Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (42)

Глава 41
История с поука

Гърни звънна на номера, който му бе дал Ангелидис, и той отговори веднага. Краткото описание на развоя на събитията и споменаването, че могат да си помогнат взаимно, доведе до уговорка за среща след два часа в „Егейска одисея“.

Не искаше да тръгва, преди да се увери, че Мадлин е готова да замине за фермата на Уинклър в Бък Ридж, затова си отдъхна, като я завари в спалнята да опакова багажа си в голяма спортна чанта.

Докато пъхаше чифт чорапи в едни обувки, Мадлин каза:

— Кокошките имат достатъчно храна и много вода, така че няма да се занимаваш с тях. Но може би сутрин ще е добре да им даваш по малко накълцани ягоди.

— Разбира се — отвърна той разсеяно, без да чуе истински молбата й. Колебаеше се за цялата тази история с помощта й за Уинклър на панаира. Намираше я едновременно за дразнеща и за проява на добър късмет.

Дразнеща, защото никога не бе харесвал особено Уинклър, а сега ги харесваше още по-малко — бяха уговорили Мадлин да прекара цяла седмица, помагайки за проклетите им животни безплатно, за да си улеснят живота. От друга страна, беше добър късмет, защото така й осигуряваха безопасно място точно когато беше наложително. А и разбира се, тя се радваше на работата с животни. Просто обичаше да помага; още повече, ако бяха намесени космати създания.

Докато мислеше за тези неща, забеляза, че Мадлин се взира в него с един от нейните по-нежни, по-неразгадаеми погледи.

По някакъв начин той го успокои и го накара да се усмихне.

— Обичам те — каза тя. — Моля те, внимавай.

Тя протегна ръце и двамата се прегърнаха — толкова дълго и силно, че сякаш не остана нищо, което да си кажат с думи.

 

 

Когато пристигна в Лонг Фолс, видя, че ресторантът е празен. Вътре се виждаше само един служител, мускулест сервитьор с безизразни очи. Нямаше посетители. Нито един в неосветения бар. Разбира се, беше едва десет и половина, а не му се вярваше „Егейска одисея“ да предлага закуски. Хрумна му, че заведението е отворило тази сутрин само за да осигури терен за срещата на Ангелидис.

Сервитьорът поведе Гърни през бара надолу към един сумрачен коридор, покрай двете тоалетни и две врати без табели, чак до тежка стоманена порта. Бутна я силно с рамо и тя се отвори с металическо скърцане. Отстъпи встрани и с жест покани Гърни в цветната вътрешна градина, оградена със стена.

Градината беше със същата ширина като сградата — дванайсет или петнайсет метра, и двойно повече на дължина. Червената тухлена стена беше прекъсната само на едно място в далечния край от големи двойни врати. Бяха широко отворени и предлагаха гледка към реката, към алеята за тичащи ентусиасти и строгото спокойствие на „Уилоу рест“. Беше много подобна на гледката от проблематичния апартамент, намиращ се на три пресечки оттук. Само ъгълът беше различен.

Градината беше приятно съчетание от тревисти пътечки, лехи със зеленчуци и цветни бордюри. Сервитьорът го насочи към един сенчест ъгъл, където бяха поставени малка бяла масичка за кафе и два стола от ковано желязо. Адонис Ангелидис седеше на единия от тях.

Когато Гърни стигна до масичката, гъркът кимна към празния стол.

— Заповядайте.

Секунда по-късно сервитьорът се материализира отново и постави поднос в центъра на масата. В него имаше две малки чашки черно кафе, две стъклени чаши с високи дръжки и почти пълна бутилка с узо, гръцката анасонова напитка.

— Обичате ли силно кафе?

Гласът на Ангелидис беше нисък и грапав — като ръмжене на голяма котка.

— Да.

— Тогава може би ще ви хареса с узо. По-добре е, отколкото със захар.

— Ще пробвам малко.

— Добре ли пътувахте?

— Без проблеми.

Ангелидис кимна.

— Прекрасен ден, нали?

— Прекрасна градина.

— Да. Пресен чесън. Мента. Риган. Всичко е много хубаво — размърда се леко на стола си Ангелидис. — Какво мога да направя за вас?

Гърни взе чашата с по-близкото до него кафе и внимателно отпи една глътка. По пътя от Уолнът Кросинг бе обмислил внимателно началото на речта си, но сега, докато седеше с лице пред човека, който може би беше един от най-умните мафиоти в Америка, то му се стори абсолютно неподходящо и слабо. Все пак реши да действа. Понякога невъзможният отчаян ход е единствената възможност.

— Попаднах на информация, която може да ви заинтересува.

Погледът на Ангелидис изразяваше съвсем лека заинтересованост.

Гърни продължи.

— Само слухове, разбира се.

— Разбира се.

— За Отдела за борба с организираната престъпност.

— Вмирисани лайна. Никакви принципи.

— Чух — каза Гърни, отпивайки още една глътка от кафето си, — че се опитват да ви лепнат убийството на Спалтър.

— На Карл? Виждате ли за какво говоря? Шайка разбойници! Защо ще искам да убивам Карл? Казах ви и преди, той ми беше като син. Защо ще искам да правя нещо подобно? Отвратително! — Големите като на боксьор ръце на Ангелидис се свиха в юмруци.

— Според техния сценарий с Карл сте се скарали и…

— Глупости!

— Както казах, според сценария…

— Какво по дяволите е сценарий?

— Хипотезата им, историята, която са измислили…

— Измислили, точно така. Подлеци!

— Хипотезата им е, че с Крал сте се скарали и вие сте наели професионален убиец чрез Дебелия Гас, а после сте се изнервили и сте решили да прикриете следите си и да се отървете от Гас, като може би дори сте го направили сам.

— Сам?! Смятат, че аз съм забил пирони в главата му?

— Просто ви казвам какво чух.

Ангелидис се облегна назад, гневът в очите му отстъпи, но погледът му бе все така помътнял.

— И откъде идва всичко това?

— Планът да ви лепнат убийството ли?

— Да. От върховете на ОБОП ли?

Нещо в тона му подсказа на Гърни, че Ангелидис навярно има контакт с човек вътре в отдела. Някой, който би трябвало да знае за големите им операции.

— Доколкото разбрах, не. Останах с впечатление, че готвеният удар срещу вас е някъде откъм периферията. Неофициално. Няколко момчета, които са ви набрали много и искат да ви пипнат на всяка цена. Сещате ли се за някого?

Ангелидис не отговори. Мускулите на челюстта му се свиха, но продължи да мълчи още минута-две. Когато проговори, тонът му беше безизразен.

— И сте карали от Уолнът само за да ми кажете това?

— Не, има и още нещо. Открих кой е наемникът.

Ангелидис остана безмълвен.

Гърни го наблюдаваше внимателно.

— Петрос Паникос.

Нещо в погледа на гърка се промени. Ако Гърни трябваше да предположи, би казал, че мъжът се опитва да прикрие внезапен страх.

— Откъде знаете?

Гърни поклати глава и се усмихна.

— По-добре да не казвам.

За пръв път, откакто Гърни бе пристигнал, Ангелидис огледа градината и тухлената й стена и погледът му се спря на отворените врати с изглед към реката и гробището.

— Защо ми го казвате?

— Реших, че може би ще поискате да ми помогнете.

— За какво да ви помогна?

— Искам да намеря Паникос. Искам да го изкарам от леговището му. Да сключа сделка — може би той ще се съгласи да ни каже кой го е наел да убие Карл. След като не сте вие, ОБОП може да си го начука, нали? Това би трябвало да ви допадне.

Ангелидис постави едрите си ръце на масата и поклати глава.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът? — домакинът се изсмя с горчив, мрачен смях. — Частта, в която го изкарвате от леговището му. Повярвайте ми, това няма да стане. Нямате си представа с кого си имате работа.

Гърни отново сви рамене и разпери длани.

— Тогава може би трябва да науча малко повече за него.

— Може би много повече.

— Кажете ми какво пропускам.

— Като например?

— Как работи Паникос?

— Прострелва хора. Предимно в главата. Предимно в дясното око. Или ги взривява на парчета.

— А поръчките? Как ги урежда?

— Чрез посредници.

— Хора като Дебелия Гас?

— Като Дебелия Гас, да. Специално подбрани посредници. Само шепа хора в света общуват с него. Те уреждат сделката. Прехвърлят парите.

— От тях ли получава указанията?

— Указания? — Ангелидис се разсмя с гърления си глас. — Той получава името, срока на поръчката и парите. Останалото зависи само от него.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Да кажем, че искате да се отървете от определена личност. Теоретично, разбира се, само за идеята. Плащате цената на Питър Пан. Мишената ви изчезва от белия свят. Край на историята. Как се е отървал от нея, си е негова лична работа. Той не приема указания.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Пироните в главата на Гас — те не са били част от сделката, така ли?

Думите му като че ли привлякоха вниманието на Ангелидис.

— Не… не са били част от сделката. Не и ако убиецът е бил Питър.

— Значи са били изцяло негова идея, а не поръчка от клиент?

— Казвам ви, той не приема подобни поръчки — само името и пари в брой.

— Значи отвратителните гадости, които е причинил на Гас, са били негова идея?

— Не ме ли чувате? Той не приема заповеди от никого.

— Тогава защо го е направил?

— Нямам никаква представа. Това е проблемът. Като познавам Паникос и Гурикос, просто не виждам никакъв смисъл в станалото.

— Не смятате, че Паникос може да се е притеснявал, че Гурикос знае нещо опасно за него? Или че ще проговори? Или че вече е проговорил?

— Трябва да разберете нещо. Гас излежа доста време в затвора. Дванайсет шибани години в онази дупка „Атика“, а можеха да бъдат само две. Трябваше само да каже едно име. Но той не го направи. А онзи тип дори не беше в състояние да го докосне. Нямаше да има възмездие. Така че той не мълчеше от страх. Знаете ли защо мълчеше?

Гърни бе чувал такива истории и преди и знаеше рефрена.

— Принципи?

— Да, можете да си заложите задника на това. Принципи! Гас имаше железни топки!

Гърни кимна.

— Което отново повдига въпроса защо Паникос е направил това, което е направил. Нищо не се връзва.

— Казах ви — няма никакъв смисъл. Гас беше като Швейцария. Неутрален, мълчалив. Не говореше с никого за никого. Всички знаеха това и го уважаваха. Това беше тайната на неговия успех. Принципите.

— Добре. Гас е бил скала. А Паникос? Какво ще кажете за него?

— Питър? Питър е… специален. Приема само поръчки, които изглеждат невъзможни. Изключително решителен е. С висок процент на успеваемост.

— И въпреки това…?

— Какво?

— Усещам резервираност в тона ви.

— Резервираност? — Ангелидис млъкна, преди да продължи, като очевидно внимателно подбираше думите си. — Питър… е наемник, когото използват… само в много опасни ситуации…

— Защо?

— Защото въпреки уменията му… има определени рискове…

— Какви?

Ангелидис направи гримаса, сякаш повръщаше вчерашното си узо.

— Някога КГБ убиваше хора, като слагаше радиоактивна отрова в храната им. Имаше забележителни резултати. Но трябва много, много да се внимава с тези лайна. Същото е и с Питър.

— Толкова ли е страшен Паникос?

— Ако се изпречиш на пътя му, би могло да е сериозен проблем.

Гърни се замисли. Прииска му се да се разсмее на глас от коментара, че изпречването на пътя на решителен луд убиец би могло да бъде проблем.

— Чували ли сте, че обича да предизвиква пожари?

— Може и да съм чувал — отвърна Ангелидис. — И това е част от пакета, който получаваш, когато си имаш работа с него. Не мисля, че разбирате напълно срещу какво сте изправен.

— Сблъсквал съм се с доста трудни хора през годините.

— Трудни? Много забавно. Нека ви разкажа една история за Питър, за да разберете трудните хора. — Ангелидис се наведе напред, разпервайки ръцете на масата. — Имало два града, не много далеч един от друг. Във всеки град имало по един силен и влиятелен мъж. Това създавало проблеми — основният спор бил кой има право на многото неща, които се намират между градовете. Градовете се разраствали и се приближавали все повече един към друг и проблемите ставали все по-големи. Случвали се много гадости. Ескалация на напрежението. — Произнесе думата отчетливо. — Ескалация и в двете посоки. Накрая се стигнало до момент, след който нямало възможност за помирение. Никаква възможност за споразумение. И единият от мъжете решил, че другият трябва да изчезне. Наел малкия Питър за тази задача. Питър по това време тъкмо навлизал в бизнеса.

— Бизнесът с убийства? — любезно попита Гърни.

— Да. Професията му. Както и да е, той свършил работата. Чисто, бързо, без проблеми. После се появил в офиса на другия мъж, за да си получи заплащането. Офиса на човека, чиято поръчка изпълнил. Той му казал, че трябва да изчака, имал проблеми с парите в брой. Питър казал: „Не, ще ми платиш сега“. Мъжът казал: „Не, трябва да изчакаш“. Питър казал, че това не го прави никак щастлив. Мъжът се изсмял. И Питър го застрелял. Бум. Просто така.

Гърни сви рамене.

— Не е добра идея да се подиграваш на професионален убиец.

Устата на Ангелидис се изви в нещо, което би могло да бъде прието за кратко захилване.

— Никога не е добра идея. Вярно е. Но историята не приключва тук. Питър отишъл в къщата на мъжа и убил жена му и двете им деца. После обиколил града и убил брата на мъжа, петима негови братовчеда, съпругите им. Избил цялото шибано семейство. Двайсет и един души. Двайсет и един изстрела в главата.

— Впечатляваща реакция.

Устата на Ангелидис се отвори, разкривайки редица блестящи зъби с коронки. После той изригна в силен ръмжащ звук и Гърни си помисли, че това е най-нервният смях, който някога е чувал.

— Да, впечатляваща реакция. Вие сте забавен човек, Гърни. Впечатляваща реакция. Трябва да го запомня.

— Но и изглежда доста рисковано от бизнес гледна точка.

— Какво имате предвид под „рисковано“?

— Бих се замислил — след като е убил двайсет и един души заради забавено плащане — дали потенциалните клиенти няма да се притеснят да сключват сделки с него. Може да предпочетат да работят с някой, не толкова… докачлив.

— Докачлив? Казвам ви, Гърни, вие сте голям шегаджия. Докачлив? Добро е! Но това, което не разбирате, е, че Питър има особено предимство. Той е уникален.

— В какъв смисъл?

— Питър приема невъзможни задачи. Онези, които другите наемници казват, че не могат да бъдат изпълнени — прекалено рисковано е, мишената е прекалено добре охранявана — такива неща. И тогава идва Питър. Сякаш иска да покаже, че е по-добър от всички останали. Разбирате ли за какво говоря? Питър е уникален ресурс. Силна мотивация. Огромна решителност. Девет от десет пъти свършва работата. Само че… винаги съществува риск от косвено клане.

Гърни за малко да се разсмее на свой ред заради нелепото съчетание на думите, които Ангелидис бе използвал. Вместо това попита намръщено:

— Можете ли да дадете пример?

— Пример? Като онзи път, когато бе нает да убие мишена на един от фериботите до някакъв гръцки остров, но не знаел как точно изглежда човекът, знаел само, че ще бъде на борда в точно определено време. И какво направил? Взривил целия ферибот, убил почти сто души. Косвени жертви, масово клане. Ще ви кажа и нещо друго. Той не само не се колебае да използва масовите кланета — твърди се, че те му харесват. Пожари. Експлозии. Колкото по-големи, толкова по-добре.

Гърни вече започваше да си задава много въпроси. Но продължаваше да се връща към основния: защо някой би избрал точно Паникос за убийството на Спалтър? Защо са смятали това покушение за невъзможно?

Ангелидис прекъсна размишленията му.

— Почти забравих още нещо — това, за което всички наоколо все още говорят. Наистина ги впечатлило. Готов ли сте? — Не беше въпрос. — Докато малкият Питър вилнеел из града, изтребвайки цял род от лицето на земята… — познайте какво е правил? — Млъкна, в очите му имаше искрено вълнение. — Познайте.

Гърни поклати глава.

— Не обичам да налучквам.

— Няма значение. Така или иначе нямаше да познаете. — Приведе се още напред. — Пеел е.

Преди да напусне градината на ресторанта, Гърни отново погледна през отворените врати в задната стена. Виждаше ясно парцела на Спалтър — целия, без да му се пречка уличният стълб. Чу как Ангелидис потропва с пръсти по масата.

Обърна се към него и попита:

— Мислите ли понякога за Карл, докато гледате „Уилоу рест“?

— Разбира се. Мисля за него.

Без да сваля поглед от потропващите по металната повърхност пръсти на Ангелидис, Гърни продължи:

— Това, че Паникос е наетият убиец, подсказва ли ви нещо за поръчителя?

— Разбира се. — Потропването спря. — Подсказва ми, че е бил запознат с начина му на действие, с факта, че е някъде наоколо. Не можеш просто да отвориш телефонния указател, да набереш „Паникос“ и да кажеш: „Ей, имам работа за теб!“. Не става по този начин.

Гърни кимна.

— Малко хора биха били наясно как да се свържат с него — каза той, сякаш говореше на себе си.

— Питър приема договори само чрез половин дузина посредници по целия свят. Трябва да си с високо положение, за да ги познаваш.

Гърни изчака в мълчание известно време, после продължи.

— Бихте ли казали, че Кей Спалтър е била с високо положение?

Ангелидис се втренчи в него. Явно предположението го изненада, но отговорът му бе просто свиване на раменете.

Гърни имаше един последен въпрос, преди да си тръгне.

— Какво е пеел?

Ангелидис го погледна объркано.

— Паникос… Какво е пеел, докато е убивал онези хора?

— О, някаква детска песничка. Как ги наричаха — приспивни песни?

— Знаете ли коя?

— Откъде бих могъл да знам? Нещо за рози, цветя и други такива простотии.

— Пеел е приспивна песничка за цветя? Докато е обикалял и е застрелвал хората в главите?

— Най-после разбрахте! Усмихвал се като ангел и пеел тази кратка песничка с момичешки гласец. Хората, които са го чули, казват, че никога няма да го забравят.

Ангелидис млъкна.

— Това, което трябва да знаете за него — най-важното… Ще ви кажа какво е то. Той е двама души — единият е прецизен, точен и прави всичко по определена система. Другият е… просто шибана откачалка.