Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (22)

Глава 21
Неудобна откровеност

Беше по-близо до девет и половина, отколкото до девет, когато Кей Спалтър се обади на стационарния телефон на Гърни. Той включи високоговорителя на бюрото.

— Здравей, Кей — каза Хардуик. — Как са нещата в прекрасния „Бедфорд Хилс“?

— Чудесно! — отвърна тя. Гласът й прозвуча грубо, сухо и нетърпеливо. — Там ли си, Дейв?

— Тук съм.

— Каза, че имаш още въпроси към мен?

Той се запита за причината за нейната рязкост — дали беше начин да чувства, че контролира ситуацията, или бе симптом на напрежението в затвора.

— Няколко.

— Давай.

— Последния път, когато говорихме, ти спомена един тип от мафията — Дони Ейнджъл, като евентуален заподозрян за убийството на Карл. Проблемът е, че убийството на Карл ми се струва прекалено сложно за това.

— Какво имаш предвид? — попита тя. Звучеше по-скоро заинтересувана, отколкото притеснена.

— Ейнджъл го е познавал, знаел е много неща за него. Можел е да организира много по-лесно покушение от снайперистка стрелба по време на погребение на разстояние петстотин метра. Нека да допуснем за минута, че Ейнджъл не е нашият човек. Кого би посочила като втори възможен избор?

— Джона — каза тя без никаква емоция и колебание.

— А мотивът е контролът над семейната компания, така ли?

— Контролът би му позволил да ипотекира достатъчно имоти, за да разшири Киберкатедралата и да я превърне в най-големия религиозен проект в света.

— Какво още знаеш за тази негова цел?

— Нищо, просто предполагам. Искам да кажа, че Джона е много по-потаен и нечист, отколкото предполагат всички, а контролът върху компанията означава повече пари за него. Много повече. Знам, че беше обсъждал с Карл ипотекирането на някои сгради и той му отговори да си го начука.

— Чудесни братски отношения. Други кандидати за убиец?

— Около стотина други хора, които Карл е прецакал и чиито интереси е засегнал.

— Когато те попитах онзи ден защо си останала с него, ти ми отговори донякъде шеговито. Поне така си мисля. Трябва да знам истинската причина.

— Истината е, че не знам. Преди аз самата се опитвах да открия каква е мистерията на привързаността ми към него, но така и не успях да я установя. Така че може би наистина съм евтина златотърсачка.

— Съжаляваш ли за смъртта му?

— Може би малко.

— Какви бяха обичайните ви взаимоотношения?

— Щедрост, снизходителност и контрол от негова страна.

— А от твоя?

— Любов, възхищение и подчинение. Освен когато прекаляваше.

— А тогава?

— Тогава наставаше ад.

— Заплашвала ли си го някога?

— Да.

— Дай ми пример.

— Има няколко…

— Разкажи ми най-лошия.

— На десетата годишнина от сватбата ни Карл покани няколко други двойки на вечеря. Пи прекалено много и подхвана любимата си пиянска тема: „Можеш да извадиш момичето от Бруклин, но не можеш да извадиш Бруклин от момичето“. После се развихри и подхвана гигантската простотия как щял да се кандидатира за президент, след като стане губернатор на Ню Йорк, и как аз ще бъда неговата връзка с обикновените хора. Щял да бъде като Хуан Перон в Аржентина, а аз ще съм неговата Евита. Моята задача щяла да бъде да накарам всички работници да го харесат. Добави и няколко сексуални предложения как точно бих могла да го направя. И после каза нещо наистина тъпо. Каза, че съм можела да си купя хиляда чифта обувки — също като Евита.

— И?

— По някаква причина това ми дойде в повече. Защо точно това? Нямам представа. Но прекали. Беше прекалено тъпо.

— И?

— И аз му изкрещях, че жената с хилядата обувки не е била Евита Перон, а Имелда Маркос.

— Това ли е?

— Не съвсем. Казах също, че ако отново говори за мен по този начин, ще му отрежа пениса и ще му го завра в задника.

Хардуик, който не бе проронил и дума, откакто бе задал въпроса за прелестите на затвора, избухна в гръмък смях, който тя пренебрегна.

Гърни смени темата.

— Какво знаеш за заглушителите за оръжия?

— Знам, че са незаконни в този щат. По-ефективни са при по-нискоскоростни муниции. Евтините стават, но скъпите са далеч по-добри.

— Откъде знаеш тези неща?

— Питах на стрелбището, когато вземах уроци.

— Защо?

— По същата причина, поради която започнах да се уча да стрелям.

— Защото смяташе, че ще ти се наложи да застреляш някого, за да защитиш Карл?

— Да.

— Някога купувала ли си, или вземала ли си назаем заглушител?

— Не. Гръмнаха Карл преди това.

— Мафията ли имаш предвид?

— Да. Разбрах какво ми каза — че според теб е необичайно за тях да наемат снайперист и всичко останало, но все още мисля, че са те. Струва ми се по-вероятно, отколкото да е Джона.

Гърни не виждаше смисъл да спори и пое по друг път.

— Освен Ейнджъл имаше ли и други мафиоти, с които Карл е бил близък?

За първи път тя се поколеба.

След няколко секунди мълчание Гърни помисли, че връзката е прекъснала.

— Кей?

— Имаше един човек, за когото понякога говореше — той беше част от групичката, с която играеха покер.

Гърни долови несигурността в гласа й.

— Споменавал ли е името му?

— Не. Разказвал ми е само с какво се занимава.

— И какво е то?

— Организира убийства. Нещо като брокер, свързващото звено. Ако искаш някого мъртъв, отиваш при него и той ти намира подходящия човек.

— Струва ми се, че се притесняваш да говориш за него.

— Притесняваше ме, че Карл правеше високи залози срещу човек, който се занимава с нещо подобно. Казах му го веднъж: „Наистина ли искаш да играеш покер срещу човек, който организира убийства за мафията? Човек, който не се замисля, преди да поръча нечие убийство! Не е ли малко налудничаво?“. Той ми каза, че не разбирам. Каза, че в хазарта всичко е риск и адреналин. А рискът и адреналинът са много по-големи, когато седиш на масата срещу Смъртта. — Млъкна. — Виж, нямам много време. Свършихме ли?

— Само още едно нещо. Защо погребението на Мери Спалтър е забавено толкова много след смъртта й?

— Какво значи забавено?

— Погребана е в петък. Но изглежда, е умряла седмица преди това — поне един ден преди предишната неделя.

— За какво говориш? Умря в сряда и беше погребана два дни по-късно.

— Два дни? Само два? Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Виж некролога. За какво е всичко това?

— Ще ти кажа, когато разбера.

Гърни погледна към Хардуик.

— Джак, има ли нещо, за което искаш да поговориш с Кей, докато е на телефона?

Той поклати глава, после заговори с пресилена сърдечност.

— Кей, ще държим връзка. Нали? И не се тревожи. Поели сме в правилната посока. Всичко, което открихме досега, е плюс за нас.

Звучеше много по-сигурен, отколкото изглеждаше на външен вид.