Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (62)

Глава 60
Добрият малък Питър Пан

Някои от посетителите, които се лутаха наоколо, спряха и наклониха глави, гледайки се един друг разтревожено и намръщено. Но никой от младежите на оградата не показа никакъв признак, че е забелязал нещо необичайно. Може би, помисли си Гърни, бяха прекалено погълнати от врявата на съоръженията и щастливите викове на забавляващите се. И ако някой от групичката до оградата бе отговорен за последната експлозия — ако бе предизвикал взрива с таймер или бе изпратил електронен сигнал с дистанционен детонатор, — определено не правеше нищо, за да изтъкне този факт.

Осъзнавайки, че това вероятно е най-добрият, а може би и последният му шанс да прецени дали някое от тези хлапета заслужава по-специално внимание, или беше стигнал до задънена улица в преследването на Паникос, Гърни се придвижи до оградата и застана така, че да вижда профилите им.

Пренебрегна заключенията на Хардуик за младежите и огледа внимателно лицето и тялото на всеки от тях. От дванайсетте виждаше деветима достатъчно ясно, за да прецени категорично, че не са това, което търсеше. Сред тези деветима бяха и тримата, които бе последвал по-рано, заради което за миг изпита съжаление за изгубеното време, въпреки че много добре знаеше, че в работата на детектива методът на изключването бе също толкова важен, колкото и всичко останало.

Оставаха му само трима за оглеждане. Бяха най-близко разположени до него, но всички стояха с гръб. И тримата носеха стандартното облекло на бунтуващите се млади хора.

Като много други малки американски градчета, които години наред бяха живели като в капсула на времето, сред старомодни обичаи и маниери от епохата на „Остави го на Бийвър“^[1], Уолнът Кросинг също се променяше — както вече се бе променил Лонг Фолс — под влиянието на рап културата, гангстерските дрехи и евтиния хероин. Тримата младежи, които Гърни наблюдаваше, бяха абсолютен пример за новата мода. Той обаче се надяваше двама от тях да са обикновени кретени, а третият…

Колкото и странна да бе тази мисъл, Гърни се надяваше третият да е въплъщение на злото.

Освен това се надяваше да го установи без никакво колебание. Щеше да е добре, ако всичко си личеше в очите му — ако можеше с един поглед да открие злото така лесно, както можеше и да го изключи. Но се опасяваше, че случаят няма да е такъв, че ще му е нужно много повече от простото оглеждане на младежите, за да направи категорично заключение. Почти сигурно щеше да му се наложи да разчита на някаква форма на комуникация, някакъв начин за отправяне на предизвикателство, което да предизвика реакция и отговори. Отговорите идват под различна форма — думи, интонация, изражение, език на тялото. Истината е натрупващо се впечатление.

Въпросът пред него сега, разбира се, бе как да стигне оттук дотам.

Вариантите му се опростиха, когато един от тримата наблюдавани, който гледаше настрани, се обърна в посоката на Гърни достатъчно, че да разкрие чертите на лицето си, които определено не съвпадаха с тези на човека от записите.

Каза на другите двама нещо за виенското колело, което отначало изглеждаше шеговито, а после подканващо. Всъщност явно ги караше да отидат с него и с другите деветима, които в момента въодушевено се насочваха към входа на оградата, който водеше право към виенското колело. В крайна сметка заряза двамата колебаещи се, извика им, че са шибани страхливци, и се присъедини към редичката на другите.

И тогава единият от другите двама, най-близкият до Гърни, най-после обърна глава. Носеше черен суитшърт с качулка, която покриваше косата и голяма част от челото му и засенчваше очите. Лицето му беше боядисано в отровножълт цвят. Около устните му бе изрисувана жлъчна усмивка с ръждив плътен цвят, прикриваща формата им. Само един отличителен белег от лицето му се виждаше ясно. Но именно той прикова вниманието на Гърни.

Беше носът — малък, остър, леко закривен.

Не можеше да се закълне, че напълно съвпада с това, което бе видял на записите, но приликата беше достатъчна, за да обяви индивида за възможен заподозрян. Щеше да е нужно повече, за да премине към графата вероятен. А и още не бе зърнал спътника на Черната качулка до оградата.

Точно когато Гърни се канеше да промени положението си, младежът улесни ситуацията, като обърна главата си достатъчно, за да изключи напълно от списъка на заподозрените широкото си плоско лице. Каза нещо на Черната качулка, което Гърни чу само отчасти. Не беше сигурен, но май звучеше като „Имаш ли още стока?“. Отговорът на Черната качулка не се чу, но разочарованието на лицето на другия не можеше да се сбърка. „А ще имаш ли?“.

Отговорът отново не се чу, но интонацията не беше приятелска. Питащият явно се стресна и след неловко колебание се отдръпна назад, после се обърна и забърза в посока към пресечката близо до Хардуик. След кратко колебание Хардуик го последва и скоро двамата се скриха от погледа на Гърни.

Черната качулка остана сам на оградата. Беше се обърнал отново към увеселителния парк на панаира и се взираше с нещо като замечтаност към пищните ярки светлини на виенското колело. В движенията му имаше премерена уравновесеност, а сега и някакво странно спокойствие, което се стори на Гърни типично по-скоро за възрастен човек, отколкото за дете.

Черната качулка (както Гърни го наричаше в ума си, за да избегне прибързаното обвързване с името на убиеца) държеше ръцете в джобовете на суитшърта си — което беше хитро, защото кожата на ръцете лесно разкрива възрастта на човек, а в момента друг начин да ги скрие нямаше — през август не би изглеждало нормално да носиш ръкавици. Ръстът му — около метър и петдесет — отговаряше на ръста на Питър Пан и изглежда имаше същото слабо тяло, което оставяше въпроса за пола му отворен. По черните панталони и по кецовете му имаше пръски кал, каквито би имал човек, ако се е спускал бясно с АТВ надолу по Бароу Хил и е пресичал мочурливото пасбище, граничещо с територията на панаира. Дочутият разговор със спътника му на оградата предполагаше, че тази вечер им е доставял наркотици, което би обяснило как един непознат е бил приет незабавно в мърлявата малка дружинка.

Докато Гърни оглеждаше покритата в черно фигура и преценяваше наличните доказателства, дрънченето и напяването на кънтри музиката, която до този момент звучеше от всяко ъгълче на панаира, рязко спря и бе последвано от няколко секунди статично пращене и накрая — от официално съобщение:

Дами и господа, моля за вниманието ви!

Имаме извънредна ситуация. Моля, запазете спокойствие. Това е съобщение за извънредна ситуация. В момента на територията на панаира има няколко пожара с неизвестен произход. В името на безопасността отменяме насрочените за тази вечер събития. Ще евакуираме панаира по безопасен начин според установената процедура. Всички увеселителни съоръжения, които са в движение, правят последния си тур. Моля всички изложители да затворят щандовете и сергиите си. Умоляваме всички да следват указанията на охранителите и на служителите от пожарната и медицинската служба. Това е извънредно съобщение.

Всички посетители на панаира да започнат да се придвижват, спазвайки реда, към изходите и паркингите. Повтаряме, на територията на панаира има няколко огнища на пожар с неясна причина. В името на безопасността на всички трябва да започнем системна евакуация на…

Съобщението бе прекъснато от най-мощната експлозия до момента.

Паниката се разпространи бързо. Крясъци. Майки пищяха и викаха децата си. Хората се оглеждаха наоколо като подивели, някои стояха вцепенени на място, други налудничаво се лутаха без посока.

Черната качулка стоеше до оградата и гледаше нагоре към огромното виенско колело, без да показва никаква реакция. Нито шок, нито любопитство. Това, по мнението на Гърни, бе най-голямото изобличаващо доказателство до момента. Как беше възможно този човек да не реагира по никакъв начин — освен ако това, което ставаше, не бе никаква изненада за него?

Както често се случваше в мисловния живот на Гърни, нарастващото убеждение водеше със себе си нарастваща предпазливост. Отлично осъзнаваше, че човешките възприятия имат свойството да се натрупват в подкрепа на някое конкретно заключение. След като моделът се оформеше, колкото и погрешен да беше, умът подсъзнателно започваше да дава предимство на всички факти, които го подкрепят, и да отхвърля тези, които са в противоречие. Резултатът може да е катастрофален и — особено когато става дума за служител на реда — фатален.

А ако се окаже, че Черната качулка е просто поредният жалък нехранимайко, надрусан до безсъзнание и по-погълнат повече от светлините на панаира, отколкото от каквато и да е реална опасност? Ако се окаже, че е просто един от милионите хора на планетата с малък крив нос? Ако пръските кал по панталоните му са там от миналата седмица?

Ако във всички тези неща, които изглеждаха като все по-логично свързани, нямаше никаква логика?

Трябваше да направи нещо, каквото и да е, за да е сигурен. И трябваше да го направи сам. И бързо. Нямаше време за фини маневри. Или за работа в екип. Бог знае къде беше Хардуик в момента. Нямаше никакъв шанс да поиска съдействие от местните полицаи, които вероятно вече се бяха побъркали напълно, опитвайки се да се справят с отворилия се под краката им ад — да не споменаваме дребното неудобство, че Гърни бе превърнал в свой враг един от тях. Ако потърсеше помощта им, беше по-вероятно да го арестуват, отколкото да му помогнат с Черната качулка.

Въртележките и другите съоръжения все още се движеха и скърцаха около металните си основи. Виенското колело се въртеше бавно, размерът и сравнително безшумното движение му придаваха особена величественост на фона на по-малките и по-шумни панаирни игри и влакчета. Хората все още се движеха и в двете посоки на алеята. Разтревожени родители започнаха да се събират край оградата, навярно, за да приберат децата си веднага щом слязат от люлките.

Гърни не можеше да чака повече.

Стисна пистолета в широкия джоб на суитшърта, освободи предпазителя и тръгна покрай оградата, като застана на няколко крачки от Черната качулка. Действайки основно по инстинкт и импулс, започна тихичко да си пее.

Пръстени около розата кръжат,

в джобове листенца се таят.

Прах и пепел, за беда

всички ще умрем така.

Мъж и жена, стоящи близо до Гърни, го изгледаха странно. Черната качулка не помръдна.

Въртележката, наречена „Дивият пумпал“, спря, издавайки ужасен звук — сякаш гигантски пирони дращеха по черна дъска. От нея се изсипаха няколко дузини замаяни деца, много от които веднага бяха придърпани от чакащите възрастни, които ги отведоха нанякъде — така внезапно районът около Гърни се разчисти от хора.

Когато прикритата му берета се насочи в гърба на фигурата пред него, той отново запя, спазвайки — доколкото му бе възможно, безумно жизнерадостната мелодия на старата детска песничка, като добавяше собствени думи.

Добрият малък Питър Пан

имаше добър убийствен план,

но после всичко той прецака сам.

Питър, Питър, ти си клоун съвършен.

Сред прах и пепел всички ще умрем.

Черната качулка завъртя глава съвсем леко, колкото да зърне с периферното си зрение кой се намира зад него и къде точно, но не каза нищо.

Гърни вече виждаше няколко тъмночервени петънца, големи колкото грахови зърна, изрисувани на скулата му така, че да приличат на сълзите, които си татуират на същото място членовете на някои банди — като спомен за загинали приятели или пък като хвалба за убийствата, които сами са извършили.

После изтръпна, когато осъзна, че това не бяха просто малки червени петънца или дори червени сълзи.

Бяха малки червени цветя.

Ръцете на Черната качулка се помръднаха леко в предните джобове на суитшърта.

В своя джоб Гърни постави десния си показалец на спусъка на пистолета.

На пресечката зад тях, на разстояние, което според него бе не повече от стотина метра, избухна още една експлозия, последвана от викове, писъци, ругатни и вой на няколко противопожарни аларми, включили се едновременно, и още писъци, някой крещеше името „Джоузеф“, заглушено от звука на множество тичащи крака.

Черната качулка остана съвършено неподвижна.

Гърни изпита нарастващ гняв, докато си представяше сцената зад себе си — сцена, предизвикала викове на болка и ужас. Остави гневът да проличи в следващите му думи.

— Мъртъв си, Паникос.

— На мен ли говориш?

Тонът на въпроса бе подозрителен заради липсата на каквото и да е вълнение. Акцентът беше градски, с леко провлачено произношение, небрежен. По гласа не можеше да се определи възрастта — беше детински по някакъв особено странен начин, не помагаше и за определянето на пола, също както и очертанията на тялото.

Гърни изучаваше малкото, което се виждаше от изрисуваното в жълто лице сред гънките на черната качулка. Ярките светлини от въртележките, виковете на ужас и объркване, идващи от местата на експлозиите, острата миризма на развявания от вятъра дим преобразяваха създанието пред него в някакво неземно същество.

Миниатюрен образ на Жътваря на Братя Грим.

Дете актьор в ролята на демон.

Гърни отвърна спокойно.

— Говоря на добрия Питър Пан, която застреля грешния човек.

Лицето под качулката бавно се обърна към него. После и тялото го последва.

— Спри на място — каза Гърни. — Не мърдай.

— Трябва да се помръдна, човече. — В гласа на Черната качулка се долови плачливо напрежение. — Как да не мърдам?

— Спри веднага!

Движението спря. Немигащите очи на жълтото лице бяха фокусирани върху джоба, в който Гърни държеше беретата, готов да стреля.

— Какво ще правиш, човече?

Гърни не каза нищо.

— Ще ме застреляш ли?

Начинът, по който говореше, интонацията, акцентът, всичко звучеше като на кораво улично хлапе. Но някак, помисли си Гърни, не беше съвсем достоверно. За момент не можа да определи какъв е проблемът. После го осъзна.

Звучеше като интонацията на типичното улично хлапе, не от конкретна улица и не от конкретен град. Беше същият недостатък, който се криеше в речта на британските актьори, които се опитват да докарат говора на нюйоркчани. Акцентът им се лута между нюансите на говора от квартал на квартал. Но в крайна сметка си остават отникъде.

— Дали ще те застрелям? — намръщи се замислено Гърни. — Ще те застрелям, ако не правиш това, което ти казвам.

— Какво, човече? — докато говореше, започна да се обръща отново, сякаш за да застане с лице към Гърни.

— Спри! — Гърни насочи пистолета по-напред, все още стискайки го в джоба си, но така, че вече да се забележи съвсем очевидно.

— Не знам кой си, човече, но напълно си се смахнал.

Качулката се завъртя още няколко градуса към него.

— Още сантиметър, Паникос, и дърпам спусъка.

— Кой, по дяволите, е Паникос? — попита младежът с глас, изпълнен със смайване и възмущение. Може би прекалено много възмущение.

— Искаш да знаеш кой е Паникос ли? — усмихна се Гърни. — Той е най-големият скапаняк в бизнеса.

В този момент забеляза светкавично трепване, бърза промяна в изражението на студените очи — нещо се появи и изчезна за секунда. Ако трябваше да го назове, би го нарекъл искра чиста омраза. Заменена от отвращение.

— Ти си побъркан, човече. Напълно побъркан.

— Може би — каза Гърни спокойно. — Може и да съм луд. Може би и аз, също като теб, ще застрелям погрешния човек. Може би ще получиш куршум в челото, защото си се озовал на грешното място в грешно време. Такива неща се случват, нали?

— Това са пълни глупости, човече! Няма да ме застреляш хладнокръвно пред хиляди хора на този шибан панаир. Ако го направиш, с теб е свършено, човече. Не можеш да се спасиш. Представи си шибаните заглавия във вестниците, човече… „Полудяло ченге застрелва беззащитно хлапе“. Това ли искаш семейството ти да види във вестника, човече?

Усмивката на Гърни стана още по-широка.

— Разбирам за какво говориш. Много интересно. Но я ми кажи — откъде знаеш, че съм ченге?

За втори път през очите му премина нещо. Но сега не беше омраза, по-скоро приличаше на мигновена засечка, преди записът отново да тръгне нормално.

— Трябва да си ченге. Сигурно си ченге. Очевидно е, нали?

— И какво го прави очевидно?

Черната качулка поклати глава.

— Просто е очевидно, човече. — Разсмя се, разкривайки малки остри зъби. В смеха му нямаше веселие. — Искаш ли да знаеш нещо? Ще ти кажа нещо. Този разговор е пълна простотия. Ти си напълно откачен, човече. Разговорът приключи.

Останалата част от тялото му се обърна с бързо и рязко движение към Гърни, лактите му се повдигнаха в същия миг като криле на птица, очите му се разшириха диво, двете ръце все още бяха скрити в гънките на прекалено големия черен суитшърт.

Гърни извади беретата и стреля.