Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (15)

Глава 14
Братът на дявола

Къщата не беше толкова кичозна, колкото Гърни бе предположил. Въпреки фасадата, която бе като излязла от приказките, интериорът беше по-скоро сдържан. От входната врата се влизаше в скромно преддверие. Отляво видя дневна с камина и няколко картини с традиционни местни пейзажи, висящи по стените. През вратата отдясно забеляза стая, която приличаше на офис — с махагоново бюро и голяма картина на „Уилоу рест“ зад него, напомни му за онези широкоразпространени плакати на ферми или селца от XIX век. Още напред и вляво имаше стълбище за горния етаж, а от дясната страна — врата, която вероятно водеше към една или две други стаи в задната част на къщата. Точно там влезе Полет Пърли, за да направи кафе, след като заведе Гърни в дневната и го настани на кресло с висока облегалка за главата до камината. На лавицата над нея имаше снимка в рамка на длъгнест мъж, прегърнал по-младата версия на Полет. Косата й беше доста по-дълга от сега, развята от вятъра и медноруса.

Тя се появи отново с поднос, на който имаше две чаши черно кафе, малка каничка с мляко, захарница и две лъжички. Постави подноса на ниска масичка пред тях и се настани на креслото близнак на неговото. Никой от тях не проговори, докато си слагаха мляко и захар в чашите, нито когато отпиха първата глътка и после се облегнаха назад в креслата.

Той забеляза, че Полет държи чашата с две ръце, вероятно за повече сигурност или за да прикрие треперенето на пръстите си. Устните й бяха присвити, но помръдваха нервно в ъгълчетата.

— Сега може да вали колкото си иска — каза тя с внезапна усмивка, сякаш се опитваше да разпръсне напрежението в стаята със звука на гласа си.

— Любопитен съм за това място — каза Гърни. — Историята на „Уилоу рест“ сигурно е много интересна.

Историята на мястото изобщо не го интересуваше. Но смяташе, че ако я разговори за нещо познато, нещо лесно, неусетно ще я накара да премине и към по-трудните теми. През следващите петнайсет минути Полет обясняваше философията на Емерлинг Спалтър, която звучеше на Гърни като чудесно пакетирана ескейпистка безсмислица.

„Уилоу рест“ беше последният дом на покойника, а не гробище. На плочата беше изписана само датата на раждане, а не и тази на смъртта, защото след като се родим, живеем вечно. „Уилоу рест“ осигуряваше не гробни места, а домове, място сред природата с трева, дървета и цветя. Всеки имот бе пригоден не за един човек, а за няколко поколения от едно семейство. Пощенската кутия на входа бе подсещане за членовете на семейството да оставят писма и картички за любимите си покойници. (Събираха ги веднъж седмично, изгаряха ги ритуално с преносим мангал на мястото и ги разпръсваха в пръстта.) Полет му обясни искрено, че в „Уилоу рест“ всичко е свързано с живота, традицията, красотата, покоя и запазването на уединението на семействата.

Според Гърни в това гробище имаше от всичко по малко, но нямаше и помен от самата смърт. Не го каза. Искаше тя да продължи да говори.

Емерлинг и Агнес Спалтър имали три деца, две от които починали от пневмония още като бебета. Оцелелият бил Джоузеф. Той се оженил за жена на име Мери Крок.

Джоузеф и Мери имали двама синове, Карл и Джона.

Гърни забеляза, че при споменаването на тези имена тонът и изражението на Полет веднага се промениха, а устните й пак помръднаха почти незабележимо.

— Разбрах, че макар да са братя, двамата са били много различни — каза той окуражително.

— О, да! Черно и бяло! Каин и Авел!

Тя се умълча, а в очите й пролича гняв, предизвикан от някакъв спомен.

Гърни я подтикна да продължи.

— Сигурно е било трудно да се работи с човек като Карл.

— Трудно? — От гърлото й излезе горчив смях. Затвори очи за няколко секунди, изглежда взе решение и следващите думи направо се изляха от устата й. — Трудно? Нека ви обясня нещо. Емерлинг Спалтър забогатял много, купувайки и продавайки големи парцели земя в Горен Ню Йорк. Предал бизнеса, парите и таланта си да печели на своя син. Джо Спалтър беше по-голяма и по-корава версия на баща си. Не беше човек, когото би искал за враг. Но беше рационален. С него можеше да се говори. По своя си студен като стомана начин той беше справедлив. Не беше мил, не беше щедър, но беше честен. Джо нае съпруга ми за управител на „Уилоу рест“. Това беше… — за момент тя сякаш се изгуби в спомените. — О, божичко, толкова време мина. Трудно ми е. Беше преди петнайсет години. Петнайсет.

Погледна към чашата с кафе, като че ли изненадана, че още е в ръцете й, и я постави внимателно на масата.

— И Джо е бил баща на Карл и Джона? — вметна Гърни.

Тя кимна.

— Тъмната страна на Джо премина изцяло в Карл, а всичко добро и разумно отиде в Джона. Казват, че във всеки от нас има нещо добро и нещо лошо, но в случая с братята Спалтър не беше така. Джона и Карл. Ангелът и дяволът. Мисля, че Джо го осъзнаваше и начинът, по който ги обвърза заедно, за да наследят бизнеса му, беше неговият опит да разреши проблема. Може би се надяваше да постигне баланс. Разбира се, не се получи.

Гърни отпи от кафето си.

— Какво се случи?

— След като Джо почина, те вече не бяха просто две противоположности — станаха врагове. Не можеха да се съгласят за нищо. Карл се интересуваше само от пари, пари, пари — и не го беше грижа как ще ги спечели. За Джона това беше непоносимо и тогава той основа Киберкатедралата и изчезна.

— Изчезна?

— В голяма степен. Възможно е да се свържеш с него чрез сайта на катедралата, но няма реален физически адрес. Носят се слухове, че винаги е в движение, живее в къща на колела и ръководи проекта си и всичко друго от компютър. Когато се появи на погребението на майка си в Лонг Фолс, никой не го бе виждал от три години. И дори тогава не знаехме, че ще дойде. Мисля, че искаше да се откъсне от абсолютно всичко, свързано с Карл. — Умълча се. — Може би дори се боеше от него.

— Боял се е?

Полет се наведе и взе чашата си, като отново я хвана с две ръце. Прокашля се.

— Не ми е лесно да го кажа, но Карл Спалтър нямаше съвест. Ако искаше нещо, не мисля, че имаше граница, която не беше готов да премине.

— Кое е най-лошото нещо…

— Най-лошото, което някога е правил? Не знам и не искам да знам. Но знам какво стори на мен — или поне какво се опита да ми стори — каза тя и очите й се разшириха от гняв.

— Разкажете ми.

— Със съпруга ми Боб живяхме тук петнайсет години, откакто той прие работата в „Уилоу рест“. Долният етаж винаги е служел за офис, а малкият апартамент на горния етаж върви с работата. Преместихме се веднага след като Боб бе назначен. Това беше нашият дом. И в известен смисъл и двамата вършехме работата. Правехме го заедно. Чувствахме, че е повече от работа; беше обвързване, посвещение. Начин да помогнем на хората в най-ужасните периоди от живота им. Не беше просто начин да си изкарваме прехраната — беше животът ни.

Очите й се насълзиха. Тя премигна няколко пъти и продължи.

— Преди десет месеца Боб получи масивен инфаркт. В този коридор — кимна Полет, погледна към вратата и за миг притвори очи. — Умря преди идването на линейката. — Тя си пое дълбоко дъх и след миг продължи. — В деня след погребението получих имейл от асистента на Карл в агенцията. Имейл. В който пишеше, че грижите за „Уилоу рест“ ще бъдат поети от компания за управление на гробищни паркове — представяте ли си подобно нещо? — компания за управление на гробищни паркове. И че за ефективното прехвърляне на дейността трябва да освободя къщата през следващите шейсет дни.

Тя се втренчи в Гърни и стана от стола, изпълнена с гняв.

— Какво ще кажете за това, а? След петнайсет години! В деня след погребението на мъжа ми! С имейл! Проклет, противен, отвратителен, обиден имейл! Съпругът ти е мъртъв, сега се разкарай! Кажете ми, детектив Гърни — какъв човек би сторил подобно нещо?

Когато му се стори, че яростта й стихна, той каза внимателно:

— Това е било преди десет месеца. Радвам се, че все още сте тук.

— Тук съм, защото Кей Спалтър направи — на мен и на всички на този свят — голяма услуга.

— Имате предвид, че Карл е бил прострелян, преди да изтекат тези шейсет дни?

— Точно така. Което е доказателство, че в света все пак има нещо добро.

— Значи все още работите за „Недвижими имоти Спалтър“?

— Всъщност за Джона. Когато Карл беше обявен за умствено неспособен, пълният контрол върху фирмата премина към Джона.

— Нима половината от нея не е част от състоянието и завещанието на Карл?

— Не, повярвайте ми, състоянието на Карл е достатъчно голямо и без точно тази фирма — беше зает с толкова много други проекти. Но когато става дума за „Недвижими имоти Спалтър“, договорът, който Джо ги накара да подпишат, гласи, че братът, който надживее другия, получава всичко.

Този факт се стори на Гърни достатъчно сериозен, че да присъства задължително в досието по случая, но беше сигурен, че не е споменат. Каза си, че непременно трябва да попита Хардуик дали е наясно с това.

— А вие откъде знаете това, Полет?

— Джона ми го обясни в деня, в който пое компанията. Той е много открит човек. Създава впечатление, че наистина няма никакви тайни.

Гърни кимна, като се опита да прикрие скептицизма си. Никога не беше срещал човек без тайни.

— Предполагам, че Джона е сложил край на плановете на Карл за управление на „Уилоу рест“ от външна фирма?

— Абсолютно. Незабавно. Всъщност той ми предложи работата на Боб при същата заплата. Каза, че работата и къщата ще бъдат мои дотогава, докато ги искам.

— Явно е щедър човек.

— Знаете ли онези празни апартаменти отвъд реката? Джона каза на охраната да спре да гони бездомниците оттам. Дори отново включи тока заради тях — а Карл го беше изключил.

— Прилича ми на човек, който го е грижа за хората.

— Да го е грижа ли? — Лицето на Полет се промени рязко, осветено от почти неземна усмивка. — Джона не просто го е грижа. Джона е светец.