Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (55)

Пролог
Ръмженето на тигъра

Косовете изкряскват.

Той вдига глава от телефона, в който вкарва специалния списък с номера. Знае, че с крясъка си птиците дават сигнал за защита на своята територия, тревога за всички от техния вид, призив за въоръжаване срещу натрапника.

Нито едно от собствените му електронни устройства не мига, което означава, че не е засечено човешко присъствие. Но въпреки това той се взира навън през всяко от четирите прозорчета в стените на малката бетонна постройка и оглежда кривото езерце с бобрите и мочурливата гора.

Над върховете на трите мъртви дървета с потънали във водата корени кръжат гарвани. Гарваните, решава той, са натрапниците, разстроили косовете и провокирали техните пронизителни писъци. Защитата, която му предлагат, е като тази, която предлагат скърцащите дъски на стълбището в някоя къща, и му се струва успокоителна.

Успокоителна точно като самата неприветлива малка постройка в средата на стотиците акри ниска гора и блата. Почти недостъпен, непривлекателен до крайност, това бе съвършеният дом далеч от дома.

Той имаше много домове далеч от дома. Места, в които оставаше, докато вършеше своята работа. Докато изпълняваше поръчките си. Това конкретно място, до което не водеше никакво видимо отклонение от големите пътища, винаги му се бе струвало по-сигурно в сравнение с останалите му убежища.

Дебелият Гас представляваше друг вид отклонение. Следа от чувствителна информация. Информация, която можеше да бъде гибелна. Но проблемът бе премахнат от самия източник. И точно това правеше цялата работа с Бинчър, Хардуик и Гърни толкова непонятна. Толкова вбесяваща.

При мисълта за Бинчър погледът му пробягва към мрачния ъгъл на подобната на гараж стая. Към синьо-бялата хладилна чанта за пикник. Усмихва се. Но усмивката му бързо изчезва.

Усмивката изчезва, защото кошмарите продължават да се завръщат в съзнанието му по-живи от всякога. Зловещите образи са с него почти непрекъснато — от мига, в който видя онова виенско колело на панаира.

Самото виенско колело се бе промъкнало в кошмара — преплетено с музиката от въртележката и с ужасния смях. Противният, вонящ, хриптящ клоун. Ниското гърлено ръмжене на тигъра.

А сега и Хардуик, и Гърни.

Кръжаха около него, затваряха капана.

Спиралата се навиваше, финалният сблъсък бе неизбежен.

Рискът щеше да е голям, но и наградата можеше да е наистина голяма. Голямо облекчение.

Може би кошмарът най-после ще бъде заличен.

Отива до най-тъмния ъгъл на стаята, до малката масичка. На нея има голяма свещ и кибритена кутийка. Взема кибрита и пали свещта.

Вдига я и се втренчва в пламъка. Обича формата му, чистотата, силата.

Представя си сблъсъка — пожара. Усмивката му се връща.

Отново взема телефона и започна да вкарва специалните номера.

Косовете крещят. Гарваните неспокойно кръжат над върховете на мъртвите черни дървета.