Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (58)

Глава 56
Фатална ярост

— Татко?

Кайл и баща му седяха неловко близо до камината в дневната — мястото, което бе най-далече от кухнята и най-далече от прозорците. Щорите бяха спуснати до долу. Единствената светлина идваше от малка лампа на масата.

— Да?

— Преди телефонното обаждане беше започнал да казваш, че трябва да предположим, че Питър Пан може би е някъде отвън, нали? — Кайл погледна нервно към големите прозорци на кухнята.

Гърни се замисли за миг, преди да отговори. Мислите му постоянно се връщаха към посланието със зловещата приспивна песничка — и как думите й отразяваха не само произхода й от времената на чумата, но и името, което Паникос бе избрал за прикритието си — „Цветята на Флорънс“, и любимия му метод на действие — палежите.

— Може и да е отвън, да.

— Имаш ли представа къде по-точно?

— Ако съм прав за гумата, вероятно е на запад от нас и Бароу Хил е доста вероятен избор.

— Мислиш ли, че може да се промъкне до къщата?

— Съмнявам се. Ако съм прав за гумата, това означава, че е със снайпер. В тази игра разстоянието му дава голямо предимство. Предполагам, че ще остане…

Прекъсна го стряскащо ярко присветване и силна експлозия. Нещо се блъсна в един от кухненските прозорци и навсякъде се пръснаха парченца стъкло.

Кайл извика:

— Какво, по дяволите…

Гърни го сграбчи за ръката и го издърпа на пода, после извади пистолета от кобура на глезена си, изгаси лампата, като дръпна щепсела от контакта в стената и пропълзя по пода до най-близкия прозорец. Изчака малко, вслушвайки се, после раздели внимателно с ръка две от лентите на щорите и погледна навън. Бяха му нужни няколко секунди, за да разбере какво точно гледа. Останките от материала за кокошарника бяха разпръснати из целия заден двор, като много от дъските горяха.

Кайл прошепна дрезгаво зад него:

— Какво, по дяво…

— Купчината с дървен материал… Взривил я е.

— Взривил я е… но как?

— С някакво… не знам… с някакво запалително устройство?

— Запалително? Какво…?

Гърни бе погълнат от огледа на района отвън, поне доколкото подобен оглед бе възможен в полумрака.

— Татко?

— Само минутка.

Адреналинът кипеше в него, докато присвиваше очи към двора и проверяваше за всяко движение. Оглеждаше и малките огньове, повечето от които като че ли загасваха от само себе си почти толкова бързо, колкото и бяха пламнали, заради влагата, попила в дървените дъски.

— Защо?

От въпроса на Кайл струеше такова отчаяние, че Гърни се принуди да отговори.

— Не знам. Същата цел като със спуканата гума, може би. Иска да ме изкара навън. Изглежда бърза.

— Божичко! Искаш да кажеш, че той е бил… че е бил навън… и е поставил бомба?

— Да, може би по-рано, когато съм бил у Уинклър, преди ти да се върнеш от Сиракуза.

— Божичко. Бомба? С часовников механизъм?

— По-вероятно е била с детонатор, задействан с телефон. По-лесно се контролира, по-точно е.

— И сега… какво?

— Къде са ключовете за мотора ти?

— На таблото. Защо?

— Последвай ме.

Пълзейки, Гърни поведе Кайл по пода навън от стаята — сега осветявана от трепкащите през прозорците светлинки на догарящите дъски — надолу по задния коридор към тъмния кабинет. Намери пътя до северния прозорец, опипвайки мебелите, вдигна щорите, отвори ги и се измъкна внимателно навън, все още с пистолет в ръка.

Кайл направи същото.

На петнайсет метра пред тях, между къщата и високото пасбище, имаше малък гъсталак, едва видим на слабата светлина, хвърляна от огъня в този далечен край на двора, където Гърни понякога паркираше косачката си. Посочи черния ствол на един огромен дъб.

— Точно зад това дърво има две скали с малка цепнатина между тях. Пъхни се там и остани, докато те повикам.

— Какво ще правиш?

— Ще неутрализирам проблема.

— Какво?

— Нямам време да ти обяснявам. Просто прави каквото ти казвам. Моля те. — Посочи отново натам, по-настоятелно. — Ето там, зад дървото. Между скалите. Нямаме време. Сега!

Кайл се запъти към гъсталака и се скри от потрепващата светлина на огъня в мрака. Гърни заобиколи къщата и се озова на мястото, където бе паркиран моторът. Беше почти сигурен, че тази позиция не се вижда от върха на Бароу Хил. Надяваше се Кайл да е прав за ключа. Ако не беше в ключалката на таблото… Но беше.

Пъхна пистолета си отново в кобура на глезена и се качи на мотора. Повече от двайсет и пет години не се беше качвал на подобно нещо — след стария „Триумф 650“, който бе карал в колежанските си дни.

Бързо се запозна с позицията на спирачките, амбреажа, лоста за скорости. Погледна към резервоара, кормилото, хромирания фар, предния калник, предната гума — спомените започнаха да се връщат в съзнанието му. Дори физическото усещане, усещането за баланса и мощта на мотора — всичко си бе там, сякаш бе стояло в някаква херметически затворена част от паметта му, живо и непокътнато, готово за незабавна употреба.

Хвана извитите дръжки на кормилото и започна да изправя мотора от наклонената му позиция, когато ярък пламък, внезапно издигнал се от горящите дъски, освети нещо тъмно и обемисто на земята до аспарагусовата градинка. Отново подпря мотора, бавно се приведе и извади пистолета от кобура. Доколкото можеше да види на потрепващата светлина, обектът на земята не се движеше. Беше с размера на човешко тяло. Нещото от по-близката до него страна може би беше протегната ръка.

Гърни вдигна оръжието си, слезе внимателно от мотора и се придвижи към ъгъла на къщата. Вече беше сигурен, че гледа към проснатото тяло на човек, а в края на тази предполагаемо протегната ръка можеше да различи нещо с форма на оръжие.

Отпусна се на колене и погледна бързо зад ъгъла на къщата — уверявайки се, че колата му препречва гледката на стрелеца, евентуално намиращ се на Бароу Хил, към мястото, което трябваше да пресече, за да стигне до фигурата на земята. Без повече колебание продължи да пълзи напред, с подготвен в ръка пистолет и вперени в пушката очи. Когато му оставаше само метър до нея, свободната му ръка попадна на мокро лепкаво петно на земята.

По слабата, но отличителна миризма веднага осъзна, че пълзи в локва кръв.

— Ъх…!

Прошепнатото възклицание беше чист рефлекс, както и рязкото му отдръпване назад. По-голямата част от кариерата си в нюйоркската полиция бе прекарал във времената, когато СПИН беше в най-големия си пик, и бе научен да възприема кръвта като смъртоносна отрова, докато не се докаже обратното.

Този инстинкт все още беше жив в него. Беше го яд и съжаляваше, че няма ръкавици в себе си, но трябваше да разбере какво е положението, затова се насили да продължи. По скалата от нула до десет угасващата светлина на разпръснатите останки, които все още горяха край аспарагусите, бе от нула до две.

Посегна първо към пушката, сграбчи я здраво и я издърпа от ръката, която я държеше. Беше обикновена пневматична ловна винтовка за елени. Но сезонът за лов на елени започваше чак след четири месеца. Гърни плъзна пушката зад себе си, приближи се към тялото достатъчно, за да види, че източникът на кръвта е грозна рана отстрани на врата му — толкова дълбока и отворена директно в сънната артерия, че смъртта е настъпила за секунди.

Причинителят на раната все още бе забит на мястото. Приличаше на нож с две остриета, събрани в единия край така, че да оформят странно на вид оръжие с U-образна форма. След секунда Гърни разпозна какво всъщност беше това. Беше една от острите метални скоби, които бяха доставени заедно с дъските. Очевидното обяснение бе, че експлозията е изхвърлила във въздуха желязното парче с такава ужасна сила в посока към мъжа с пушката, че то му бе прерязало гърлото. Но това водеше до други въпроси.

Дали мъжът бе организирал взрива и после бе станал жертва на неочакваните последствия? Изглеждаше малко вероятно да детонира устройството, докато все още се намира в обсега на останките. Може би го бе детонирал случайно? Или не е бил наясно със силата на експлозивния заряд? Или е било следствие от неловкостта на втори съучастник, който е действал прекалено рано? Но всички тези въпроси водеха до друг, по-основен въпрос.

Кой, по дяволите, беше този човек?

Нарушавайки протокола за съхраняване на местопрестъплението недокоснато, Гърни хвана здравото мускулесто рамо на мъжа и със сериозно усилие го превъртя по гръб, за да огледа по-добре лицето му.

Първото му заключение бе, че мъжът определено не беше съседът му. Второто — леко закъсняло от липсата на осветление и заради зрелищно пречупения нос на човека, причинен вероятно от падането по лице, бе, че все пак го познава. Бяха му нужни няколко секунди, за да го идентифицира.

Беше Мик Клемпър.

В този момент Гърни забеляза и втората миризма, не така смътна като мириса на кръвта. Алкохол. И това доведе до третото заключение — основано на предположение, но доста правдоподобно.

Клемпър, вероятно също като Паникос, бе видял или пък му бе казано за анонса на „Криминален конфликт“ с обещанията за сензационни разкрития по случая „Спалтър“ и това го бе провокирало да действа. Пиян и вбесен — може би в налудничав опит да ограничи щетите или пък тласкан от ярост заради нарушеното според него обещание от страна на Гърни, той бе решил да отмъсти на човека, който го е предал. На човека, който бе сложил край на кариерата и на досегашния му живот.

Пиян и вбесен, бе дошъл да дебне Гърни, спотайвайки се из гората, а след падането на мрака се бе промъкнал към къщата. Пиян и вбесен, дори не се бе замислил колко опасно може да е това място.