Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (28)

Глава 27
Отчаян мъж

След не особено спокойна вечеря, по време на която нито Гърни, нито Мадлин казаха кой знае какво, тя започна да мие чиниите — винаги настояваше, че това е нейна задача.

Гърни отиде и седна на столчето до мивката. Знаеше, че ако изчака достатъчно дълго, тя ще се реши да му каже каквото й е на ума. Когато измитите чинии бяха сложени на сушилката, Мадлин взе кърпа, за да ги избърше.

— Предполагам, че това беше следователят по делото „Спалтър“.

— Да. Мик Клемпър.

— Много гневен мъж.

Винаги когато казваше очевидни неща, той знаеше, че тя намеква за нещо не толкова явно. В този момент нямаше представа какво е то, но изпита нужда да даде някакво обяснение за разговора, който със сигурност беше дочула.

— Сигурно е бил тежък ден за него.

— Тежък?

Гърни уточни:

— След като обвиненията на Бинчър са плъзнали по интернет, със сигурност много хора са започнали да звънят на Клемпър за обяснения. Шефовете му от БКР, правният отдел на щатската полиция, кабинетът на областния прокурор, хората от „Вътрешни разследвания“ и от екипа на главния прокурор, да не споменаваме лешоядите от медиите.

Мадлин се намръщи с чиния в ръка.

— Трудно ми е да разбера.

— Просто е. След като е говорил с Кей Спалтър, Клемпър е решил, че тя е виновна. Въпросът е колко болно е било това решение.

— Болно ли?

— Искам да кажа, до каква степен е било свързано с факта, че Кей му е напомняла за неговата бивша жена? И колко закона е нарушил, за да е сигурен, че тя ще бъде осъдена?

Тя все още държеше чинията.

— Нямах това предвид. Говорех за гнева, който видях в плевнята, колко близо беше до ръба на…

— Убеден съм, че причината за всичко е страхът му. Страхът, че злата Кей ще бъде освободена, страхът, че теорията му за случая ще бъде разбита на пух и прах, страхът, че ще загуби работата си, страхът, че може да влезе в затвора. Страхът, че изчезва, че се разпада на парченца, че губи представата за себе си. Страхът, че става никой.

— Значи казваш, че е отчаян.

— Абсолютно отчаян.

— Отчаян. Разпадащ се.

— Да.

— Носеше ли оръжието си?

За момент въпросът го стресна.

— Не, разбира се, че не.

— Беше изправен лице в лице с бесен лунатик — отчаян, разпадащ се човек. Но, разбира се, не носеше пистолета си? — В очите й имаше болка. Болка и страх. — Сега разбираш ли защо искам да се видиш с Малкълм Кларет?

Той се канеше да каже нещо от сорта, че не е знаел за идването на Клемпър, че никога не му е харесвало да носи пистолет и че принципно не би го правил, освен ако не знае, че ще се изправи срещу някаква опасност — но осъзна, че тя говори за нещо по-дълбоко и по-голямо от този случай, а в момента нямаше желание да се захваща с тази по-сериозна тема.

След като бърса чинията разсеяно още минута-две, Мадлин излезе от кухнята и тръгна към горния етаж. След малко Гърни чу първите тонове от неприятната стържеща мелодия на челото.

Беше избегнал обсъждането на проблема, намекнат във въпроса й за Малкълм Кларет, но сега не можеше да избие образа на човека от главата си — прекалено умния му поглед, рядката коса на високото бледо чело, жестовете, пестеливи като думите му, бозавите панталони и широката жилетка, спокойствието и непретенциозните маниери.

Гърни осъзна, че си представя човека така, както го бе виждал преди години. Промени мислено образа като с компютърна програма за състаряване — по-дълбоки бръчки, по-малко коса, всички утежняващи ефекти от времето, отпускането на кожата и на плътта… Стана му неловко от резултата и прогони картината от съзнанието си.

Вместо това се замисли за Клемпър — за обсесивната му пагубна мания по Кей Спалтър, за убедеността му в това, че е виновна, и за готовността му да манипулира разследването, за да получи желания резултат възможно най-бързо.

Подходът му към случая бе притеснителен — не защото беше напълно противоположен на обичайната процедура, а защото не беше. Обвинението, което Клемпър бе отправил към Гърни, не беше чак толкова несправедливо или неоснователно. Представата, че добрият детектив винаги действа по принципите на чистата логика и е с отворено съзнание за обективни заключения, засягащи характера на престъплението и идентичността на извършителя, в най-добрия случай е само приятна фантазия. В реалния свят на престъпленията и наказанията — както и във всички човешки действия и постъпки — обективността е илюзия. Самото оцеляване изисква да стигаме до заключения по-бързо, направо с прескоци.

Решаващото действие винаги се основава на частични доказателства. Ловецът, който започне да изисква писмено потвърждение от зоолога, че еленът, който вижда пред себе си, наистина е елен, скоро ще издъхне от глад. Обитателят на джунглата, който реши да преброи всички ивици по кожата на тигъра, преди да хукне да бяга, ще бъде убит и изяден. Гените, които настояват за сигурност, не са от тези, които се предават на следващото поколение.

В реалния свят трябва да свързваме малкото точки, които имаме, и бързо да създаваме модел, който звучи поне донякъде логично. Системата не е съвършена. Както и самият живот. Опасността не идва от недостатъчното количество точки, а от подсъзнателните лични причини, заради които отдаваме предимство на едни точки пред други, и заради които искаме моделът да изглежда по определен начин. Възприятието ни за събитията се изкривява много повече от силата на нашите емоции, отколкото от несъвършенството на информацията, с която разполагаме.

В светлината на тези размишления ситуацията беше проста. Клемпър бе искал Кей да е виновна и следователно беше повярвал, че е. Точките, които не пасваха на модела му, бяха отхвърлени или пренебрегнати. По същия начин били отхвърлени или пренебрегнати и правилата, които биха възпрепятствали „справедливия“ край.

Но имаше и друга гледна точка.

Тъй като процесът на стигане до заключение въз основа на непълна информация е естествен и необходим, предупреждението на здравия разум против правенето на това всъщност се свежда просто до предупреждение да не правиш погрешно заключение.

Истината е, че всяко заключение може да е преждевременно. Окончателната присъда за обосноваността на скока ще бъде издадена въз основа на реалния резултат.

Тази мисъл повдигаше друг притеснителен въпрос. Друга възможност.

Да допуснем, че заключението на Клемпър е било правилно.

Да допуснем, че изпълненият с омраза Клемпър е стигнал до истината. Да допуснем, че немарливите процедури и вероятните нарушения са били грешен начин да стигне до верния край. Да допуснем, че Кей Спалтър наистина е виновна за убийството на съпруга си. Гърни нямаше никакво желание да помага за освобождаването на хладнокръвна убийца, колкото и калпаво да е бил воден процесът й.

А имаше и още една възможност. Да допуснем, че твърдото решение на Клемпър да вкара Кей в затвора няма нищо общо с ограничените му възприятия или погрешни заключения. Да допуснем, че е цинично и корумпирано действие, купено и платено от трета страна, която би искала случаят да бъде приключен възможно най-бързо.

Да допуснем, да допуснем, да допуснем. За Гърни ехото на мислите му бе дразнещо и безсмислено, а нуждата от още факти — направо крещяща.

Разминаващите се тонове от пиесата за чело на Мадлин се усилиха.