Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (16)

Глава 15
Цинично предложение

На по-малко от петстотин метра от луксозно поддържаната територия на „Уилоу рест“ Акстън авеню предлагаше далеч по-различни доказателства за икономическата реалност на района. Половината магазини по улицата бяха занемарени, другата половина — пусти. Прозорците на апартаментите над тях изглеждаха запуснати, ако не и напълно изоставени.

Гърни паркира пред прашен на вид магазин за електроника, който според документите в досието заемаше първия етаж на сградата, от която е бил изстрелян куршумът. Логото, личащо на лошо боядисаната табела над витрината, показваше, че някога е бил част от веригата „Радио Шак“.

Точно до магазина беше вратата, водеща към жилищната част от сградата. Беше леко открехната. Гърни я бутна и влезе в малко мръсно фоайе. Единствената светлина идваше от самотната крушка, закрепена на тавана и поставена зад желязна решетка. Посрещна го стандартната миризма на изоставена градска сграда — урина, смесена с мириса на алкохол, повръщано, цигарен дим, боклук и изпражнения. И разбира се, обичайният шум. Някъде над него спореха мъжки гласове, звучеше хип-хоп, лаеше куче и пищеше малко дете. Липсваше само затръшване на врата и тропот на стъпки по стълбите и сцената щеше да се превърне в абсолютно филмово клише. Точно тогава Гърни чу от горния етаж вик: „Майната ти, тъп копелдак!“, последван от стъпките на някой, който наистина слизаше по стълбите. Би се усмихнал на съвпадението, но прекалено много му се гадеше от мириса на урината.

Звукът от стъпките се усилваше и скоро в горната част на сумрачното стълбище, водещо към фоайето, се появи млад мъж. Когато забеляза Гърни, се поколеба за миг, после мина покрай него и излезе на улицата, където спря рязко, за да запали цигара. Беше мършав, с тясно лице, остри черти и права коса до раменете. Дръпна нервно и отчаяно два пъти от цигарата, после бързо се отдалечи.

Гърни се поколеба дали да не отиде в мазето за ключа, който Кей му беше казала, че е скрит зад пещта. Но реши първо да огледа сградата и после да вземе ключа, ако му потрябва. Доколкото знаеше, апартаментът, който го интересуваше, е отворен. Или населен от наркодилъри. Вече не носеше оръжие със себе си, както бе правил по време на случая „Добрия пастир“, а не искаше да се натъкне, непоканен и невъоръжен, на нервен наркоман с автомат „Калашников-47“.

Изкачи се бързо и тихо по стълбите. На всеки етаж имаше по четири апартамента — два в предната част на сградата и два в задната. На третия етаж зад една врата се носеше гангстерски рап, а зад друга се чуваше детски плач. Потропа на две от вратите, зад които беше тихо, и единствената реакция, която получи, бе шум от приглушени гласове зад едната. Когато потропа на другите две, рапът леко утихна, детето продължи да плаче, но никой не отвори. Замисли се дали да не блъсне по-силно, но се отказа. Нежният подход обикновено предоставяше повече възможности. А Гърни обичаше възможностите и искаше да има колкото се може по-голям брой на разположение.

Слезе в коридора на втория етаж, който също като другите бе осветен от една-единствена крушка зад метална решетка в средата на тавана.

Ориентира се по спомени от снимките в досието и отиде до апартамента, от който беше стреляно. Когато долепи ухо до вратата, чу тихи стъпки — не в апартамента, а зад себе си. Обърна се бързо.

В края на стълбището стоеше набит сивокос мъж, неподвижен и напрегнат. В едната си ръка носеше малко черно метално фенерче. Беше изключено и той го държеше като оръжие. В захвата му Гърни разпозна следа от полицейско обучение.

Другата ръка на мъжа беше поставена на нещо, закрепено за колана му и прикрито от разтвореното му тъмно яке. Гърни беше готов да се обзаложи, че на гърба на якето с големи букви пише „Охрана“.

Погледът в малките очички на мъжа беше на границата на омразата. Когато обаче огледа Гърни по-внимателно — личеше, че е забелязал евтиното спортно яке, синята риза и тъмните панталони, наподобяващи униформата на ченге, провеждащо разследване, — изражението му се промени. Сега гледаше по-скоро възмутено и с леко любопитство.

— Търсиш ли някого?

Гърни бе чувал същия глас — съчетанието от злоба и подозрение не можеше да се обърка, беше толкова типично, колкото миризмата на урина за сградата, от толкова много ченгета, натрупали огорчение през годините, че имаше чувството, че познава мъжа. И чувството не беше хубаво.

— Да, търся. Проблемът е, че не знам името му. Междувременно бих искал да погледна в този апартамент.

— Така ли? Да погледнеш в този апартамент? А имаш ли нещо против да ми кажеш кой си, по дяволите?

— Дейв Гърни. Бивш полицай от Ню Йорк. Също като теб.

— Като мен, а? Какво, по дяволите, знаеш ти за мен?

— Не е нужно да си гений, за да разпознаеш едно ирландско ченге от Ню Йорк.

— Така ли? — погледна го безизразно мъжът.

— Имаше време, когато полицията беше пълна с хора като нас — добави Гърни.

Това беше правилният бутон.

— Хора като нас? Ние сме древна история, приятелю! Шибана древна история!

— Да, знам — кимна съчувствено Гърни. — Бяха по-добри времена. Много по-добри, по мое скромно мнение. Кога напусна?

— Ти кога мислиш?

— Ти ми кажи.

— Когато се впрегнаха за цялото онова расово и полово разнообразие. Разнообразие. Можеш ли да повярваш? Не можеш да получиш повишение, освен ако не си нигерийска лесбийка с баба от племето навахо. Беше време умните бели момчета да се разкарат. Срамно е в какво се превърна тази държава. Всичко е една голяма скапана шега. Америка. Някога тази дума значеше нещо. Гордост. Сила. А сега? Кажи ми. Какво е сега?

Гърни печално поклати глава.

— Ще ти кажа какво не е. Не е това, което беше.

— Аз ще ти кажа какво е. Шибана интеграция. Това е. Шибани социални помощи за всички. Наркомани, пристрастени към хапчета, към коката, към крака. И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Защото всички залагат на шибаното равенство и интеграция.

Гърни изръмжа, надявайки се, че докарва прилично изражение на навъсено съгласие.

— Струва ми се, че някои от хората в тази сграда са част от проблема.

— Напълно си прав.

— Тежка ти е работата тук… Извинявай, не знам името ти?

— Макграт. Франк Макграт.

Гърни пристъпи напред с протегната ръка и те се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем, Франк. Към кой участък беше?

— Форт Апачи. Онзи, за който направиха филм.

— Труден район.

— Беше направо лудница. Никой не може да повярва колко откачено беше всичко. И пак е нищо в сравнение с онези лайна за равенството и разнообразието. Форд Апачи можех да го понеса. Помня, че за два месеца през осемдесетте имахме средно по едно убийство на ден. Веднъж дори имахме пет. Шибана лудница! Бяхме ние срещу тях. Но след като започна онова с разнообразието, вече нямаше повече ние. Участъкът се превърна в скапана купчина лайна. Разбираш ли ме?

— Да, Франк, разбирам те отлично.

— Голям срам.

Гърни се огледа из малкия коридор, където стояха.

— Е, какво се очаква от теб да правиш тук?

— Да правя? Нищо. Едно шибано нищо. Шибания, а?

На етажа над тях се отвори врата и хип-хопът гръмна тройно по-силно. Вратата се затръшна и звукът отново заглъхна.

— Мамка му, Франк, как понасяш това?

Мъжът сви рамене.

— Парите са добри. Сам си правя графика. Няма някоя мързелива кучка, която да ми надзърта зад рамото.

— Имал си такава в работата си, а?

— Аха. Капитан Путколизачката.

Гърни се разсмя насила.

— Работата за Джона сигурно е голямо подобрение.

— Различно е. — Пазачът млъкна. — Каза, че искаш да влезеш в този апартамент. Ще ми кажеш ли защо…

Телефонът на Гърни звънна, прекъсвайки бившето ченге по средата на изречението. Гърни погледна екрана — беше Полет Пърли. Бяха си разменили телефонните номера, но не очакваше тя да му се обади толкова скоро.

— Извинявай, Франк, трябва да вдигна. Изчакай ме две секунди, моля те. — Натисна копчето. — Гърни на телефона.

Полет звучеше притеснено.

— Трябваше да попитам по-рано, но толкова се ядосах, когато заговорихме за Карл, че ми се изплъзна от ума. Чудех се… мога ли да говоря за това?

— Да говорите за кое?

— За вашето разследване, за факта, че търсите „нова перспектива“. Поверително ли е? Мога ли да го обсъдя с Джона?

Гърни си даваше сметка, че това, което ще каже, трябва да му свърши работа и с Полет, и с Франк. Нямаше да е лесно да подбере подходящите думи, но можеше да е добра възможност.

— Ще го кажа така — предпазливостта винаги е добродетел. При разследване на убийство може да ти спаси живота.

— Какво ми казвате?

— Ако Кей не го е направила, трябва да е бил някой друг. Може дори да е човек, когото познавате. Няма начин да кажете погрешното нещо на погрешния човек, ако изберете да не казвате нищо на никого.

— Плашите ме.

— Това е целта.

Тя се поколеба.

— Добре. Разбирам. Нито дума на никого. Благодаря.

Полет затвори.

Гърни продължи да говори, сякаш тя все още е на телефона:

— Добре. Но трябва да погледна апартамента… Не, всичко е наред. Мога да взема ключ от местните ченгета или от офиса на „Спалтър“. Да, няма проблем… — Разсмя се престорено. — Да, права сте. — Още смях. — Не е забавно, знам, но какво пък толкава… Човек трябва и да се смее.

Още преди години бе разбрал, че нищо не прави фалшивия разговор по-достоверен от необяснимия смях. И няма по-добра причина за това човек да пожелае да ти даде нещо от убеждението, че можеш да получиш това нещо от някъде другаде.

Гърни направи истинско показно в края на разговора и запътвайки се към стълбите, каза почти извинително на Франк:

— Трябва да отида до полицейския участък, за да ми дадат ключа. Ще се върна след малко.

Вече беше тръгнал да слиза припряно надолу, когато чу пазачът да казва вълшебните думи.

— Ей, не е нужно да ходиш. И аз имам ключ. Ще те пусна. Само ми кажи какво става.

Гърни се върна в сумрачния малък коридор.

— Можеш ли да ме пуснеш? Сигурен ли си, че не е проблем? Не трябва ли да поискаш разрешение?

— От кого?

— От Джона например?

Франк извади тежка връзка ключове от колана си и отключи апартамента.

— Какво му пука? Стига всичките самонастанили се бездомници в Лонг Фолс да са щастливи, и той е щастлив.

— Има репутация на много щедър човек.

— Да, още една шибана Майка Тереза.

— Явно не мислиш, че е по-добър от Карл, а?

— Не ме разбирай погрешно. Карл беше задник. Интересуваше се само от пари, бизнес и политика. Истински стопроцентов задник. Но беше от задниците, чиято мотивация можеш да разбереш. Напълно предсказуем.

— Предсказуем задник?

— Именно. А Джона е съвсем друго животно. Няма начин да предвидиш действията му. Той е шибана откачалка. Това тук е идеалният пример. Карл искаше всички бездомници да бъдат изритани на улицата. Има смисъл, нали? Джона дойде и каза: „Не, ще им дадем убежище“. Ще предложим на отрепките подслон от дъжда. Някакъв нов духовен принцип, схващаш ли? Почитай отрепките. Остави ги да пикаят на пода.

— Май не се връзваш на теорията за ангела и дявола по отношение на братята Спалтър.

Франк го изгледа замислено.

— Вярно ли е това, което каза по телефона?

— Кое?

— Че може би Кей все пак не е гръмнала Карл?

— Божичко, Франк, не осъзнавах, че говоря толкова високо. Това би трябвало да е тайна.

— Няма проблем, но искам да те питам — това реална вероятност ли е?

— Реална вероятност ли? Да, такава е.

— Значи всичко ще бъде подложено на втора оценка?

— Втора оценка ли?

— Ще прегледате наново всичко, което е било проучено при първото разследване.

Гърни снижи глас.

— Може и така да се каже.

Лека самодоволна усмивка, лишена от всякакво чувство за хумор, разкри пожълтелите зъби на Франк.

— Виж ти, виж ти… Значи Кей може и да не е стреляла. И това ако не е новина.

— Знаеш ли, Франк, оставам с впечатлението, че имаш да ми кажеш нещо.

— Може би имам.

— Ще ти бъда много признателен за всички идеи, които имаш по въпроса.

Франк извади кутия цигари от джоба си, запали една и вдиша продължително и замислено. В усмивката му се прокрадна нещо зло и дребнаво.

— Замислял ли си се някога, че господин Идеален може да не е чак толкова идеален?

— Джона ли?

— Господин Щедрост. Господин Бъди-добър-с-отрепките. Господин Шибана-киберкатедрала.

— Струва ми се, че си видял и друга негова страна.

— Може би съм видял същата страна, която е видяла майка му.

— Майка му ли? Познавал си Мери Спалтър?

— Преди посещаваше главния офис от време на време. Когато Карл отговаряше за всичко.

— И тя е имала проблеми с Джона?

— Аха! Никога не го е харесвала особено. Не знаеше ли?

— Не, но с удоволствие бих чул нещо повече.

— Просто е. Тя знаеше, че Карл е гадняр и беше приела този факт. Разбираше коравите мъже. Джона беше прекалено сладникав за нейния вкус. Не мисля, че старата дама се доверяваше на цялата тази благост и съвършенство. Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че тя беше наясно, че това са пълни простотии.