Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (39)

Глава 38
Любов към огъня

Гърни не помнеше как точно е напуснал Сити Айлънд, как е минал през Бронкс и как е пресякъл моста „Джордж Вашингтон“. Дойде на себе си чак когато подкара на север по Палисейд паркуей. Заедно с възстановяването на равновесието си осъзна, че няма достатъчно гориво, за да стигне до Уолнът Кросинг.

Двайсет минути по-късно седеше на паркинга на голяма бензиностанция със закусвалня, където можеше да зареди и колата, и себе си.

След голяма чаша кафе и два бейгъла почувства, че е възстановил връзката си с нормалния живот, и извади телефона си — беше го изключил по време на срещата с Кларет, — за да провери съобщенията си.

Имаше четири. Първото беше от непознат номер, но гласът бе на Клемпър — по-груб и по-фъфлещ, отколкото предишния ден.

Срещата при „Ривърмол“… „Ривърсайд“. Разговора. Провери си пощата. Не забравяй какво ми каза. Не се ебавай с мен. Хората, които се ебават с мен… идеята не е никак добра. Не се ебавай с мен. Сделката си е сделка. Запомни го! И не го забравяй, мамка му! Да не си посмял да забравиш. Провери си пощата…

Гърни се запита дали мъжът наистина е толкова пиян, колкото звучеше. Но по-важно бе дали пуснатото в пощата му наистина беше липсващият запис, за който го помоли. В съзнанието му изплува стар спомен — преди време някой беше пуснал змия в пощенската му кутия. Кутията беше естествен избор и ако искаш да поставиш бомба. Но това му се струваше малко прекалено.

Напомни си, че трябва да разкаже на Хардуик и Ести за срещата в „Ривърсайд“ и за „сделката“, за която бе споменал Клемпър.

После пусна второто съобщение, което бе от Хардуик:

Ей, Шерлок. Току-що ми се обадиха от Анкара. Изглежда, нашият дребен пич е голяма работа. Обади ми се.

Третото съобщение също беше от него, но звучеше раздразнено:

Къде си, по дяволите?! Близо до Купърстаун съм, на път към къщата на Бинчър. Все още не съм се чул с него. Имам лошо предчувствие. И трябва да поговорим за нашия луд стрелец. Имам предвид, наистина луд. Обади ми се, за бога!

Четвъртото и последно съобщение беше от един по-мрачен и още по-гневен Хардуик:

Гърни, където и да си, вдигни шибания телефон! Аз съм до къщата на Бинчър. По-скоро до нещо, което някога е било неговата къщата. Изгоряла е миналата нощ. Както и къщите на съседите. Три шибани къщи, една до друга. Изгорели и сринати до основи. Голям, мощен, адски пожар е започнал от дома на Лекс… очевидно от някакви запалителни устройства… повече от едно. Обади ми се! Сега!

Гърни реши първо да се обади на Мадлин. Попадна на гласовата поща и остави съобщение.

Направи ми услуга и днес не отваряй пощенската кутия. Убеден съм, че няма проблем, но получих нервно обаждане от Клемпър и предпочитам аз да я проверя. Просто предпазна мярка. Ще ти обясня по-късно. Намирам се на бензиностанцията в Слотсбърг. Обичам те. Ще се видим след час-два.

Замисли се какво е казал и му се прииска да го бе казал по друг начин. Беше прекалено загадъчно, прекалено зловещо. Трябваше да има някакъв контекст, обяснение за думите му. Изкуши се да й звънне отново и да остави по-дълго съобщение, но се притесни, че това само ще влоши ситуацията.

Позвъни на Хардуик, но и тук се включи гласова поща. Остави му съобщение и каза, че се прибира към Уолнът Кросинг. Попита дали е имало жертви на пожара в Купърстаун или някаква следа от Бинчър? И какво толкова бе открил за лудия стрелец? Приключи, увери се, че телефонът му все още е включен и батерията му е заредена, и отиде в закусвалнята за още кафе.

Едва когато стигна до селските хълмове над Барливил, Хардуик най-накрая му позвъни.

— Тук стават някакви суперстранни и изперкали неща, майсторе. Три големи къщи — три големи купчини пепел. Къщата на Лекс, плюс двете от двете й страни. Шест души са мъртви — никой от тях не е Бинчър. Две тела в къщата отляво, четири — в къщата отдясно, включително две деца. Всички са били заклещени от огъня вътре. Криминалистите казаха, че е станало около полунощ — пожарът се е разраснал адски бързо. Човекът от отдела за разследване на пожарите каза, че причината вероятно са малки запалителни устройства — четири на брой, сложени във всеки ъгъл на къщата на Бинчър. Подпалвачът не е положил никакви усилия да го направи да прилича на нещо друго.

— И другите две къщи са били просто косвени жертви? Сигурен ли си?

— Не съм сигурен за нищо. Аз съм зад жълтата лента, смесвам се с тълпата от кретени и зяпащи загубеняци, само подочувам оттук-оттам какво казват местните ченгета на приятелчетата си. Но се носи слух, че бензиновите тестове били положителни за запалителни химикали само в дома на Бинчър.

— Но неговата къща е била празна. Не са ли намерили тела, нали?

— Засега не. Но техниците още обикалят и ровят из пепелта. Доста шибано и претъпкано местопрестъпление. Пожарната, Бюрото за криминални разследвания, Отделът за разследване на пожари, шерифът, щатската полиция, местните униформени. — Млъкна за миг. — Исусе, Дейви, ако това е трябвало… да бъде… предупреждение за Лекс заради случая…

Гласът му секна.

Гърни не каза нищо.

Хардуик се закашля, после попита:

— Тук ли си още?

— Тук съм. Мисля си за твоя коментар за предупреждението. — Умълча се за миг. — Бих казал, че прекъсването на тока и телефона у вас беше предупреждение. Но това… тази история с Бинчър… струва ми нещо много повече. Като война. В която на воюващия не му пука колко ще бъдат страничните жертви.

— Съгласен съм. Малкият шибаняк обича унищоженията. А и пожарът като че ли е повтарящ се мотив.

Гърни намали, отби в тревисто островче, гледащо към водохранилището, изключи двигателя и отвори прозорците на колата си.

— Какво имаш предвид? Какво ти казаха от Интерпол?

— Може би много, може би недостатъчно. Трудно е да се каже. Работата е там, че информацията, която са сглобили от базата с данни, може да се отнася за един и същи човек. Но може и да не е така. По-новите неща, от последните близо десет години, вероятно са точни — поне повечето. Но преди това — преди десет години… Там нещата са несигурни. И много по-странни.

Гърни се запита какво по-странно може да има от това да забиваш пирони в нечий мозък.

Хардуик обясни.

— Приятелят ми в Анкара реши да ми се обади по телефона, вместо да пише имейл, така че си водех записки. Информацията се свежда до две кратки историйки. Зависи как ги възприемеш, може да ти се сторят свързани или пък напълно отделни. Те са доста стари и започват със събраните през последното десетилетие материали за убиеца, известен като Петрос Паникос. Готов ли си?

— Целият съм в слух, Джак.

— Името Паникос ни отвежда до събитие отпреди двайсет и пет години в селцето Ликонос в Южна Гърция. Там имало семейство Паникос, което притежавало магазинче за сувенири. Имали четирима сина, като се твърди, че най-малкият бил осиновен. Магазинчето било унищожено при пожар, заедно с родителите и три от момчетата. Четвъртият син, осиновеният, изчезнал. Подозирали, че пожарът е умишлен, но не било доказано. Не са намерени никакви документи за осиновяване или свидетелство за раждане на липсващия син. Семейството било много затворено, нямали близки родственици и в селото дори имало колебания за името на осиновеното момче. Но — чуй само това — хората споменавали две имена: Перо и Петрос.

— Колко голям е бил?

— Никой не знае със сигурност. Според старо досие за разследването на пожара възрастта му по това време е била между дванайсет и шестнайсет години.

— И няма информация за рожденото му име или откъде изобщо се е появил?

— Нищо официално. Все пак в досието има твърдение на местния свещеник, който смятал, че детето е дошло от българско сиропиталище.

— Защо е смятал така?

— В досието няма данни някой да си е правил труда да попита. Но свещеникът е дал името на сиропиталището.

Гърни се изсмя. Избликът нямаше нищо общо с хумора. Ако трябваше да обясни, би го нарекъл излишък на енергия. Имаше нещо в процеса на издирване, в придвижването от една информация към друга, в камъните, по които минаваха през потока, което зареждаше мозъчните му клетки.

— И предполагам, че следата до сиропиталището ни е довела до друго значимо събитие?

— Всъщност ни отвежда до сиропиталище от мрачната комунистическа епоха, за което няма никакви сведения. Познай защо?

— Още един палеж?

— Аха. Така че всичко, което знаем за обитателите му по време на пожара, в който са умрели повечето от тях, идва от тъничко старо полицейско досие; всъщност от един-единствен разпит в това досие — на една медицинска сестра от персонала, която оцеляла. Между другото много лесно са установили, че е умишлен палеж. Освен че и четирите сгради на сиропиталището са пламнали едновременно, освен че и в четирите са намерени туби с бензин, се добавя и фактът, че външните врати са били затворени с дървени клинове.

— Което означава, че целта е била масово убийство. Но звучи така, сякаш пожарът е краят на историята. Как е започнала?

— Според думите на медицинската сестра няколко години преди пожара една зимна сутрин буквално на стълбите на сиропиталището открили странно малко дете. В началото помислили, че е нямо и неграмотно. Но после открили, че говори свободно не само български, но и руски, немски и английски. Тази сестра решила, че е някакъв идиот савант с дарба да учи езици — толкова бил добър. Затова му дала елементарни учебници, граматика и за две години хлапето научило френски, турски и бог знае още колко езика.

— Детето някога казало ли е откъде е дошло?

— Твърдяло, че има пълна амнезия — не помнело нищо преди пристигането си там. Единствената връзка с миналото му бил постоянно повтарящ се кошмар. Нещо, което включвало карнавал и клоун. Накрая се принудили да го сложат в отделна стая, далеч от другите деца, защото често се будел, пищейки. По някаква причина — може би заради клоуна в сънищата — сестрата стигнала до извода, че майка му е била част от някакъв откачен пътуващ цирк.

— Звучи като доста необикновено дете. Нещо особено да е станало преди пожара?

— О, да. Доста особено — отвърна Хардуик и направи драматична пауза — един от навиците, с които Гърни беше свикнал.

— Ще ми кажеш ли какъв точно?

— Няколко деца си направили шега с него, нещо, свързано с кошмарите му.

Още една пауза.

— Джак, за бога…

— Изчезнали.

— Децата, които се пошегували?

— Да. Изчезнали от лицето на земята. Същото станало и с един от наставниците в дома, който не повярвал на историята с амнезията и постоянно го тормозел за нея. Изчезнал. Никаква следа.

— Нещо друго?

— Още странни простотии. Никой не можел да каже на колко години е, защото през двете години, в които бил там, изобщо не пораснал, не се променил, не изглеждал и седмица по-голям от деня, в който се появил на входната врата.

— Като Питър Пан.

— Именно.

— Дали е получил този прякор в сиропиталището?

— В българското досие не се споменава нищо подобно.

Гърни отново премисли набързо цялата история.

— Нещо ми се губи. Откъде знаем, че това дете е същото, което семейство Паникос е осиновило?

— Не знаем със сигурност. Сестрата казала, че е било осиновено от гръцко семейство, но не знаела името им. Това било в правомощията на друго министерство. Но в деня, в който момчето заминало с новите си родители, домът изгорял и почти всички други негови обитатели била хванати в капан и умрели.

Гърни не каза нищо.

— Какво мислиш, Шерлок?

— Мисля, че някой е платил сто бона, за да насочи това малко чудовище срещу Карл Спалтър.

— И срещу Мери Спалтър, Гас Гурикос и Лекс Бинчър — добави Хардуик.

— Питър Пан — измърмори Гърни. — Хлапето, което никога не пораства.

— Доста мъдро, майсторе, но докъде ни води всичко това?

— Бих казал в средата на нищото, хвърля ни във водовъртежа на тоталния хаос. Имаме няколко пикантни истории, но не знаем почти нищо. Търсим професионален наемен убиец, който би могъл да се казва Петрос Паникос или Питър Пан, или по някакъв друг начин. Рождено име — неизвестно. Име по паспорт — неизвестно. Дата на раждане — неизвестна. Националност — неизвестна. Рождени родители — неизвестни. Настоящ адрес — неизвестен. Арести и присъди — неизвестни. Всъщност всичко, което би могло да ни заведе при него, е неизвестно.

— Няма как да не се съглася с теб. И сега какво?

— Свържи се отново с твоя приятел в Интерпол и измоли всички трохички, които може да са останали между страниците на досието. Особено нещо повече за семейство Паникос, съседите им, някой в селото, който може да знае някаква информация за малкия Петрос, или както там, по дяволите, са го нарекли — всичко, което може да ни даде идея, за която да се захванем. Името на който и да е, с когото можем да поговорим за…

— Мамка му, човече, било е преди двайсет и пет години. Никой няма да си спомня нищо, дори да намерим такива хора. Бъди реалист.

— Вероятно си прав. Но все пак се свържи с твоя човек. Може пък и да изскочи нещо от това.

 

 

След края на разговора Гърни остана така, с отворен бележник в скута, вперил поглед над водното хранилище пред него. Нивото на водата беше паднало и разкриваше каменисти склонове, простиращи се оттам, където вълните стигаха до брега, до линията на дърветата. Камъните бяха покрити с боклуци и дървесина. През малък процеп сред дълбоките следобедни сенки два криви клона се поклащаха от водната повърхност към склона по начин, който пробуди стресиращия спомен за една сцена от първия му случай с убийство като новобранец — тялото на голо дете, блъскащо се в каменистия бряг на река Хъдсън. Не беше спомен, към който искаше да се връща.

Взе бележника, в който бе записал повечето от нещата, споменати от Хардуик, и ги прегледа още веднъж.

Беше ядосан на себе си. Ядосваше си се, че изобщо бе позволил да бъде въвлечен в този случай. Ядосваше се, че не беше постигнал никакъв значителен напредък. Ядосваше се от липсата на официални сведения. Ядосваше се от всички въпросителни.

Реши, че се нуждае от още кафе. Запали двигателя и тъкмо се канеше да потегли през Барливил, когато Хардуик звънна отново. Гласът му звучеше още по-потресено.

— Имаме нова ситуация. Ако това, което чух, е вярно, Лекс Бинчър вече не се води изчезнало лице.

— О, Исусе… Какво е станало?

— Един от щатските полицаи и момчетата от Бюрото са намерили тяло във водата под частния док на Лекс. Само тяло. Тяло без глава.

— Сигурни ли са, че е Бинчър?

— Не се мотах достатъчно дълго наоколо, за да разбера. Имах лошо предчувствие за липсващата глава. Измъкнах се от тълпата и се върнах в колата си. Трябваше да се махна оттам, преди да повърна или преди някой от Бюрото да ме разпознае и да събере две и две — аз и Бинчър, делото „Спалтър“ — и да прекарам следващите две седмици в разпити в ареста. Не мога да си го позволя. Не и след лайната, които се изсипват върху ни. Трябва да съм на свобода и в движение, за да правя каквото се наложи да правим. Трябва да тръгвам. Ще ти звънна по-късно.

Гърни остана до водохранилището още няколко минути, за да обмисли новото положение. Погледът му се местеше от водата към клоните, които му напомняха за блъсканото в камъните до брега на Хъдсън тяло. Докато се взираше в голото изкривено дърво, фигурите, които образуваха клоните, му заприличаха не само на тяло, а на тяло без глава.

Потръпна, запали отново колата и се насочи към Уолнът Кросинг.