Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (59)

Глава 57
Джобове с листенца

За пореден път Гърни бе изправен пред простичък и неотложен въпрос: „А сега какво?“.

В не толкова спешна ситуация може би щеше да избере най-чистия и безопасен вариант: веднага да се обади на 911. Каквито и да бяха мотивите му да се появи тук, все пак един щатски полицай беше убит. Макар и непредвидена, смъртта му едва ли беше случайност. Като пряк резултат от престъпление — дръзкото детониране на предварително заложен взрив — това си беше чисто убийство. Ако не го докладваше на съответните власти в съответното време, поведението му можеше да бъде оценено като възпрепятстване на правосъдието, а към това се добавяше и укриване на съпътстваща информация по случая.

От друга страна, много неща можеха да бъдат оправдани от наложителността да преследва незабавно заподозрян.

А и вероятно имаше начин да докара местната полиция на местопрестъплението, без да се въвлича в дългия разпит, който беше сигурен, че ще последва, и така да загуби може би последния си истински шанс да залови Паникос и да разплете възела на случая „Спалтър“.

Обърна отново тялото на Клемпър в първоначалната му позиция, като се надяваше, че криминалистите няма да забележат доказателства за намесата му, и запълзя обратно зад ъгъла на къщата. Провикна се тихо към Кайл.

След по-малко от трийсет секунди младият мъж беше до него.

— Божичко… там… да няма човек… там, на земята?

— Да. Но забрави за малко за това. Не си го видял. Телефонът ти в теб ли е?

— Да, разбира се. Но какво…?

— Обади се на 911. Разкажи им всичко, което стана тук до момента, в който прескочихме през прозореца — спуканата гума, взривът, убеждението ми, че гумата е уцелена с куршум. Кажи им, че съм бивш полицай от Ню Йорк и че след взрива съм забелязал движение на Бароу Хил, че съм ти казал да се скриеш в гъсталака, после съм взел мотора ти и съм тръгнал да преследвам този, който съм помислил, че е там. И това е всичко, което знаеш.

Кайл погледна към тялото на Клемпър.

— А… а това…?

— Угасили сме лампите, баща ти те е пратил в храстите, за да се скриеш. Не си видял тялото. Нека ченгетата го открият сами. И тогава ще бъдеш толкова изненадан и объркан, колкото и те.

— Изненадан и объркан — няма да ми е трудно.

— Остани в гъсталака, докато видиш първата полицейска кола да минава през пасбището. Тогава се изправи бавно и ги остави да те видят. Нека видят ръцете ти.

— Все още не си ми казал какво е станало… с него.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще трябва да забравиш и ще ти е по-лесно да докараш изражение на изненада и обърканост.

— Ти какво ще правиш?

— Това зависи от ситуацията на хълма. Ще измисля нещо на път за там. Но каквото и да става, трябва да стане сега.

Върна се при мотора, запали го възможно най-безшумно, зави и потегли бавно към задната част на къщата. Сигурен, че сградата му осигурява достатъчно прикритие, включи предните светлини и тръгна бавно с нежно ръмжащия мотоциклет към старата пътека за крави, която водеше към просторното поле, разделящо неговия имот от Бароу Хил.

Беше убеден, че обходът, който е направил, ще попречи на човека, намиращ се на върха на хълма, да види светлината на фара му. После щеше да успее да мине по пътеката от северната страна — отклонение, което не се виждаше директно от върха.

Всичко звучеше много добре на думи. Но не беше достатъчно.

Имаше прекалено много неизвестни. Гърни не можеше да се отърве от чувството, че се включва в игра, в която играчът от другата страна на масата има не само по-добри карти, но и по-добро място и по-голям пистолет. Да не споменаваме огромният му опит досега.

Гърни се изкушаваше да обвини за всичко циничните лицемерни гадняри от РАМ ТВ, чиято „грешка“ с времето на излъчване на анонсите беше почти сигурно съзнателно решение. Повече излъчвания — повече зрители, а повече зрители бе тяхната цел номер едно. Всъщност това беше единствената им цел. Ако някой умреше вследствие на тяхното решение, е… това направо щеше да вдигне рейтинга им до небесата.

Но проблемът с това да хвърли цялата вина върху тях, колкото и зли и продажни да бяха, бе, че осъзнаваше собствената си роля в ситуацията. Негова беше вината, че се престори — най-вече пред самия себе си, — че в плана му има някакъв смисъл.

Беше трудно да поддържа тази илюзия сега, когато се мъчеше да задържи мотора изправен по неравния път през горичките от храсталаци, високи до кръста трепетлики и дупки на мармоти, заради които външният край на неокосеното поле беше предизвикателство дори при идеална видимост. В тъмна нощ си беше направо кошмар.

Когато доближи подножието на хълма, теренът стана по-труден и подрусващите движения на снопа светлина на предния фар през храсталаците от бурени изпълни района пред него с блуждаещи сенки. Гърни и преди се бе сблъсквал с трудни ситуации преди финалната битка с опасен противник, но му се струваше, че никога не е било толкова зле. Нямаше време да помисли, да оцени всички „за“ и „против“ и нивото на риска и чувстваше, че е принуден да действа от външни обстоятелства.

Принуден не беше преувеличено определение. Сега, когато бе на незначително разстояние от Паникос, вариантът да го остави да избяга беше немислим.

Щом стигна близо до каменната кариера, усещането за предстоящия лов стана още по-силно и рационалната преценка на риска започна да изглежда несъществена.

Имаше и нещо друго. Нещо много особено.

Ехото от миналото, което събуждаше в него сила, далеч по-мощна от логиката.

Онзи раздиращ спомен за избягалата кола. Дани, проснат мъртъв на асфалта. Спомен, който бе родил твърдата убеденост, че никога повече — никога повече, независимо от опасността — няма да позволи убиец, който е толкова близо до него, да се измъкне.

Това беше много далеч от всички тънкости на рационалността. Това беше нещо, което непоносимата загуба бе прогорила в мозъка му като с нагорещено желязо.

Гърни стигна началото на северната пътека и трябваше да вземе незабавно решение, а нито един от вариантите не беше особено въодушевяващ.

Паникос навярно е екипиран с апаратура за инфрачервено виждане — мерник и бинокъл, и всеки опит да стигне до върха на хълма щеше да е смъртоносен за Гърни, много преди противникът му да се озове в обсега на неговата берета. Единственият начин, по който евентуално би могъл да неутрализира технологичното предимство на Паникос, бе да го накара да побегне. А за да стане това, също имаше само един начин — да го убеди, че враговете го превъзхождат по численост и въоръжение; впечатление, което щеше да бъде трудно за създаване при пълната липса на подкрепление. За секунда Гърни си представи как се втурва напред по виещата се пътека с ръмжащия мотор, как крещи заповеди на въображаемите подкрепления и вика с преправен глас въображаемите им отговори. Но веднага изостави идеята — беше прекалено елементарна като замисъл.

После му хрумна друго, очевидното решение. Въпреки че нямаше истинско подкрепление, привидното му присъствие може би щеше да се окаже достатъчно — а едно много убедително привидно подкрепление скоро щеше да се появи на сцената. Всяка минута — в отговор на обаждането на Кайл до 911, на пасбището би трябвало да се появи полицейска патрулка с въртящи се светлини, може би дори не една, а две или три. Пристигането им щеше да се вижда пределно ясно от вероятната позиция на Паникос до езерцето и появата им щеше да създаде впечатление за наличието на достатъчна полицейска сила, за да го разколебае и да го убеди да отстъпи по задната пътека към пътя Бивър Крос.

Всичко щеше да е напразно обаче, ако успееше да спечели прекалено голяма преднина пред Гърни и да се изплъзне в нощта; или, още по-зле, ако се скриеше встрани от пътеката незабелязан и останеше в засада. За да избегне тази възможност, Гърни реши да продължи с мотора възможно най-безшумно, докато стигне на около три четвърти разстояние от виещия се нагоре път, да изчака пристигането на патрулните коли и тогава да действа по инстинкт в зависимост от реакцията на Паникос.

Не му се наложи да чака дълго. Не повече от минута или две след като стигна целта си, на пътя — на незначително разстояние от върха на хълма, видя мигащите между дърветата в далечния край на полето цветни светлини. И почти незабавно чу звука, на който се бе надявал — звук от двигател на АТВ, отначало силен, после отслабващ, което означаваше, че поне за миг Паникос е действал според неговите очаквания.

Гърни запали отново двигателя на своя мотор и потегли с максимална скорост през останалата част от пътя. Когато стигна малкото открито пространство до езерцето, загаси двигателя за миг, за да чуе двигателя на Питър Пан и да прецени позицията и скоростта му. Предположи, че е на не повече от сто метра надолу по задната пътечка. Докато обръщаше мотора и светлината на фара се плъзна по полянката, погледът му се спря първо на едно, а после и на друго странно нещо. Върху плоската скала, от която имаше най-добър изглед към къщата на Гърни, бе поставен букет цветя. Стъбълцата им бяха увити в жълта хартия. Цветчетата бяха с наситен кафеникавочервен цвят в нюанса на засъхналата кръв — това бе и най-обичайният цвят за цъфтящите през август местни хризантеми.

Запита се дали букетът — или „листенцата“ по думите от детската песничка — бе предназначен за него, може би като последно послание, поставено край мъртвото му тяло.

Второто странно нещо бе черен метален предмет с големината на половин цигарена кутия, паднал на земята между Гърни и букета. Реакцията му бе абсолютно инстинктивна, физическа — издърпа дръжките надясно и изви кормилото. Моторът направи остър завой, вдигайки облак от кал и камъчета в мрака, и ускори към края на езерото.

Ако не беше успял да се отдалечи толкова бързо, последвалата експлозия щеше да го убие. В момента единственият отрицателен ефект бе вълната от малки камъчета и кал, която се изсипа по гърба му.

В отговор на това посегателство срещу живота му, Гърни се провикна с най-добрия си професионален лидерски глас: „Сбор на всички отряди, задния склон, Бароу Хил. Детониран взрив. Няма жертви“. Идеята му бе да увеличи натиска върху Питър Пан. Да го накара да действа безразсъдно, да допусне грешка, да изгуби контрол. Може би да се блъсне в дърво или да се подхлъзне в някоя канавка. Целта му беше да го спре по един или друг начин.

Нямаше да си прости, ако му позволеше да избяга.

Ако допусне червеното БМВ да се изгуби в далечината и да изчезне завинаги.

Не. Нямаше да се случи. Каквото и да му струваше, това нямаше да се случи отново.

Не можеше да допусне Паникос да се отдалечи прекалено много. Двеста метра по-напред и той щеше да има достатъчно време и разстояние, за да спре внезапно, да се обърне, да извади оръжието си и да стреля, докато Гърни е прекалено далеч, за да има шанс със своята берета.

Докато вниманието му бе съсредоточено едновременно в две посоки — следенето на светлините на АТВ-то и неравната пътека, Гърни нито изоставаше, нито напредваше особено. Но с всяка изминала на мотора секунда чувстваше, че физическата му памет за каране се възвръща. Също както когато се качваш на ски, след като дълго време не си карал. Спускането надолу по пътеката връщаше усещането му за координация.

Когато стигнаха до павираната повърхност на Бивър Крос — АТВ-то все още бе на стотина метра пред него, Гърни се почувства достатъчно уверен, за да ускори.

АТВ-то изглеждаше необичайно бързо — очевидно бе проектирано или модифицирано за състезания, но моторът на Кайл бе по-бърз. След километър и половина Гърни бе съкратил разстоянието помежду им на трийсет, може би четиридесет метра — все още прекалено далеч, за да стреля. След още километър обаче вече щеше да е достатъчно близо.

Очевидно усещайки същата възможност, но от другата гледна точка, Паникос излезе от шосето на успоредния черен път, който минаваше по продължението на дълго царевично поле. Гърни направи същото, в случай че малкият човек реши да мине напряко през самото поле.

Коловозът на селския път бе още по-неравен от пътеката към Бароу Хил и налагаше ограничение на скоростта до 40–60 километра в час, което анулира предимството на мотора на Гърни и запази преднината на Паникос — дори малко я увеличи, защото вилките и амортисьорите на неговата машина бяха по-пригодени за такива условия.

Пътят и неговото отклонение покрай царевичното поле преминаха надолу към относително по-равния, но все още доста грапав терен на речната долина. В края на пътя Паникос продължи през изоставеното пасбище на някогашната най-голяма мандра в района, или поне така беше казал някой на Гърни. Сега мястото бе просто огромна ливада със затревени хълмчета и кални ручейчета, които даваха предимство на АТВ-то на Паникос и неговата преднина отново се увеличи на стотина и повече метра, принуждавайки Гърни да натисне мотора максимално, докато минаваше през препятствията, все едно участваше в слалом.

В яростно преследване като това има една първична простота, която заличава страха и потиска всяко рационално изчисление на риска.

Освен червените светлини от стоповете на АТВ-то, върху които се бе съсредоточил, Гърни започна да забелязва и отблясъците на други светлинки в долината под тях. Цветни и бели, някои застопорени на място, други — в движение.

Отначало това му подейства дезориентиращо. Къде, по дяволите, се намираше? Многобройните ярки светлини бяха толкова непривични за Уолнът Кросинг, колкото чучулигите за Манхатън. После видя въртящ се кръг с оранжеви светлини и се сети.

Това беше виенското колело от селския панаир.

Паникос продължаваше да увеличава преднината си през влажната низина на мочурливата земя, която отделяше бившето пасбище от по-високо разположеното сухо поле с квадратна форма, на което бе организиран панаирът с местата за паркиране около него.

За няколко ужасни секунди Гърни си помисли, че го е изгубил сред морето от превозни средства, заобикалящи оградения периметър на самия панаир. Но после зърна познатите задни стопове да просветват по външния край на паркинга в посока към входа за посетители.

Докато стигне до входа, АТВ-то беше минало през него. Три млади жени с ленти на охранители, очевидно отговарящи за пропускането на колите, изглеждаха смутени. Едната говореше по уоки-токито си, другата по телефона.

Гърни спря до третата. Загаси двигателя и й показа идентификационната си карта от нюйоркската полиция, докато питаше.

— Мина ли току-що едно АТВ покрай вас?

— Да, да му се не види! Някакво хлапе, на камуфлажно АТВ. Него ли преследвате?

Гърни се поколеба за секунда при думата „хлапе“, после осъзна, че преминаващият бързо Паникос може да им е заприличал на младеж.

— Да. Как беше облечен?

— Облечен? Ами… Може би с някакво лъскаво черно яке? Като онези шушлякови непромокаеми якета? Не съм сигурна.

— Добре. Видяхте ли накъде отиде?

— Да, малкото гаднярче! Мина натам — тя посочи към импровизираната улица между една от главните палатки и дългата редица от каравани и къщи на колела.

Гърни мина през входа, насочи се към тесния проход и стигна до края му, който се сливаше с една от главните алеи на панаира. Безгрижно разхождащата се тълпа бе доказателство, че едва ли оттук е минал някой с бясна скорост, което означаваше, че Паникос се е шмугнал в някоя от многото странични алеи между караваните и сега можеше да е навсякъде на територията на панаира.

Гърни зави и се върна обратно до входа, където видя, че към трите жени се е присъединил и един намръщен полицай — без съмнение някое от местните ченгета, поело двойна смяна като охранител.

Сивокос и шкембест, изпъващ униформата, която сигурно му е била по мярка преди десетина години, той огледа мотора на Гърни със смесица от завист и презрение.

— Какъв е проблемът?

Гърни му показа документите си.

— Човекът, който е минал през входа преди няколко минути, е въоръжен и опасен. Имам основание да смятам, че е прострелял гумата на колата ми.

Ченгето оглеждаше идентификационната му карта така, сякаш бе севернокорейски паспорт.

— Носите ли оръжие?

— Да.

— На тази карта пише, че сте пенсиониран полицай. Имате ли разрешение за оръжието?

Гърни отвори бързо портфейла си и му показа разрешителното.

— Времето е от решаващо значение, полицай. Човекът е сериозен…

Полицаят го прекъсна.

— Извадете го от портфейла си и ми го подайте.

Гърни го направи и повиши глас.

— Чуйте ме. Този човек е заподозрян в убийство. Ако го изпуснем, няма да е никак добре.

Ченгето изучаваше разрешителното.

— Забавете малко… детектив. Далече сте от Загнилата ябълка. — Сбърчи намръщено нос. — Този ваш беглец има ли си име?

Гърни нямаше желание да отваря торбата с лайната, но сега нямаше избор.

— Казва се Петрос Паникос. Той е професионален наемен убиец.

— Той е какво?

Трите млади жени, които трябваше да охраняват входа, бяха застанали зад полицая и го зяпаха с широко отворени очи.

Гърни се опита да запази спокойствие.

— Петрос Паникос уби седем души в Купърстаун тази седмица. Може да е причинил смъртта на полицай преди около час. И в момента се намира на територията на панаира. Схващате ли положението?

Полицаят постави ръка на дръжката на пистолета си.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Картата ми ви каза кой съм — Дейвид Гърни, старши детектив, полиция на Ню Йорк, пенсиониран. Казах ви, че преследвам заподозрян в убийство. Сега ще ви кажа още нещо. Възпрепятствате ненужно неговото задържане. Ако поради това възпрепятстване той избяга, с вашата кариера е свършено. Разбирате ли какво казвам, полицай?

Мътната враждебност в очите на ченгето се избистри в нещо по-опасно. Той оголи устни, разкривайки пожълтелите си стиснати зъби. Бавно отстъпи назад с все още поставена на пистолета ръка. Движението беше много по-заплашително, отколкото ако бе направил крачка напред.

— Това беше. Слезте от мотора.

Гърни погледна към трите зяпнали смаяно жени и проговори с нарочно силен и решителен глас:

— Извикайте началника на охраната! Докарайте го на този вход — СЕГА!

Ченгето се обърна към тях, вдигайки свободната си ръка в жест, казващ „спрете“.

— Няма нужда да викате никого. Никого. Никакви обаждания. Аз ще се погрижа за това сам.

На Гърни му хрумна, че това може да е единственият му шанс. По дяволите риска — просто не можеше да си позволи да изгуби Паникос! Даде рязко газ, завъртя кормилото надясно, направи завой на сто и осемдесет градуса и профуча отново зад караваните сред вдигналия се от задната му гума дим. По средата на главната алея се вмъкна между два големи камиона и се озова сред лабиринта от каравани с най-различни размери и форми. Скоро излезе на една от по-тесните алеи на панаира, минаваща покрай палатките, в които бе изложено всичко — от перуански шапки във всякакви цветове до скулптури на мечки, направени от вериги. Заряза мотора на полуприкрито местенце между две палатки — в едната се продаваха суитшърти с надпис „Уолнът Кросинг“, в другата — сламени каубойски шапки.

Импулсивно си купи и от двете, после спря в намиращата се наблизо тоалетна и облече светлосивия суитшърт върху тъмната тениска, която носеше. Измъкна пистолета от кобура на глезена си и го пъхна в джоба на суитшърта, после се огледа в огледалото. Промяната в облеклото плюс периферията на сламената шапка, скриваща очите му, го убеди, че така ще бъде по-трудно разпознат, поне от разстояние — независимо дали от Паникос, или от проблематичното ченге.

Хрумна му, че Паникос може да е направил същото, за да се слее с обкръжението — и това повдигна очевидния въпрос.

Когато Гърни започне да се оглежда из тълпата, за какви точно белези би трябвало да се оглежда?

Ръстът — който бе приблизително между метър и четиридесет и метър и петдесет и нещо — поставяше Питър Пан в графата на повечето ученици. За нещастие, учениците вероятно бяха поне няколкостотин от десетте хиляди посетители на панаира. Какви други критерии можеха да стеснят профила на търсене? Записите от охранителните камери бяха полезни за установяването на някои факти, но не и за определяне на отличителни белези, независими от оригиналния контекст — тъй като голяма част от косата и лицето на Паникос бяха прикрити от слънчевите очила, лентата за коса и шала. Носът му се виждаше, както и устата, но почти нищо друго — щеше да е трудно да го разпознае при бързо оглеждане на постоянно движеща се тълпа.

Стресираната охранителка при вратата бе казала, че според нея носел черно яке, но Гърни не разчиташе на впечатленията й. Не звучеше сигурна, а и дори да беше, при подобно напрежение свидетелствата на очевидци най-често се оказваха погрешни. А и каквото и да беше носил Паникос на влизане през входа, сигурно вече се бе преоблякъл. Така че поне за момента Гърни се оглеждаше за нисък, слаб човек с остър нос и детска уста.

Сякаш за да подчертае ограничеността на това описание, въодушевена групичка от дузина хлапета — десет-единайсет, може би дори дванайсетгодишни — премина алеята точно пред него.

Вероятно половината от тях попадаха извън съответните параметри било заради височината, било заради теглото, но Паникос с лекота би отговарял на описанието на другата половина.

Всъщност, ако предположеше, че Паникос наистина се бе слял с тази група, ако допуснеше, че е сред тях, право пред него, как щеше да го разпознае?

Беше обезкуражително — особено като се има предвид, че цялата групичка току-що бе посетила една от палатките, в които бяха изрисували лицата им с образи, които Гърни предположи, че са на комикс герои.

А и колко други подобни групи можеше да има тук — обикалящи из панаира в този момент, с Паникос, прилепил се към някоя от тях?

Едва тогава Гърни забеляза какво точно правеха младежите от тази група. Доближаваха другите посетители, предимно възрастни, с букети цветя в ръце. Ускори крачка и ги последва до по-широката алея, за да види отблизо какво точно става.

Те продаваха цветята — или по-скоро подаряваха ги на всеки, който дадеше поне десет долара дарение за Фонда за помощ при наводненията в Уолнът Кросинг. Но това, което привлече вниманието му — сто процента от вниманието му, бе видът на тези букети.

Цветята бяха ръждивочервени хризантеми и стъбълцата им бяха завити в жълта хартия — напълно идентични с букета, който Паникос бе оставил до езерцето.

Какво означаваше това? Обмисляйки всичко, Гърни бързо стигна до заключението, че цветята от езерото най-вероятно са дошли от панаира, което означаваше, че Паникос е бил тук, преди да отиде на Бароу Хил. А това повдигаше интересен въпрос.

Защо?

Очевидно не бе отишъл на панаира с първоначалната цел да купи букет, за да го донесе в имота на Гърни, тъй като едва ли е имало откъде да знае, че тук ще има букети. Ако е искал да го направи, местният цветар би бил по-очевидният избор. Не, беше дошъл на панаира по друга причина и хризантемите бяха второстепенно решение.

Но каква бе основната причина? Със сигурност не са били провинциалните форми на забавление, захарният памук и кравешкото бинго. Тогава защо, по дяволите…?

Звънът на телефона прекъсна потока на мисълта му.

Беше Хардуик, силно развълнуван.

— Мамка му, човече! Добре ли си?

— Така мисля. Какво става?

— И аз това искам да знам! Къде си, по дяволите?

— На панаира. Както и Паникос.

— Тогава какво, по дяволите, става в къщата ти?

— Ти откъде знаеш…?

— Аз съм на пътя, близо до отбивката за вас и тук има шибан конвой — две местни патрулки, шерифска кола и джип на БКР — всички са тръгнали към твоя път. Какво става, мамка му?

— Намерих Клемпър до къщата. Мъртъв. Дълга история. Изглежда, че първите ченгета, които са дошли, са повикали останалите. Конвоят, който си видял, е втората вълна.

— Мъртъв? Мик Задника? Как е умрял?

Гърни му обясни възможно най-накратко — от спуканата гума до взривяването на дървения материал и фаталната скоба във врата на Клемпър и от цветята на Бароу Хил до цветята на панаира.

Докато говореше, осъзна, че трябва незабавно да се обади на Кайл, след като приключи разговора.

Хардуик изслуша разказа за събитията от вечерта в пълно мълчание.

— Трябва веднага да дойдеш тук на панаира — каза Гърни. — Видял си същите записи като мен, така че шансът да разпознаеш Паникос е същият.

— Тоест близък до нула.

— Знам. Но трябва да опитаме. Той е някъде тук. Дошъл е по някаква причина.

— Каква причина?

— Нямам представа. Но е бил тук и по-рано днес, а сега дойде отново. Не е случайност.

— Виж, знам, че смяташ Паникос за ключ към всичко, но не забравяй, че някой го е наел. Мисля, че е Джона.

— Нещо ново ли си намерил?

— Просто инстинктът ми го казва, това е. Има нещо особено в това мазно копеле.

— Нещо друго, освен мотива за петдесет милиона долара?

— Да, така мисля. Мисля си, че е прекалено усмихнат, прекалено готин.

— Може би това са просто очарователните гени на семейство Спалтър.

Хардуик се изсмя леко.

— Имунизиран съм към тези гени.

Гърни вече нямаше търпение да се обади на Кайл и да провери какво става с него, нямаше търпение да тръгне да търси Паникос.

— Добре, Джак. Побързай. Обади ми се, когато дойдеш.

Докато затваряше, чу първия взрив.