това как невестулките убиват кокошките.

Той понижи глас — очевидно за по-голяма драматичност.

— Опосумите са по-лоши.

Мадлин премигна.

— Опосуми?

Айона се надигна рязко, извини се и се запъти към тоалетната в коридора.

— Опосуми — повтори Брус злокобно. — Изглеждат като невинни малки същества, много често приключват живота си премазани на пътя. Но пусни един в кокошарник и ще видиш напълно различно животно — полудяло от вкуса на кръвта. — Огледа присъстващите на масата, сякаш разказваше хорър история на малки деца, събрани около лагерния огън. — Този малък невинен опосум ще разкъса на парченца всяка кокошка, която зърне. Сякаш истинската цел в живота му е да превърне всяко живо същество в кървави парченца.

Настана тишина, всички бяха смаяни. Накрая Скип се намеси.

— Разбира се, опосумите не са единственият проблем. — Дали заради момента, или заради тона, с който бе произнесена, репликата му предизвика бурен изблик на смях. Скип обаче продължи съвсем сериозно: — Трябва да ги пазите от койоти, соколи, орли, миещи мечки. Тук се навъртат много животни, които биха си похапнали вашите кокошки.

— За щастие, има просто решение на всички тези проблеми — каза Брус с видимо облекчение. — Една хубава пушка, дванайсети калибър!

Мена очевидно установи, че отклонението на разговора към света на кокошките е било грешка, и се опита да направи обратен завой.

— Да се върна там, където бяхме, когато Дейв влезе. С удоволствие бих чула неговата гледна точка за престъпленията и наказанията в нашето общество.

— И аз — въодушеви се Пати. — Особено ми е интересно какво би казал по въпроса за злото.

Гърни преглътна хапка лазаня и погледна херувимското й лице.

— Злото?

— Вярваш ли, че има зло? — уточни тя. — Или е просто измислена концепция като вещиците и драконите?

Въпросът го подразни.

— Мисля, че „зло“ може да е полезна дума.

— Значи вярваш в него — намеси се Марго от другия край на масата с тон на рефер, отброяващ резултата.

— Запознат съм с доста човешки действия и преживявания, които бихме описали като „зло“.

— За какви преживявания говориш?

— Да вършиш нещо, което знаеш в сърцето си, че е погрешно.

— А… — каза Пати с одобрително грейнали очи. — Един прочут йога е казал: „Дръжката на бръснача на злото реже по-дълбоко от острието му“.

— Звучи ми като късметче от курабийки — каза Брус. — Опитай се да го кажеш на жертвите на мексиканските наркобарони.

Айона го погледна без видима емоция.

— Прилича на всички онези поговорки. „Злото, което причинявам на теб, го причинявам двойно на себе си.“ Има много начини да се говори за кармата.

Брус поклати глава.

— Аз пък смятам кармата за пълна глупост. Ако убиецът вече е сторил двойно по-голяма злина на себе си, отколкото на този, когото е убил — което ми се струва просто готино оправдание, — означава ли това, че изобщо не е нужно да го съдим и екзекутираме? Това те поставя в нелепо положение. Ако вярваш в кармата, няма смисъл да се занимаваш да арестуваш и наказваш убийците. Но ако искаш убийците да бъдат задържани и наказани, трябва да се съгласиш, че кармата е пълна глупост.

Мена подскочи въодушевено:

— Значи отново сме на темата за престъплението и наказанието. Ето какво ми се иска да питам Дейв. В Америка хората като че ли са изгубили вяра в съдебната система. Работил си в тази сфера двайсет години, нали?

Той кимна.

— Знаеш слабите и силните страни на системата, знаеш какво работи и какво не. Сигурно имаш някои добри идеи какво трябва да се промени. Бих искала да чуя размишленията ти по този въпрос.

Молбата й бе толкова привлекателна за него, колкото ако го бяха помолили да потанцува върху масата.

— Не мисля, че е възможна промяна.

— Но толкова много неща не са наред — каза Скип, привеждайки се напред. — Има толкова възможности за подобрение в различни области.

Пати, която очевидно още бе на друга вълна, каза мило:

— Свами Шихнапушна казва, че детективите и йогите са братя в различно облекло, всеки от тях търси истината по свой начин.

Гърни я погледна с колебание.

— Би ми се искало да мисля за себе си като за търсач на истината, но вероятно съм по-скоро експерт по лъжите.

Очите на Пати се разшириха — явно бе открила в думите на Гърни нещо по-дълбоко, отколкото той смяташе, че има.

Мена пак се опита да върне разговора в началната му точка.

— Но ако можеше да застанеш начело на системата — още утре например? Какво би променил, Дейв?

— Нищо.

— Не го вярвам. Очевидно е огромна каша.

— Разбира се, че е каша. Всяка част от тази каша облагодетелства някого, който има власт. И е каша, за която никой не иска да мисли.

Брус махна пренебрежително с ръка.

— Око за око, зъб за зъб. Просто е! Мисленето не е решение, то е проблемът.

— Ритник в топките за ритник в топките! — провикна се Скип, захилен леко налудничаво.

Мена продължаваше да упорства.

— Дейв, ти каза, че не би променил нищо. Защо?

Мразеше такива разговори.

— Знаеш ли какво всъщност мисля за нашата жалка съдебна система? Мисля, че ужасната истина е, че тя е точно толкова добра, колкото е възможно да бъде.

Възцари се най-дългото мълчание за вечерта. Гърни се съсредоточи върху лазанята си.

На лицето на бледата Айона се появи смръщена гримаса в противоречие с обичайната й усмивка ала Мона Лиза и тя проговори първа.

— Имам въпрос. Задавам си го от доста време, но напоследък е в ума ми много често и все не мога да открия отговор. — Втренчи се в празната си чиния, бавно побутвайки с ножа едно самотно грахче към центъра й. — Може да ви се стори глупаво, но е сериозно. Защото мисля, че един напълно честен отговор на този въпрос, би разкрил много за човека, за всеки от нас. И ме притеснява това, че не мога да реша. Какво говори за мен тази нерешителност?

Брус нетърпеливо потропа с пръсти по масата.

— За бога, Айона, стреляй най-накрая.

— Добре. Съжалявам. Ето какво… Да предположим, че имате избор. Кое бихте избрали — да сте убиецът… или неговата жертва?

Веждите на Брус политнаха нагоре:

— Мен ли питаш?

— О, не, скъпи, разбира се, че не. Знам какъв ще бъде твоят отговор.