Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (14)

Глава 13
Смърт в Лонг Фолс

Гърни вече беше запознат с основната топография, структури, ъгли и мащаби. Всичко бе документирано в досието по делото. Но да види сградата и после да открие точния прозорец, от който бе изстрелян фаталният куршум, насочен към мястото, на което се намираше в момента, имаше разтърсващ ефект. Ефектът на сблъсъка на реалността с предварителните представи. Беше имал подобни преживявания на безброй местопрестъпления. Дупката между картината в съзнанието му и действителното сетивно въздействие беше това, заради което беше изключително важно да е тук.

Физическата сцена на престъплението беше реална и неподправена по начин, по който никоя снимка или описание не биха могли да бъдат. В нея се таяха отговори, които човек би могъл да открие, ако гледа с отворени очи и с отворено съзнание. Ако се взреше внимателно, мястото щеше да му разкаже своята история. Щеше да му даде — съвсем буквално — отправна точна, на която да застане, и от която да осмисли реалните възможности.

След като направи предварителен 360-градусов оглед на околността, Гърни се съсредоточи върху детайлите на самия парцел на Спалтър. Беше почти двойно по-голям от най-големия, който бе видял досега — размерите на централната окосена площ бяха приблизително двайсет на петнайсет метра, и бе обграден с ниска, добре поддържана ограда от розови храсти. Преброи осем плоски мраморни плочи, подредени легнали в редици в тревата, като за всяко гробно място бяха отделени приблизително два на три метра. Най-ранната дата — 1899 година, бе на плоча с името Емерлинг Спалтър. Най-скорошната — 1970 година, бе с името на Карл Спалтър.

Ръбовете на буквите на лъскавата повърхност бяха отчетливи и очевидно скоро гравирани. Очевидно не беше датата на смъртта на Карл. Дали беше датата на раждането му? Вероятно.

Докато оглеждаше плочата, забеляза, че тя е точно до тази на Мери Спалтър, майката на чието погребение Карл беше прострелян. От другата страна на гроба на Мери имаше плоча с името на Джоузеф Спалтър. Баща, майка и убит син. Странна семейна сбирка на доста странно гробище.

Баща, майка и убит син — син, който се бе надявал да стане губернатор — всички, превърнали се в прах, в нищо.

Докато размишляваше за тъжната нищожност на човешкия живот, Гърни изведнъж чу зад себе си механично буботене. Обърна се и видя малка електрическа количка за голф, която спря до розовата ограда на парцела на Спалтър. Шофьорът беше Полет Пърли, която му се усмихна с леко любопитство в погледа.

— Здравейте, отново, господин…? Извинете, не знам името ви.

— Дейв Гърни.

— Здравейте, Дейв — кимна тя и слезе от количката. — Канех се да направя обиколката си, но забелязах, че дъждовните облаци наближават. — Тя посочи с ръка към няколко сиви облака, задаващи се от запад. — Реших, че ще имате нужда от чадър. Няма да ви хареса да сте навън в проливен порой на такова място. — Докато говореше, взе яркосин чадър от пода на количката и му го подаде. — Чудесно е да вали, когато си в морето и плуваш например, но иначе не е особено приятно преживяване.

Той взе чадъра, благодари и зачака тя да премине към истинската цел на идването си, която със сигурност нямаше нищо общо с желанието да го защити от дъжда.

— Просто го оставете край къщата на излизане. — Запъти се към количката, после спря, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо. — Успяхте да се ориентирате, нали?

— Да, успях. Разбира се, този парцел…

— Имот — поправи го тя.

— Извинете?

— В „Уилоу рест“ предпочитаме да не използваме терминологията на гробищата. Наричаме ги „имоти“ на семействата, не използваме потискащата дума „парцел“. Предполагам, че не сте член на семейството?

— Не, не съм.

— Приятел на семейството тогава?

— В известен смисъл, да. Но мога ли да попитам защо се интересувате?

Тя се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше намек какъв подход ще е най-добре да използва в този случай. После нещо в изражението му явно я успокои. Гласът й се снижи, все едно се канеше да му повери голяма тайна.

— Съжалявам. Не искам да ви засегна, но имотът на Спалтър е специален случай, сигурна съм, че сте наясно. Понякога имаме проблеми с… как да ги нарека? Търсачи на сензации. Лешояди, да си го кажем по-ясно — тя присви устни с изражение на отвращение. — Когато се случи нещо трагично, хората се стичат да зяпат, правят снимки. Отвратително е, не мислите ли? Все пак това е трагедия. Ужасна семейна трагедия. Можете ли да си го представите? Човек е прострелян на погребението на майка си?! Прострелян в главата! Превърнат в инвалид. В напълно парализиран инвалид! Зеленчук! И после умира! И се оказва, че собствената му съпруга е убийцата! Това е ужасна, ужасна трагедия! И какво правят хората? Идват с фотоапарати. С фотоапарати. Някои дори се опитват да откраднат розовите ни храсти. Като сувенири! Можете ли да си го представите? Разбира се, аз съм управител на мястото и всичко е моя отговорност. Неприятно ми е дори да говоря за това. Повдига ми се! Не мога дори… — жената не успя да довърши изречението си и махна отчаяно с ръка.

Дамата протестира прекалено много, помисли си Гърни. Звучи също толкова запалена от „трагедията“, колкото хората, които осъжда.

Но, каза си после, това не е необичайно. Нищо не ни дразни толкова в другите, колкото поведение, което отразява собствените ни недостатъци по непривлекателен начин. Следващата му мисъл бе, че очевидният й апетит за драма му предоставя чудесна възможност за повеждане на разговора в нужната посока. Погледна я в очите с изражение, подсказващо, че да, двамата са на една вълна и той напълно споделя мнението й.

— Вас наистина ви е грижа за това, нали?

Тя премигна.

— Дали ме е грижа? Разбира се! Не е ли очевидно?

Вместо да й отговори, Гърни се извърна замислено, отиде до оградата от розови храсти и се заигра разсеяно с върха на чадъра, който управителката му беше дала.

— Кой сте вие? — попита тя накрая. Стори му се, че долови нотка на вълнение във въпроса й и продължи да разпалва любопитството й.

— Казах ви, името ми е Дейв Гърни.

— Защо сте тук?

Той отново отговори, без да се обръща с лице към нея.

— Ще ви кажа след малко. Но нека първо ви задам един въпрос. Каква беше първата ви реакция — първото нещо, което почувствахте, — когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?

Тя се поколеба.

— Репортер ли сте?

Гърни се обърна към нея и извади от портфейла си своята златна полицейска значка. Жената бе достатъчно далече, така че думата „пенсиониран“ в долната й част не се четеше, и не приближи, за да я огледа по-добре. Той затвори портфейла си и го прибра обратно в джоба.

— Детектив ли сте?

— Точно така.

— О… — ахна тя. На лицето й се изписаха едно след друго изражение на смутеност, любопитство и вълнение. — Защо сте тук?

— Искам да разбера по-добре станалото.

Тя премигна бързо няколко пъти.

— Какво има за разбиране? Мислех, че случаят е решен.

Той пристъпи по-близо до нея и заговори с тон, сякаш й споделяше поверителна информация.

— Присъдата ще бъде обжалвана. Има някои отворени въпроси и вероятни пропуски в доказателствата.

Жената смръщи вежди.

— Нали всички случаи за убийство се обжалват автоматично?

— Да. И голяма част от присъдите влизат в сила. Но този случай може би ще е различен.

— Различен?

— Нека ви попитам отново. Каква беше първата ви реакция — първото нещо, което почувствахте, — когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?

— Когато научих ли? Искате да кажете, когато забелязах?

— Забелязахте?

— Аз първа я видях.

— Какво видяхте?

— Малката дупчица в слепоочието му. Отначало не бях сигурна, че е дупка. Изглеждаше просто като кръгло червено петно. Но после отстрани на челото му започна да се стича тънка червена струйка. И аз разбрах, просто разбрах.

— Казахте ли го на следователите?

— Естествено.

— Невероятно. Разкажете ми повече.

Тя посочи към място на няколко метра от Гърни.

— Ето тук беше, точно тук — на това място първите няколко капки кръв паднаха от челото му в снега. Виждам го и сега. Виждали ли сте някога кръв в снега? — Очите й се разшириха при спомена. — Най-яркото червено, което можете да си представите.

— Защо смятате, че точно в този момент е бил…

Тя отвърна, преди Гърни да довърши въпроса си.

— Заради това. — Посочи друго място на земята, на около метър от тях.

Едва когато Гърни пристъпи натам, видя малък зелен диск под нивото на тревата. Имаше дупчици по периферията си.

— Пръскачка?

— Беше паднал по лице на сантиметри от нея. — Управителката отиде до мястото и постави крака си до пръскачката. — Точно тук.

Гърни беше смаян от студенината и враждебността на жеста.

— Всички погребения ли посещавате?

— И да, и не. Аз съм управител на мястото, но и живея тук, в къщата. Така че никога не съм много далеч. Но винаги се държа на дискретно разстояние. Според мен погребенията са за семейството и приятелите. Разбира се, на погребението на Спалтър присъствах много по-видимо.

— По-видимо?

— Е, не смятах, че е редно да седя със семейството на господин Спалтър и близките до него хора, затова останах леко встрани, но определено присъствах по-видимо, отколкото на други погребения.

— Защо?

Тя се изненада от въпроса му.

— Заради отношенията ми с тях.

— А какви са те?

— „Недвижими имоти Спалтър“ са моите работодатели.

— Семейство Спалтър притежава „Уилоу рест“?

— Мислех, че всички го знаят. „Уилоу рест“ е основано от Емерлинг Спалтър, дядото на… наскоро починалия. Не знаехте ли?

— Трябва да сте търпелива с мен. Нов съм в случая и съм абсолютно незапознат с историята на Лонг Фолс. — Видя известна критичност в изражението й и добави с леко заговорнически тон. — Виждате ли, бях повикан, за да добавя съвсем нова гледна точка към делото. — Остави й секунда-две, за да обмисли думите му, после продължи. — Сега нека се върнем към въпроса какво почувствахте, когато осъзнахте — забелязахте — какво е станало.

Тя се поколеба, устните й се свиха.

— Защо е толкова важно?

— Ще ви обясня след минутка. Но нека ви попитам и нещо друго. Какво почувствахте, когато научихте, че Кей Спалтър е арестувана?

— О, божичко! Смайване. Шок. Пълен шок.

— Добре ли познавате Кей?

— Очевидно не толкова добре, колкото смятах. Нещо такова може да те накара да се замислиш дали наистина познаваш някого. — Умълча се и на лицето й се появи ново изражение — нещо като лукаво любопитство. — Защо е всичко това? Тези въпроси. Какво целите?

Гърни я изгледа продължително и строго, сякаш преценяваше доколко може да й се довери. После си пое дълбоко дъх и заговори, като се надяваше да е докарал поверителен тон.

— Има нещо странно в ченгетата, Полет. Очакваме хората да ни казват всичко, но не искаме да разкриваме нищо. Разбирам защо го правим, но понякога… — Млъкна, пое си дъх и заговори бавно, гледайки я право в очите. — Останах с впечатлението, че Кей е била много по-мил и приятен човек от Карл. И не е от типа хора, които са способни на убийство. Опитвам се да разбера дали съм прав, или греша. Не мога да го направя сам. Нуждая се от сътрудничеството и идеите и на други хора. Имам усещането, че може би вие ще ми помогнете.

Жената просто го гледа няколко секунди, после леко потръпна и обви ръце около тялото си.

— Мисля, че трябва да дойдете с мен в къщата. Сигурна съм, че ще завали всеки момент.