Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (53)

Глава 52
Флоренция в пламъци

След като Хардуик и Ести си тръгнаха и нейното пъргаво мини и неговият ръмжащ понтиак завиха покрай плевнята и се насочиха надолу по планинския път, Гърни остана втренчен в купчината дървен материал, обмисляйки проекта за кокошарник, който той представляваше.

После мислите му се прехвърлиха от кокошарника към Хорас. Насили се да стане от стола и да мине през страничния коридор до помощното помещение.

След като погреба отново петела и се върна обратно в къщата, установи, че чувството за организираност и контрол, което бе изпитвал и демонстрирал по време на срещата с Хардуик и Ести, се бе изпарило напълно и сериозно се притесни от схематичността на това, което дръзко бе нарекъл „план“. Сега цялото основано на толкова случайности начинание му се стори напълно аматьорско — продиктувано по-скоро от гняв, гордост и оптимистични предположения, отколкото от факти или реални практически възможности.

Собственото му спокойствие и нахакаността на Хардуик му се сториха абсолютно безпочвени.

Това, което „знаеха“ за Петрос Паникос, в края на краищата не беше нищо повече от сбирщина слухове и легенди от източници с различна степен на достоверност. Несигурността на информацията отваряше врата за неопределен брой различни вероятни изходи.

В какво, запита се той, бе абсолютно сигурен?

Истината бе — в много, много малко неща. Много малко извън безпощадния характер на врага — неговата доказана готовност да направи всичко, за да постигне целта си или за да докаже гледната си точка. Ако, както бе твърдял някога един от преподавателите на Гърни по философия, злото бе интелект в служба на желания, неограничени от емпатия, Питър Пан бе истинско въплъщение на злото.

В какво друго беше сигурен?

Е, не би могло да има съмнение и в риска за кариерата на Ести. Тя бе заложила всичко на карта, за да се присъедини към екипа в това пътуване, което все повече заприличваше на отчаяно бягство с дезертьорски влак.

Имаше и един последен неоспорим факт. Отново се бе изложил на прицела на убиец. Изкушаваше се да вярва, че този случай е различен — че обстоятелствата го налагаха, че бяха взели достатъчно предпазни мерки, но знаеше, че няма да убеди никого в това. Определено не и Мадлин. Определено не и Малкълм Кларет.

Нищо не е по-важно в живота от любовта. Нищо, освен любовта.

Това бе казал Кларет, когато Гърни си тръгваше от неговия малък слънчев кабинет.

Докато мислеше за думите му сега, осъзна две неща. Бяха абсолютно верни. И беше абсолютно невъзможно да ги задържи на преден план в съзнанието си. Противоречието го порази като поредния подъл трик, който човешката природа си правеше с човешките същества.

Телефонният звън от кабинета го спаси от по-сериозното плъзгане в това безсмислено разсъждение и от изпадане в депресия.

На дисплея бе изписано името на Хардуик.

— Да, Джак?

— Десет минути след като си тръгнах от вас, получих обаждане от моя приятел в Интерпол, вероятно последното, което ще получим от него, доколкото мога да преценя от тона му. Притиснах го доста да изрови всяка подробност за семейството на Паникос от старите им досиета. Бях истински трън в задника, честно — което не ми е в природата, но ти искаше повече информация и аз се постарах максимално.

— Много положително качество. И какво откри?

— Помниш ли пожара, унищожил семейния магазин за сувенири в Ликонос? Изгорил всичко и всички, освен осиновения подпалвач? Е, оказа се, че не бил само магазин за сувенири. Имало едно малко допълнение, втори бизнес, ръководен от майката. — Млъкна. — Да казвам ли още?

— Нека предположа. Допълнението е било цветарски магазин. И името на майката било Флорънс.

— Флоренция, за да сме точни.

— Тя е умряла заедно с останалите от семейството, нали?

— Всички до един са пламнали като факли, да. И сега малкият Питър обикаля наоколо във ван с табела, на която пише „Цветята на Флорънс“. Някаква идея за това, майсторе? Смяташ ли, че му харесва да мисли за майка си, докато избива хора?

Гърни не отговори веднага. За втори път през този ден някой използва фраза, която дръпна някаква нишка в мозъка му. Първият път бе Ести с „изстрелите от хълма“, сега беше Хардуик с „пламнали като факли“.

Думите предизвикаха спомена за стар случай, в който имаше пламнал автомобил. Беше един от примерите, които бе използвал в академичния семинар, наречен „Мисловна нагласа за разследване“.

Странното бе, че за трети път през последните няколко дни нещо му напомняше за това разследване. Изразът „пламнали като факли“ бе логична връзка към спомена, но предишните два пъти не беше нищо чак толкова очевидно.

Гърни смяташе, че не е суеверен, но когато нещо такова — конкретен случай — продължаваше да се натрапва в съзнанието му, се бе научил да не го пренебрегва. Въпросът беше какво се предполага да направи?

— Ей, още ли си тук, майсторе?

— Тук съм. Замислих се за нещо, което каза.

— И ти ли като мен смяташ, че нашият малък маниак може да има някакви Едипови проблеми?

— Много серийни убийци имат.

— Факт. Майчина магия. Както и да е, това е засега. Реших, че ще искаш да знаеш за Флоренция.

Хардуик прекъсна връзката и Гърни бе доволен от това, защото умът му бе затормозен от случая с пламналия автомобил. Спомни си, че предишното събитие, което предизвика същия спомен, бе историята на Ести за стрелбата между складовете. Имаше ли прилика между двата инцидента? Беше ли възможно и двата да са свързани по някакъв начин със случая „Спалтър“? Не виждаше никаква връзка. Но може би Ести щеше да види.

Позвъни й и когато се включи гласовата й поща, остави кратко съобщение.

Три минути по-късно, тя му се обади.

— Здрасти. Нещо не е наред ли?

В гласа й все още се долавяше притеснението, което бе изразила и на сутрешната им среща.

— Не, всичко е наред. Може би само ти губя времето. Но умът ми изглежда прави някаква връзка между два случая — твоя със стрелбата между складовете и един стар случай на нюйоркската полиция, — и като че ли между тях и случая „Спалтър“.

— Каква връзка?

— Не знам. Чудех се дали, ако ти разкажа онзи стар случай, ще откриеш какво липсва.

— Добре, защо не. Не знам дали ще помогна, но давай.

С леко извинителен тон Гърни й разказа историята.

— Отначало инцидентът бил съвсем лесен за обяснение. Мъж на средна възраст пътувал надолу по хълм вечерта след работа на път към къщи. В подножието на хълма пътят правел завой. Колата му обаче продължила напред през перилата, спускайки се в клисурата. Резервоарът гръмнал. Последвал светкавичен пожар, но от тялото на шофьора било останало достатъчно, за да се направи аутопсия и да се стигне до извода, че е получил инфаркт. Това напълно обяснявало внезапната загуба на контрол и последвалия фатален инцидент. И това щял да е краят на историята, ако не бил фактът, че разследващият полицай имал неприятното чувство, че нещо не е наред. Отишъл на мястото, където били откарали пострадалата кола, и отново я огледал внимателно. Тогава забелязал, че областите с най-големи щети и следи от огъня вътре в колата не съвпадат с тези отвън. Поръчал пълен оглед от криминалистите.

— Чакай малко — каза Ести. — Следите отвън и отвътре не съвпадали?

— Забелязал, че следите от пожара и от ударите вътре в купето не съвпадали директно с точките на поражения от външната страна. Обяснението на лабораторията било, че експлозиите били две. Преди резервоарът да гръмне е имало по-малка експлозия вътре в колата — под седалката на шофьора. Първата експлозия е накарала шофьора да изгуби контрол и е причинила инфаркта му. Следващите химически тестове разкрили, че и първоначалният взрив, и взривът в резервоара са били детонирани от разстояние.

— Откъде?

— Вероятно от кола, която карала след колата на жертвата.

— Хм… Интересно. Но каква е идеята на всичко това?

— Не знам. Може би няма. Но случаят продължава да изплува в съзнанието ми. Веднага ми дойде наум, когато ми разказа историята за стрелбата по наркодилъра. Знам, че психолозите говорят за нещо, наречено резонансен модел — как нещата ни напомнят за други неща, защото споделят структурно сходство. И това може да се случи без съзнателно да си даваме сметка какво е това сходство.

Ести само измънка едва чуто, но не изкоментира нищо друго.

Гърни се почувства неловко, дори леко засрамен. За него не беше проблем да споделя идеите, притесненията и хипотезите си. Но се чувстваше много по-неудобно да споделя объркването и неспособността си да направи връзка, когато се надяваше, че има връзка.

Когато Ести най-после проговори, гласът й беше предпазлив.

— Струва ми се, че разбирам какво казваш. Нека да помисля тази вечер и да видя какво ще ми хрумне.