Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (44)

Глава 43
Визуални доказателства

Доста често в живота си на следовател Гърни бе имал усещането, че жонглира с ръчни гранати.

Знаеше, че няма кого да вини за настоящото положение, освен себе си. От самото начало беше ясно, че задачата вероятно ще се завърти непредсказуемо около личните цели на Хардуик. Но въпреки това той се бе съгласил да участва, тласкан от собствените си маниакални мотиви — мотиви, които Мадлин беше прозряла достатъчно добре и му ги бе изтъкнала, докато той продължаваше да настоява, че просто връща услугата. Беше се въвлякъл доброволно в този налудничав цирк и сега бе потърпевш от неизбежния хаос, заложен от самото начало в цялата акция.

Опита се да се убеди, че нежеланието му да се оттегли от случая — сега, след като бе почти сигурно, че присъдата на Кей ще бъде отменена, и с това дългът му към Хардуик — изплатен, се дължеше на благородното желание да открие истината. Чиста и благородна мисия. Но не успя да си повярва. Знаеше, че пристрастяването му към тази професия има дълбоки корени, които бяха всичко друго, но не и благородни.

Опита се да си каже също и че неловкото усещане, което изпита от безпощадните обвинения, изсипани от Хардуик срещу Мик Клемпър (неспоменат поименно, но лесно разпознаваем от всички) в „Криминален конфликт“, бе следствие на друг високоморален принцип — че всички уговорки, дори с най-подмолните отрепки, са свещени.

Подозираше обаче, че неловкостта, която изпитва, е породена от закъснялото осъзнаване, че може би е обещал на Клемпър повече, отколкото би могъл да изпълни. Беше му внушил идеята, че може да прикрие престъпленията му и да ги представи като резултат от глупава грешка, а не от съзнателно намерение, но вече му се струваше, че това е било просто удобна за момента фантазия.

Осъзна, че за пореден път се е вкарал в опасна и рискована ситуация, от която нямаше друг изход, освен да продължи напред. Мадлин беше права. Това определено беше ясен и повтарящ се модел. Очевидно нещо с него не беше наред. Проумяването на този факт обаче не му помогна с нищо. Единственият път, който продължаваше да вижда, все още бе право напред, с гранатите и всичко останало.

Включи компютъра и отвори охранителните записи от Лонг Фолс.

Отне му почти час, докато открие това, което се надяваше да намери — образ на доста дребен човек, вървящ по Акстън авеню към камерата. Гърни наблюдаваше как той — или на пръв поглед тя — влиза във входа на сградата. Определянето на пола бе затруднено от пухкавото зимно яке, от широката скиорска лента на главата, която покриваше ушите, челото и очертанията на косата, и от дебелия вълнен шал, прикриващ не само врата, но и голяма част от брадичката и челюстта. Това, което се виждаше от лицето — остър, леко крив нос и малка уста — съответстваше на лицето на доставчика от „Цветята на Флорънс“, който Гърни бе видял на записа в „Емерлинг Оукс“. Всъщност лентата, очилата и шалът изглеждаха същите като на онзи запис.

Гърни се върна назад, минута или две по-рано, и пусна картината, за да проследи движението на човека по улицата и влизането му в сградата. За разлика отпреди, сега той не носеше цветя, а тесен пакет, дълъг около метър, метър и двайсет, увит в червена и зелена коледна хартия с голяма декоративна панделка по средата. Гърни се усмихна. Това бе може би най-невинният начин, по който някой би могъл да пренесе по улицата пушка в разгара на коледния сезон, когато всички пазаруват подаръци.

Отбеляза си реалното време, изписано на екрана, в което човекът влиза в сградата. Беше 10:03 сутринта. Седемнайсет минути преди изстрелването на куршума, поразил Карл Спалтър.

Същият човек излезе на улицата отново в 10:22 — само две минути след стрелбата, обърна се и тръгна спокойно по Акстън авеню, докато изчезна от обсега на камерата.

Гърни се отпусна на стола, обмисляйки значението на току-що видяното.

Първо, това предполагаше, че изстрелът наистина е направен от апартамента, в който по-късно бе намерено оръжието. Времето на излизане на стрелеца правеше невъзможен другия сценарий, което отново водеше до проблема с уличния стълб.

Второ, човекът на записа със сигурност не беше Кей Спалтър.

Гърни изпита прилив на гняв към Клемпър, който моментално заличи всяко угризение за нарушаване на тяхната „уговорка“. Дори само този запис да имаха, той категорично би сложил край на делото срещу Кей. Ако не друго, щеше да е достатъчен за създаване на основателно съмнение, защото подкрепяше достоверна алтернативна теория за случилото се и показваше алтернативен заподозрян — и то убедителен. С него Кей никога нямаше да бъде осъдена и пратена в затвора.

Съзнателното прикриване на това доказателство от Клемпър — очевидно в замяна на сексуални услуги от Алиса Спалтър — бе не просто престъпление. Беше непростимо престъпление.

Трето, беше време да спре да мисли за човека от Акстън авеню и от записа в комплекса за възрастни като за „човека“.

Беше време да започне да го нарича с избраното от него име: Петрос Паникос.

Не беше лесно. Нещо в съзнанието му се бунтуваше срещу връзката на слабичката, почти изящна фигура, която в единия случай носеше букети от хризантеми, а в другия — цветна коледна кутия, с агресивния психопат, описан от Интерпол и Адонис Ангелидис. Психопатът, забил пирони в очите, ушите и гърлото на Гас Гурикос. Психопатът, подпалил три къщи в Купърстаун, изгорил шестима невинни и отрязал главата на човек.

О, Исусе, дали и сега си е пял, докато е вършил всичко това?

Гърни не искаше да мисли за тези неща. Те ставаха част от кошмарите му. Беше време за по-практични размишления. Време за среща за размисъл с Хардуик и Ести. Време да вземат решение за следващата стъпка.

Извади телефона си и първо звънна на Хардуик. Смяташе да остави съобщение и се изненада, когато той вдигна веднага, и то отбранително:

— Обаждаш се, за да ми триеш сол на главата заради оная работа с Борк, нали?

Гърни реши да отложи този спор за по-нататък.

— Мисля, че трябва да се съберем.

— Защо?

— Планиране? Координация? Сътрудничество?

Последва кратка пауза.

— Разбира се. Няма проблем. Кога?

— Възможно най-скоро. Например утре сутринта? Ти, аз и Ести, ако тя успее да дойде. Трябва да обсъдим фактите, въпросите и хипотезите — всичко, с което разполагаме. Когато поставим всичко на масата, може би ще успеем да видим какво ни липсва.

— Добре — отвърна Хардуик с леко скептичен тон, както обикновено. — Къде искаш да се съберем?

— У нас.

— Има ли конкретна причина за това?

Честният отговор бе, че Гърни искаше да си създаде усещане за поне някакъв контрол върху ситуацията, усещане, че той е този, чиято ръка е на волана. Но това, което каза, беше:

— Твоята къща има дупки от куршуми в стените. Моята няма.

След като се съгласи не много въодушевено да се срещнат в девет сутринта у Гърни, Хардуик предложи той да се обади на Ести, тъй като и без това щял да говори с нея за нещо друго. Нещо лично.

Гърни предпочиташе да се обади сам — отново заради онова почти недоловимо подсъзнателно желание за контрол, но не можа да измисли разумно основание да настоява.

Приключиха разговора, без никой от двамата да спомене „сделката“ с Мик Клемпър или намека на Гърни за нея в последното му телефонно съобщение.

Когато Гърни излезе от кабинета, Мадлин се появи от спалнята. Отнесе пътната чанта, която бе приготвила сутринта, в колата си, после се върна и му напомни за ягодите за кокошките.

— Знаеш ли — отвърна той, — Ози Багът, който живее надолу по пътя, хвърля на кокошките си по една купа остатъци веднъж дневно и те оцеляват съвсем спокойно.

— Ози Багът е противен лунатик. Той щеше да хвърля боклуци в задния си двор, независимо дали има кокошки, или няма.

След като помисли за миг, Гърни реши, че няма как да оспори твърдението.

Прегърнаха се, целунаха се и тя тръгна.

Докато колата й се скриваше от погледа му зад плевнята, последните лъчи на залязващото слънце изчезнаха зад западния хребет.