Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (34)

Глава 33
Важни срещи

Действието е най-добрата противоотрова срещу безпокойството, а информацията — единственото лекарство за несигурността. Затова, когато се разделиха следобед, всеки имаше задача и всеки усещаше някаква припряност от нарастващите опасности и особености на делото.

Ести щеше да притисне контактите си от ОБОП за данни за Гурикос и да потърси от базите данни информация за основните играчи по случая и за метода на действие при други убийства, който би могъл да съвпада с техния.

Гърни щеше да си поговори откровено с Мик Клемпър за все по-стесняващия му се кръг от възможности, после щеше да опита да си уреди среща с Джона Спалтър.

Хардуик щеше да посети дома на Лекс Бинчър в Купърстаун, да се опита да открие свидетелите от процеса, както и да побутне приятеля си от Интерпол за нещо, свързано с Гурикос и/или с начина, по който е извършено убийството му.

 

 

Както много други ченгета, Мик Клемпър имаше два мобилни телефона — личен и служебен. Ести имаше номерата и на двата от омразното време, когато бяха работили заедно. Преди да се разотидат, тя ги даде на Гърни.

Сега, половин час по-късно, седейки на бюрото в кабинета си, той звънна на личния му номер.

Клемпър вдигна на третото позвъняване, но очевидно беше успял да провери кой го търси.

— Как, по дяволите, си намерил този номер?

Гърни се усмихна, доволен, че е получил желаната реакция.

— Здрасти, Мик.

— Попитах, как, по дяволите, си намерил този номер?

— Има го написан на билбордовете по магистралата.

— Какво?!

— Вече няма поверителност, Мик. Сигурно знаеш, че номерата се носят из въздуха.

— За какво говориш, по дяволите?

— Информацията е прекалено много и навсякъде. Информацията ни залива. Така се казва, нали?

— Какво? Какво трябва да значи това, мамка му?

— Просто разсъждавам на глас. Мисля в какъв предателски свят живеем. Човек си мисли, че се занимава с някаква интимна дейност, а на следващия ден в интернет е качен запис как ака.

— Така ли? Знаеш ли какво? Това е отвратително. Отвратително! Какво искаш, по дяволите?

— Трябва да поговорим.

— Говори!

— Очи в очи ще е по-добре. Без намесата на технологиите. Технологиите могат да бъдат много проблемни. Нарушители на интимността.

Клемпър се поколеба — достатъчно дълго, за да проличи, че е значително притеснен.

— Все още не разбирам за какво говориш, мамка му.

Гърни предположи, че това изявление е по-скоро с цел застраховка, ако разговорът им случайно се записва, а не проява на твърдоглавие.

— Говоря за това, че трябва да обсъдим някои проблеми, засягащи и двама ни.

— Добре. Каквото и да означава това, по дяволите! Да приключваме с тия простотии. Къде искаш да говорим?

— Зависи от теб.

— Изобщо не ми пука.

— Какво ще кажеш за търговския център „Ривърсайд“?

Клемпър се поколеба отново, този път по-дълго.

— „Ривърсайд“? Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Много неща се случиха напоследък.

— Къде в мола?

— В главното фоайе? Там има много пейки. Обикновено празни.

Още едно колебание.

— Кога?

Гърни знаеше от Ести, че Клемпър приключва смяната си в пет. Погледна колко е часът — 4:01.

— Какво ще кажеш за пет и половина?

— Днес?

— Определено днес. Утре може да е прекалено късно.

Последна пауза.

— Добре. „Ривърсайд“. Пет и половина, бъди точен. И дано в думите ти да има повече смисъл, когато се видим. Защото сега… сега говориш някакви абсолютни лайна.

Прекъсна разговора.

За Гърни мачовската нахаканост на Клемпър беше положителен признак. Приличаше му на страх.

Търговският център „Ривърсайд“ беше на четиридесет и пет минути път от Уолнът Кросинг, което даваше на Гърни още четиридесет и пет минути, за да обмисли действията си. Не беше много време за подготовка на среща, която би могла драматично да обърне разследването в правилна посока, ако протечеше гладко. Извади жълтия бележник от чекмеджето, за да подреди мислите си.

За негова изненада му беше трудно да го направи, прескачаше от един нерешен проблем към друг. Изчезването на Лекс Бинчър. Изчезването и на други трима ключови свидетели по делото. Стрелбата по къщата на Хардуик и прекъсването на електричеството и телефонната линия. Гротескното осакатяване на Дебелака Гас — предупреждение, че тайната на убиеца трябва да бъде запазена. Но каква тайна? Неговата или нейната? Или пък нещо съвсем различно?

И разбира се, от самото начало на случая имаше една гатанка, парченце от пъзела, което Гърни чувстваше, че би обяснило всичко останало — несъответствията на мястото на стрелбата. От една страна, беше апартаментът, в който бе намерена пушка, поставена на триножник, с която беше стреляно явно със заглушител, и следи от барут с химически профил, който отговаряше на патрон „220 Суифт“, както и парченца от куршум, извадени от мозъка на Карл Спалтър. От другата страна, беше уличният стълб, заради който изстрелът бе невъзможен.

Възможно беше убиецът да е използвал друг апартамент в сградата, за да стреля, и после да е пренесъл пушката и да е стрелял втори път от втория апартамент, откъдето да са дошли барутните следи. Но този сценарий беше по-лесен за казване, отколкото за изпълнение. Имаше голям риск стрелецът да бъде забелязан, защото щеше да му се наложи да мъкне пушка, триножник и заглушител по коридорите на сградата. А и защо да се мъчи? Все пак имаше няколко незаети апартамента, от които би могъл да направи въпросния изстрел съвсем спокойно и необезпокоявано. Така че защо да мести оръжието? Със сигурност не е смятал да създава интелектуална загадка за детективите. Убийците рядко са толкова закачливи. А професионалните убийци никога не са такива.

Тази мисъл отново го върна към настоящия въпрос и срещата с Мик Клемпър. Дали Мик Задника наистина беше груб и разгонен мръсник, както предполагаха маниерите и прякорът му? Или пък беше по-мрачен и хладнокръвен играч? Гърни се надяваше, че срещата в мола ще му даде някакви отговори и яснота.

Сега трябваше да се съсредоточи върху по-широк кръг възможности, да ги обмисли от всички страни и да предвиди всички вероятни пречки. Изглади страниците на бележника и взе в ръка химикалка. Опита се да се съсредоточи, да подреди мислите си в логическа структура, като нарисува разклонена диаграма, започвайки с четири основни възможности.

Според едната Алиса беше главният двигател за убийството на Карл и присъдата на Кей.

Във втората на мястото на Алиса беше Джона Спалтър.

Третата предполагаше наличието на Неизвестен — като убиец на Карл, а Алиса и Клемпър бяха възможни съзаклятници за осъждането на Кей.

Според четвъртата виновната беше Кей.

Добави и второ разклонение от възможности под всеки от първите четири клона.

— Ехо?

Гърни премигна.

— Ехо?

Гласът на Мадлин идваше от другия край на къщата. Като че ли от килера.

Гърни взе бележника и химикалката си и тръгна към кухнята.

— Тук съм.

Тя тъкмо влизаше от страничната врата на коридора, носейки две пазарски торби.

— Оставих багажника отворен. Може ли да донесеш натрошената царевица?

— Какво?

— Четох, че кокошките обичат царевични зърна.

Той въздъхна, после се опита да погледне на това положително — като на отвличане от мрачните му занимания.

— Къде да ги оставя, като ги взема?

— В килера ще е добре.

Отиде до колата на Мадлин, повдигна двайсет и пет килограмовия чувал, поизмъчи се малко със страничната врата на къщата, докато я отвори, влезе и пусна чувала в най-близкия ъгъл на килера, усещайки, че положителната страна на случката бързо е избледняла.

— Да не ги запасяваш с храна в случай на природно бедствие? — попита той, когато се върна в кухнята.

— Продават ги само в такива разфасовки. Съжалявам. Добре ли си?

— Да. Предполагам, че съм малко претоварен — ще излизам, имам среща с един човек.

— О… това ми напомня… Преди да забравя… — Тонът й беше спокоен и мил. — Утре сутрин имаш среща с Малкълм.

— Малкълм Кларет?

— Точно така.

— Не разбирам.

— Звъннах му, преди да тръгна от клиниката. Каза, че току-що му отменили един час и има свободно време утре в единайсет.

— Не… Не разбирам защо.

— Защото се боя за теб. Вече го обсъждахме.

— Не, имам предвид защо ти уреждаш час за мен.

— Защото ти все още не си го направил, а е важно.

— И ти… просто го реши на своя глава?

— Да, все някой трябваше да го направи.

Гърни изумено вдигна ръце.

— Не го разбирам, честно.

— Какво толкова има да разбираш?

— Аз не бих взел такова решение вместо теб, не бих ти уреждал часове — освен ако не ме помолиш.

— Дори ако мислиш, че това може да спаси живота ми?

Той се поколеба.

— Не мислиш ли, че малко драматизираш?

Тя отвърна решително на погледа му и каза тихо.

— Не, не мисля.

В гласа на Гърни внезапно прозвуча раздразнение:

— Наистина ли вярваш, че една среща с Малкълм Кларет може да ми спаси живота?

Точно толкова внезапно нейният глас натежа от тъга.

— Ако чак толкова не искаш да се виждаш с него, просто отмени срещата.

Ако го беше казала с друг тон, той би могъл да се впусне в дълъг спор за това чие задължение трябва да бъде това отменяне на срещата — все пак тя я беше насрочила, а после може би щеше да подхване и купчината дъски за къщичката на кокошките, и как тя имаше навика да започва неща, които той трябваше да довършва, и как винаги всичко трябва да става по нейния график, а не според неговия.

Но изражението и емоцията, която струеше от очите й, го спряха.

Освен това, колкото и да беше странно, беше започнал да мисли, че може би няма да има кой знай каква вреда да се срещне с Кларет.

Звънът на телефона в джоба му спести необходимостта да отговори. Извади го и провери кой го търси. На екрана бе изписано „Кайл Гърни“. Телефонът звънна два пъти, после млъкна. Гърни се изкуши да му позвъни, но после реши, че Кайл сигурно минава през място, където няма сигнал, и щеше да е по-логично да изчака той да му се обади.

Погледна часовника си. Беше по-късно, отколкото предполагаше — 4:44.

Трябваше да тръгва за мола. За важната среща, за която така и не бе успял да се подготви.