Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (56)

Глава 54
Хванат на тясно

Гърни не обръщаше внимание на сънищата. Ако го правеше, фантастичният маратон от тази нощ щеше да му отнеме седмица анализи. Но той гледаше прагматично — и принципно доста снизходително — на тези необичайни процесии от образи и събития.

Отдавна вярваше, че те не са нищо повече от страничен продукт от процеса на нощното преподреждане, което мозъкът извършва при прехвърлянето на събитията от краткосрочната в дългосрочната памет. Частици от визуалната и слухова информация се разбъркват и смесват, подръпват се струни, от които тръгват различни истории, оформят се образи — но в това има толкова смисъл, колкото би имало в куфар, пълен със стари снимки, любовни писма или училищни проекти, нарязани и преподредени от маймуна.

Единственият практически ефект от нощ, изпълнена със смущаващи сънища, беше отчаяната нужда от още сън, което бе причина Гърни да се събуди с час по-късно от обикновено и с леко главоболие. Когато най-после отпи първата си глътка кафе, слънцето вече беше изгряло над източния хребет, макар да бе леко прикрито от натрапчив бял облак. Чувството на неспокойното затишие, което бе изпитал предишната нощ след злокобния звук в гората, все още беше с него.

Почувства се хванат на тясно. Приклещен в ъгъла от нежеланието да се откаже от играта навреме. Приклещен от собственото си желание за контрол, за постигане на цялост, на завършеност. От собствения си „план“ да разреши случая, като провокира стрелеца, излагайки се на глупав и потенциално фатален риск. Тласкан ту напред, ту назад от неспирно редуващите се течения, които в един миг водеха до успех, а в следващия — до поражение, Гърни реши да потърси утеха в това, което винаги му я носеше — действието.

Хардуик щеше да дойде вечерта с видеокамерите от ССС, от които се нуждаеха, и на следващата сутрин, в неделя, щяха да поставят съоръженията така, че всеки, който се приближи на километър до къщата на Гърни със сигурност да бъде засечен. Стратегическото разполагане бе съществен фактор и предварителното набелязване на местата щеше да им спести скъпоценно време в неделя сутринта.

Отиде до килера и извади чифт високи до коленете гумени ботуши — защита срещу бодлите, острите къпини и шипчетата на дивите малини. Усети остатъчна миризма от трупа на петела, отвори прозореца на помещението, за да влезе свеж въздух, после отиде до купчината с дървения материал за кокошарника, откъдето взе метална рулетка, кълбо жълто въже и голямо сгъваемо ножче. Снабден с тези неща, се отправи към гората от далечната страна на езерцето, за да започне с набелязването и маркирането на ключовите точки за видеонаблюдение.

Целта му бе да избере места, от които активираните от движение камери и безжичните предаватели могат да осигурят пълно покритие на гората и полетата около къщата му. Според Хардуик всяка камера щеше да генерира свои собствени джипиес координати и да показва тази информация заедно с образа на монитора в къщата, така че местоположението на Питър Пан — или на всеки натрапник — щеше да бъде известявано незабавно.

Докато разсъждаваше за техническите възможности на екипировката, Гърни бе завладян — ако не от оптимизъм — то поне от известно облекчение на страха, че планът им е прекалено неубедителен, за да успее.

Чисто логическият процес на измерване на ъглите и разстоянията също имаше положителен ефект. Подхождайки решително и методично, успя да завърши проекта за избор на местата за по-малко от четири часа.

Бе планирал обиколката на петдесетте акра на своя имот и свързаните с него части от парцелите на съседите така, че да успее да приключи на върха на Бароу Хил. Беше убеден, че Питър Пан ще избере за удара именно тази позиция. Следователно това беше мястото — с многобройните му възможности за достъп и странични пътечки, което искаше да огледа и да запомни най-внимателно.

Когато се върна в къщата, беше ранен следобед и облаците в безличното сиво небе бяха много по-сгъстени, отколкото сутринта. Въздухът не помръдваше, но в тази застиналост не се усещаше спокойствие. Докато събуваше ботушите в килера, гледката на мивката го накара да се замисли кога и как да каже на Мадлин истинската причина за смъртта на петела. Дали да й каже, изобщо не беше под въпрос. Тя винаги предпочиташе яснотата пред мъгливото замазване на истината и пропускането на значителни факти щеше да му струва скъпо. След като обмисли вариантите, реши, че ще го направи възможно най-скоро, но лично, а не по телефона.

Пътят до минифермата на Уинклър бе половин час и докато пътуваше натам, Гърни бе тормозен от лоши предчувствия. Беше убеден, че трябва да й каже истината, но това не променяше чувствата му по въпроса.

На петстотин метра от фермата му хрумна, че е трябвало да й се обади предварително. Ами ако в момента всички са на панаира? Или пък ако Уинклър са в къщата, а Мадлин е на панаира? Но когато подкара по алеята им, я видя.

Беше се качила на една ограда и се взираше надолу към малка козичка.

Гърни паркира до къщата. Докато той вървеше към кошарата, Мадлин не изглеждаше изненадана да го види — само му се усмихна леко и го изгледа продължително и оценяващо.

— Общуваш си с козата ли? — попита той.

— Твърди се, че са много интелигентни.

— Чувал съм подобни слухове.

— Какво си намислил?

— Имаш предвид, защо съм тук ли?

— Не, имам предвид, че изглеждаш така, сякаш си намислил нещо. Чудя се какво е.

Той въздъхна и се опита да се отпусне.

— Случаят „Спалтър“.

Тя погали нежно главата на козичката.

— Нещо конкретно ли?

— Няколко неща. — Избра да започне с тема, която изглеждаше не толкова страховито. — Постоянно ми напомня за едно старо разследване на автомобилна катастрофа.

— Има ли връзка с него?

— Не знам — каза Гърни, след което се намръщи. — Исусе…

— Какво?

— Тук мирише на тор.

— Донякъде ми харесва.

— Харесва ти?

— Това е естествената миризма на ферма. Няма нищо лошо в нея.

— Божичко!

— Та, какво за катастрофата?

— Трябва ли да стоим тук при козата?

Тя се огледа, после махна към порутената маса за пикник в тревата зад къщата.

— Ето там става ли?

— Добре.

Мадлин погали още няколко пъти козата по главата, после слезе от оградата, затвори портичката и тръгна към масата.

Седнаха един срещу друг и той й разказа историята за катастрофата — първоначалната теория за това, което бе станало, и следващите открития — точно, както бе направил и с Ести.

Когато стигна до края, Мадлин го изгледа с недоумение.

— И?

— Просто постоянно се сещам за това и не знам защо. Някакви идеи?

— Идеи?

— Има ли нещо в случая, което привлича вниманието ти?

— Не, всъщност не. Нищо, освен очевидното.

— Очевидното…?

— Последователността.

— Какво за нея?

— Предположението, че инфарктът е настъпил преди катастрофата и катастрофата е станала преди взрива — вместо, че експлозията е била първа и е причинила всичко друго. Но пък е било логично предположение. Мъж на средна възраст получава инфаркт, губи контрол, излиза от пътя, колата се блъска и резервоарът избухва. Звучи напълно логично.

— Напълно логично, само че се оказва напълно погрешно. Това е смисълът, идеята, която исках да внуша на един от академичните семинари, когато говорех за случая — нещо, което звучи съвършено логично, се оказва съвършено сбъркано. Нашите мозъци толкова обичат последователността и съгласуването, че бъркат „звучи логично“ с истината.

Тя наклони глава и го изгледа с любопитство.

— Ако знаеш всичко това, защо ме питаш?

— Просто в случай че си забелязала нещо, което аз съм пропуснал.

— Изминал си целия този път само за да ми разкажеш тази история?

Той се поколеба.

— Не само. — Пое си дъх, после се насили да започне. — Открих нещо за петела.

Тя премигна.

— За Хорас?

— Открих какво го е убило.

Тя остана безмълвна в очакване.

— Не е било друго животно. — Поколеба се отново. — Някой го е застрелял.

Очите й се разшириха от изумление.

— Някой…?

— Не знам със сигурност кой е.

— Дейвид, не смей… — започна Мадлин с предупредителен тон.

— Не знам със сигурност кой е, но е възможно да е Паникос.

Ритъмът на дишането й се промени и на лицето й постепенно се изписа едва сдържана ярост.

— Лудият убиец, когото преследваш? Той… е убил Хорас?

— Не съм напълно сигурен. Казах, че е възможно.

— Възможно — тя повтори думата, като че ли е просто звук без съдържание. Очите й бяха втренчени в него. — Защо дойде тук да ми кажеш това?

— Мислех, че е редно да ти го кажа.

— Това ли е единствената причина?

— Какво друго?

— Ти ми кажи.

— Не знам за какво говориш. Просто реших, че трябва да ти го кажа.

— Как разбра?

— Че е бил застрелян ли? Огледах тялото.

— Изкопал си го?

— Да.

— Защо?

— Защото… защото в разговора ни вчера изникна нещо, което ме наведе на мисълта, че може да е бил убит от изстрел.

— Вчера?

— По време на срещата ми с Хардуик и Ести.

— И ти реши, че аз трябва да го науча днес? Защо не реши да го науча вчера?

— Казах ти го веднага щом осъзнах, че трябва да ти го кажа. Може би е трябвало да ти го кажа още вчера. Какво имаш предвид с тези въпроси?

— Не, ти какво имаш предвид?

— Не разбирам.

Устните й се разтвориха в лека иронична усмивка.

— Каква е следващата точка в дневния ти ред?

— Моят дневен ред? — Гърни започна да осъзна каква е целта — както обикновено, със сравнително малко доказателства, тя бързо бе достигнала до финалната линия. — Трябва да заловим Паникос, преди той да се скрие отново в тъмната дупка, която обитава между поръчките си.

Тя кимна, без да каза нищо.

— Докато вярва, че можем да му навредим по някакъв начин, той ще се мотае наоколо и… ще се опитва да ни спре. Опитът да го стори, го направи уязвим и по-лесен за залавяне.

— Уязвим и по-лесен за залавяне — Мадлин повтори фразата бавно, замислено, като че ли тя въплъщаваше целия неразбираем жаргон на света. — И искаш да остана тук, за да можеш да рискуваш живота си необезпокоявано, без да се тревожиш за мен?

Всъщност не задаваше въпрос, затова той не отговори.

— И за пореден път примамката ще си ти, нали?

Това също не беше въпрос.

Между тях се възцари дълго мълчание. Мрачното небе беше натежало, тъмносиво, като на здрачаване. Вътре в къщата звънна телефон, но Мадлин не помръдна. Телефонът звъня седем пъти.

— Попитах Денис за тази птица — каза тя.

— Коя птица?

— Странната, която понякога чуваме привечер. Денис и Деирдре също са я чували. Той е проверил в Планинския съвет за дивата природа. Казали му, че е рядък вид траурна или плачеща гургулица, който се среща само в северната част на щата Ню Йорк и на определени места в Нова Англия, и то само над определена височина в планините. Местните индианци я смятат за свещена птица. Наричат я „Дух, който говори вместо мъртвите“. Шаманът е единственият, който може да разтълкува крясъците. Понякога те са обвинения на мъртвите към живите, понякога са послания, изпълнени с прошка.

Гърни се зачуди за веригата от асоциации, които бяха довели Мадлин до историята с траурната гургулица. Понякога, когато му се струваше, че тя е променила темата, изведнъж откриваше, че изобщо не го е направила.